Грузинската писателка, определяна като един от най-значимите гласове, които изследват наследството на съветското минало, идва за първи път в България по покана на Фестивала 10.11. Разговорът с нея на 7 ноември в Гьоте институт е „за историята, която пишем, и историята, която повтаряме“. Публикуваме текст от книгата ѝ „Европа, събуди се!“
Осмиването на художничките и художниците и представянето им като клоуни и безобидни идиоти може в известен смисъл да се разглежда като „пролог“ към установяването на диктатура. Като рязък сеизмичен трус? Реалната причина за това винаги е бил страхът от тези „клоуни“.
Изкуството се ражда само в свобода и всяко велико произведение на изкуството отразява преди всичко времето, в което е създадено. То е своеобразно огледало на обществото и епохата, в която е възникнало. Книга, написана през XXI век, чието действие се развива през XVIII век, разказва преди всичко за XXI век. Когато днес гледаме „Хамлет“, виждаме Хамлет на нашето време; дори когато режисьорът се стреми да запази историческата точност на сцената, тя си остава отражение на нашите съвременни трагедии.
Истинското изкуство винаги улавя пулса на времето. То е израз на болката и тревогите, които съпътстват епохата на творците. Всеки творец, дори да е аутсайдер или бунтовник, по един или друг начин, е принуден да служи на обществото, в което живее, защото е изследовател, наблюдател и понякога дори съдия на това общество. Той е принуден, от една страна, да го критикува, а от друга – да споделя неговите чувства. И най-важното: изкуството позволява интерпретация.
А диктатурата изключва всякаква интерпретация. Всяка диктатура, независимо от епохата или културата, се отличава с няколко типични характеристики. На първо място това е претенцията, че държи монопола върху истината и стремежът да я узурпира; „истина“, която диктатурата сама е изфабрикувала и която не може да се подлага на никакви интерпретации – тя е наложено твърдение, математическо уравнение. Единствената „истина“, която определя обществените норми, която ни диктува какво е грешно и какво е правилно, какво е позволено и какво е забранено. Ето защо повечето диктаторски режими се съюзяват с някаква религия, за да укрепят собствената си „истина“ и с помощта на институционализираната вяра (чрез „божествена“ власт – вторият по значение стълб на властта след държавата) да я бетонират и чрез нея да придадат легитимност на своята форма на управление. Целта е да се създаде илюзия, впечатление за „неизбежност“. Понякога това става в името на „Бога“, а понякога – посредством измислени митове.
Точно с такива митове Русия подхранва света и собственото си население от векове насам – с мита за руската изключителност. Мистифицирането на „Велика Русия“ и на „руската душа“ е част от тази митология и до днес.
Този мит е създаден много преди Съветския съюз и по-късно е пренесен в съветския наратив. Най-големият шок, който съветска Русия изживя след падането на Желязната завеса, вероятно беше осъзнаването, че собственото ѝ морално превъзходство не е успяло да възтържествува над аморалността на Запада, а придобитото по-късно чувство за превъзходство, завоювано чрез упражняването на насилие, както и възходът на Путин и последвалото укрепване на обновения империализъм чрез териториално надмощие, според мен са свързани, наред с другото, тъкмо с това „осъзнаване“.
Митът е наратив, насочен към безкрайността. Нещо, което винаги е съществувало и винаги ще съществува. Който владее и контролира този наратив, контролира и обществото.
Един пример: през 1783 г., когато руската армия нахлува в Крим, Екатерина II променя имената на градовете на Мариупол, Севастопол, Симферопол и т.н. Окончанието „-пол“ произлиза от старогръцкото pólis, което означава „град/държава“. Преименуването на градовете е опит да се създаде нов мит: Русия като потомък и продължител на велика Византия. Чрез позоваване на гръцката античност Русия намира оправдание за своята империалистична жажда.
Наред с „Бог“ и създаването на митове диктатурата използва за собствената си легитимация от време на време и други средства: дезинформацията, т.нар. „фалшиви новини“, но също и приказките за прогрес и възход, отклоняването на вниманието на хората от реалната екзистенциална бездна към един измислен образ на врага. Понякога тя кокетничи със собствената си непредсказуемост, което подклажда страх и несигурност в населението. Ако нещо вчера е било допустимо, защо днес е недопустимо? Защо нещо, което вчера се е смятало за истина, днес вече е лъжа – къде тогава е истината? Кой я контролира?
От 3 април до 11 май 1940 г. офицерите от НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи) в една гора край руското село Катин по заповед на Сталин екзекутират и погребват около 4400 полски политически затворници – офицери, интелектуалци, духовници. По време на Втората световна война анонимното гробище е открито и находката е огласена от нацистите през пролетта на 1943 г. На Нюрнбергските процеси Съветският съюз успява да припише този жесток акт на нацистка Германия. До 1990 г. „Катинското клане“ е смятано за дело на фашистите.
На 15 юни 1961 г. Валтер Улбрихт, председател на Националния съвет за отбрана на ГДР, заявява на пресконференция в Берлин: „Никой няма намерение да издига стена“. На 13 август същата година той лично подписва заповедта за затваряне на границите между секторите в Берлин.
Откакто Владимир Путин е президент на Русия, Русия е участвала в дванадесет въоръжени конфликта, снабдявала е сепаратисти с оръжие в различни страни, сътрудничила си е с най-различни диктаторски режими, намесвала се е във вътрешните работи на други държави, задушавала е народни въстания и революции още в зародиш, посредничила е в конфликти между различни държави или във вътрешни сблъсъци в различни страни с фатални последствия – седем от нейните „вмешателства“ или „посредничества“ категорично са войни. Към това се добавя и прилагането на методи, на които би завидял дори Древен Рим: отравяне, разстрел, изхвърляне през прозореца, публично екзекутиране на нежелани критици, опозиционери, журналисти, адвокати, членове на неправителствени организации или „самоделни“ олигарси и клептократи.
Има дълъг списък със загадъчни смъртни случаи след нахлуването в Украйна. Западните медии ги наричат „мистериозни смъртни случаи“. От 2022 г. насам официално са регистрирани шест случая на самоубийства на милионери, предшествани от избиването на цялото им семейство. Както например в случая с Владислав Аваев, който според официалната версия е застрелял съпругата си и 13-годишната си дъщеря, преди сам да сложи край на живота си. Или случаят с мениджъра на „Новатек“ Сергей Протосеня, който, както се твърди, в лятната си вила намушкал жена си и дъщеря си, преди сам да последва съдбата им.
Нито един от тези случаи на безгранично насилие не е бил наречен с истинското му име – убийство, – точно както нито една от водени от Русия войни до февруари 2022 г. не е била наричана война.
С всичко това искам само да кажа, че една държавна власт не може да се превърне в диктатура, ако не е способна да измисли и да направлява „истината“ – „истина“, която, разбира се, е всичко друго, само не и истината, за каквато се представя. Особено през XXI век, когато с помощта на новите технологии е много лесно да се създават и да се контролират едностранчиви наративи. Само през 2022 г. украинските тайни служби са разкрили тринадесет т.нар. „фабрики за тролове“, в които са били съхранявани стотици хиляди SIM-карти, с помощта на които са функционирали над един милион фалшиви профили в социалните мрежи.
В нашето сложно време, в което левите идеологии преживяват криза по целия свят, затова пък фашистките и популистките групировки отново набират сила, във време, в което светът е разделен и новите технологии, вместо да улесняват живота и да спестяват време на хората, напротив – сеят несигурност и отнемат време, в нашето време, в което стана трудно в безкрайния поток от новини да се филтрира, класифицира и проверява за достоверност информацията, именно в тази епоха нуждата от „прости истини“ е нараснала неимоверно. А диктаторите и олигарсите на този свят с огромно удоволствие ни предоставят такива „истини“; те ни поднасят своята „истина“ като горчиво, но необходимо лекарство, нежно ни слагат лъжичката в устата, докато лекарството не се окаже отрова.
За да се направлява „истината“, трябва да владееш езика, трябва да го обуздаеш. Езикът – и аз като голяма поклонничка на езика, искам специално да подчертая – езикът е мощен инструмент. Овладяването, обуздаването на езика е предпоставка за фалшифицирането на историята. И това също е фундаментална повеля за диктатурата.
И тук кръгът се затваря и аз се връщам към онова, за което исках да говоря от самото начало. И както вече споменах, когато разказвам за миналото, едновременно с това говоря и за настоящето. Когато разказвам за Катин или за ГДР, едновременно с това казвам и нещо за днешния ден, точно както книгата, чието действие се развива през XVIII век, а в действителност отразява XXI век.
Олигархичната система на управление, „управление на малцината“, която Аристотел определя като „управление на най-богатите“ и следователно се явява като противоположност на демокрацията, отдавна е достигнала нова фаза в нашата страна и вече изобщо не замаскирва истинските си стремежи. Тя вече не се прикрива като „малка клептокрация“ в сянката на голямата диктатура, а се стреми сама да стане част от голямата диктатура. Ето защо не полага каквито и да било усилия – вместо да търси нови пътища, нови наративи или нови „истини“, предпочита да си служи с вековните, добре изпитани методи на големия северен съсед.
„Грузинската мечта“[1] отдавна вече не мечтае по грузински. Тя отново усвои „новия“ и в същото време добре познат език, и този език се нарича руски. Затова едва ли е чудно, че режимът още тогава, когато Теа Цулукиани беше министър на културата, още преди десетки хиляди да излязат на улицата, още преди да бъде приет „руският закон“, а европейският курс на Грузия да е запазен донякъде като илюзия, започна да укротява изкуството, като свали от лицето си маската и пусна в употреба „стария нов език“.
Защото всеки вид изкуство е преди всичко език. Езикът не е нищо друго освен форма на изразяване. И понякога е много по-важно как казваме нещо, отколкото това, което казваме. Изкуството, както вече беше споменато, никога не е едностранчиво, то не може да съдържа само една истина. Точно както обществото никога не е хомогенно. Животът никога не е само черен или бял. А изкуството, в идеалния случай, е отражение – отражение на комплексността, на дискурсите, на този вечен, непрекъснат процес. (В тази връзка е уместно да се отбележи, че сред основните характеристики на трагедията е фактът, че всички герои са еднакво прави.) И ако изкуството е огледало на живота, диктатурата по своята същност е желанието да се потисне всичко живо още в зародиш. Диктатурата сама по себе си е аномалия, поход срещу живота и природата: поривът да се унищожат разнообразието, амбивалентността, разногласията.
Ако изкуството е нашето огледало и в същото време огледало на реалността, тогава стремежът на тиранията да го владее и контролира е логичен. Изкуството като огледало на обществото представлява опасност за тиранията. Огледалото самo по себе си означава възможността да се погледнеш и да се опознаеш. Но ако човек в никакъв случай не иска да види истината, тогава огледалото се превръща в най-опасното оръжие в тази система. Трябва да го скриеш или напълно да го премахнеш.
Човек винаги се крие от онова, от което се страхува. В много страни по света е разпространено суеверието, че когато някой умре, в къщата на мъртвеца трябва да се махнат огледалата; страхът от смъртта има много общо със страха от неизвестното и неуправляемото.
Днес много хора с „огледална функция“ са в затвора. Някои от тях са били бити, други – измъчвани, трети – ограбени. „Грузинската мечта“, от друга страна, прилича на обсебения от суеверия опечален, който покрива огледалата с кърпи, само защото се страхува, че в тях може да му се яви душата на покойника и да го отведе със себе си в отвъдното.
Всички тези разсъждения ми напомнят за едно друго широко разпространено суеверие: не познавам култура, в която счупването на огледало да не се свързва със смъртта. И на мен не ми остава нищо друго, освен да ви предупредя – бъдете внимателни с огледалата, за да не се счупят.
Превод от немски Гергана Фъркова
Книгата на Нино Харатишвили „Европа, събуди се!“ с есета и речи за свободата, ценностите и демокрацията в опасни времена излиза през 2025 г. в немското издателство FVA. Авторката е родена в Тбилиси през 1983 г., тя е сред най-значимите гласове в съвременната немскоезична литература. Като писателка, режисьорка и драматург е носителка на наградите Ана Зегерс, Бертолт Брехт, Хайне. Международният ѝ пробив идва с епичния роман „Осмият живот (За Брилка)“. Следват „Моят нежен близнак“, „Котката и генералът“, „Лъвски сърца“ и др.
[1] Управляващата от 2012 г. в Грузия партия на милиардера Бидзина Иванишвили, която пред последните години смени курса на страната в проруска посока. Б.р.
