За пета поредна година Боровец се превърна в лятна сцена на джаза (31 юли – 4 август). По традиция Международният джаз фестивал „Д-р Емил Илиев“ заложи на утвърдени български изпълнители, както и на световни звезди като Ричард Бона трио и Винсен Гарсия. Едновременно с това фестивалът предложи и богата паралелна програма. На срещата с публиката в Градската галерия „Васил Захариев“ в Самоков писателката Здравка Евтимова заяви, че подобен фестивал е възможност да се замислим за „истината на епохата“ и за „талантите под българското небе“, за това как музиката и четенето са шанс да не свеждаме глава, да не ставаме подвластни на насилието и мутризирането.
С голям успех премина и филмовата „джаз-програма“, ръководена от кинокритика проф. Божидар Манов. Тази година тя бе в памет на без време напусналия ни кинорежисьор Росен Елезов (1953–2025). Пред пълна зали в хотел „Рила“ бях прожектирани четири негови филма, посветени на музиката: „Оркестърът на София“ (2013) – за легендарния джазмен Димитър Симеонов-Мончо; „Цветовете на гласа“ (2014) – за голямата джазова прима Йълдъз Ибрахимова“; „Цветният Скитник“ (2023) – за певеца бунтар Георги Минчев; „Гласове от Холоцена – Бистришките баби“. Всички те бяха представени от журналистката Хелия Чавдарова, съпруга на Росен Елезов и съсценарист на филмите.
Един от основните акценти на тазгодишния фестивал бяха музикалните срещи между Изтока и Запада. Елеана Захариева, член на музикалния екип на фестивала, споделя, че това е съзнателно търсен акцент, тъй като „картината“ в съвременния джаз е твърде пъстра и много богата.
Прави впечатление, че по традиция фестивалът се открива с гостуването някой биг бенд. Тази година изборът ви падна върху Биг бенда на Благоевград.
Това е традиция, завещана ни от д-р Емил Илиев, още от времето на джаз фестивала в Банско. Имаме идеи да поканим и биг бендове от чужбина, но това предполага по-сериозно финансиране. Благоевградският бенд се крепи върху своя диригент Борис Янев, който в дейността си е един истински възрожденец. През последните трийсетина години бендът често е бил на ръба на съществуването си, но от миналата година вече е самостоятелна единица. Емил Янев успява да убеди всяка нова местна власт колко важно е за Благоевград да има свой бенд.
Чухме изпълненията и на две солистки – Христина Кацарска и Марияна Костова, но една млада звезда грабна вниманието на публиката – дванадесетгодишната Виктория Ганчева. Беше ли очакван този неин успех?
Двете солистки са част от постоянния екип на бенда, а що се отнася до Виктория Ганчева, тя е младо дарование, което изникна като цвете, и дай Боже да успее да се съхрани. Много е важно тези млади гласове да не бъдат унищожени още в тази възраст. В България има много школи за поп-рок и джаз пеене. Понякога се дават като задача много тежки за изпълнение джаз пиеси. А гласовият апарат е нещо много фино, той трябва да бъде щаден. Защото ако едно дете е много музикално и има индикация, че разполага с голям гласов регистър, това все още не означава, че е узряло за тази музика. Но Виктория Ганчева е родена звезда.
Срещата между Изтока и Запада, за която споменахте, сякаш най-добре се вписва в представянето на швейцарския „Ийстърн квартет“ (Сорин Спасинович – цигулка, Атанас Маринов – кларинет, Серафим фон Вера – акордеон, Доминик Блум – пиано). Този квартет беше истинско откритие за публиката.
Според мен главният двигател в случая е нашият сънародник Атанас Маринов. Фантастичен кларнетист, който събира този състав около себе си. Двама от музикантите са от Швейцария (баща и син), цигуларят е от Румъния, а кларнетистът – от България. Всички те имат класическо музикално образование.
Много силно впечатление ми направи виолистът Сорин Спасинович, който в момента свири в Букурещката филхармония. Той има техниката на цигулар и невероятно красив звук, който успява да създаде с виолата. Бащата – Доминик Блум – е класически музикант, а ето че навлиза в балканските ритми. Тъкмо тук срещата между Изтока и Запада се стикова по толкова невероятен и запомнящ се начин. Синът му – Серафим фон Вера – е завършил Музикална академия в Швейцария с ударни инструменти. Но в един момент решава, че страшно много му харесва акордеонът. Но той по-точно свири на бандонеон, тъй като дясната ръка не е с клавиши а с копчета. Баща и син са заедно на сцената и това е нещо прекрасно.
А откъде идва връзката с балканската музика? Може би през майката?
Явно е, че има такава закваска. Но това, което изключително впечатлява при Атанас Маринов, е, че той привнася в квартета много от българския фолклор с неговата характерна орнаментика. Всичко обаче е поднесено с много вкус и мяра.
Изпълнението му на „Дельо Хайдутин“ беше наистина впечатляващо.
Бисовете го доказаха. Зрителите на фестивала станаха свидетели и на импровизациите върху Вивалди. Импровизации в 11/16, което е българската копаница. И накрая тези игри с филмовата мелодия на Лало Шифрин към „Мисията невъзможна“ с участието на Том Круз. Преплетоха всичко вътре, но с много вкус и естетика. Което е истинско постижение.
„Спектрум вокал бенд“, тази акапелна българска група също развълнува публиката.
Имайте предвид, че това е акапелна група с вече петнайсет-шестнайсетгодишна история. Аз много харесвам акапелната музика по принцип – не само в джаза, но и в хоровото пеене. Когато едно такова съчетание на гласове е направено качествено, то е нещо невероятно. През годините доста музиканти минаха през тази формация, но аз смятам, че настоящият състав е сякаш най-добре стикован. Всички те са изключително интелигентни млади хора, които сами правят всичко. Те композират, те аранжират, записват сами музиката си. Работят и в интернет пространството, за да разпространяват записите си. Това е непосилен труд, защото всеки едни от тях не си изкарва хляба само с това, работи и нещо друго. Трябва да си много влюбен в акапела, за да се поддържа подобна група.
И сега към големите звезди. Как се спряхте на Винсен Гарсия?
Идеята за негово участие дойде чрез един от нашите колеги – Виктор Димитров, който работи в програма „Хоризонт“ на БНР. Той пусна негова пиеса на Николай Захариев и оттам тръгна идеята да бъде поканен в Боровец.
Винсен Гарсия е относително млад музикант, но той вече е световна звезда. Той е испанец, родом от Валенсия, наскоро имаше голямо турне в Съединените щати. Неговата формация е много интересна. Двама духачи, бас и ударни инструменти. Той не ползва клавишен инструмент. Невероятен музикант, нямам предвид само техниката му. Музиката, която създава, е изключителна. Да, влияе се от Джако Пасториъс и той го сподели на пресконференцията, но е минал и през фънк, и през соул, даже през рок, някога е слушал и метъл. У него всичко това се пречупва през собствения му стил.
И накрая голямата звезда на тазгодишното издание на фестивала – Ричард Бона или Ришар Бона. Как е по-правилно да произнасяме името му?
Той е родом от Камерун, известно време живее във Франция, преди да замине за САЩ, така че и двете произнасяния на името му са валидни. Знам го от самия него.
Като басист той има собствен стил и уникален почерк на музикант. При него много интересно е пеенето. В едно предварително интервю, което ни даде, той казва, че още неговият дядо е бил музикант, баба му е пеела, както и майка му. Той е от музикантите, които Господ е дарил с всичко. Пял е и в църкви, има една особена мекота в гласа. Бона суингира невероятно. Това, което изсвирва с пръстите си, докато пее, се движи между времената. Освен това е абсолютист. Пее донякъде, следва соло на барабаниста, след което изведнъж той заковава точния тон. Феноменален музикант. Много искахме Ричард Бона да дойде по наша покана в България, но не се надявахме, че това ще се случи. А то взе, че се случи.
