„Това не е филм за една психиатрия и погрешен метод на лечение, а филм за нас, за нашето право да бъдем това, което сме, и да не позволяваме никому да посяга върху това ни богатство.“ Есето за филма „Полет над кукувиче гнездо“, излязъл на екран преди 40 години, е прочетено по Дойче веле през 1975 г. Публикува се за първи път.

В последните няколко години неведнъж пред мен са възниквали дълбоки съмнения дали западното общество или западният гражданин са в състояние да разбират нас, източноевропейците. Колко пъти ми се е струвало, че езикът, на който ние говорим, е непреводим за тях, че типичният източноевропейски начин на мислене, който се оформи у нас през последните 30 години, е твърде далеч от наивните и невинни канони на западното разбиране, че в много случаи връзката между нас е била осъществявана по-скоро чрез доброжелателна интуиция, отколкото чрез проникновено разбиране. Безспорно причината за тази разлика в езиците е огромната разлика в жизнения опит, който силно облагодетелства източноевропейците с най-разтърсващи преживявания, нестихваща борба и самопознаване под съвсем нова и различна светлина. Времето ни дари (може би като компенсация) с нещо, което аз бих нарекъл източноевропейска мъдрост. Тя лежи върху способността на хората от Източна Европа по принцип да прожектират себе си, своите проблеми и драми върху много по-широк и по-богат обществен и исторически фон. В същото време западният гражданин повече или по-малко си остава пленник на традиционни понятия. Източноевропейската мъдрост е особено ярко изразена в големите произведения на изкуството, някои от които западната публика прие с високи оценки, но за съжаление главно поради качество, което аз бих нарекъл „екзотична привлекателност“. Когато Анджей Вайда с Краковския театър показа „Бесове“ на Достоевски на Запад, критиката акламира формалните достойнства на постановката като „полски екзотизъм“, без да проумее далеч по-всеобхватното съдържание на „бесовете“. Когато Западът гледа филмите на Миклош Янчо, отново успехът идва от екзотиката на унгарската пуста, а не от голямата философия на тези филми, пълни с диалога на тишината или мълчанието. Но може би в тези творби на изкуството не е вложено никакво усилие да бъдат направени по-разбираеми за типичната западна публика, да бъдат приближени до нейния собствен речник. И мисля, че това е голямото предимство на новия филм на видния чешки режисьор Милош Форман, който работи в САЩ. Буквално преведен, филмът носи странното заглавие „Един, който прелетя над кукувичето гнездо“. Както знаем, кукувиците не създават гнезда, филмът е за един човек, който попада в света на безсмислицата – един свят, който като кукувиците не може да измъти нищо.

Основната идея на филма е правото на всеки отделен човек да бъде себе си и да се съпротивлява на всякаква тоталитарна сила, която се опитва да му отнеме индивидуалността и да го приспособи към своите бедни формули, правото на всеки човек да съхранява своята неповторима своеобразност, своята многоцветност и да се бори срещу всякакви общества, които искат да го обезцветят, да го превърнат в квадратно себеподобие. За мен това е най-голямата тема на нашето време, защото включва в себе си всички други големи теми и защото отразява най-голямата борба, която някога се е водила в цялата човешка история.

Сюжетът на своя филм Милош Форман взима от романа на Кен Киси, издаден през 1962 г. Действието се развива в една лудница в САЩ, която се превръща в своеобразен микрокосмос. В лудницата, която въз основа на някакви формули се опитва да превърне обявените за душевно болни пациенти в душевно здрави граждани, пристига гражданинът на средна възраст Рандъл Макмърфи. Той е изпратен там от неизвестен институт за предполагаема лудост, изразила се в прекомерно пиене, биене и секс. Ние подразбираме, че Макмърфи е напълно нормален, но той е приел това научно обяснение на неговите слабости като възможност да се отърве от работата в затвора, където е бил изпратен. Но ръководството на лудницата и сестра Рачид, на която той е поверен, го приемат като ненормален и прилагат към него методите на лечение. Макмърфи е силен, изключително жизнен характер, който със своята реална земност и човечност моментално се свързва много по-близо с другите пациенти и инстинктивно им предава от своята жизненост и нормалност. Оттук нататък, в духа на тази ясна алегория, Макмърфи е здравомислещият, нормалният човек в лудницата, който действа върху нормализирането и на останалите пациенти, точно напук на мъртвите схеми на лечение, които сестра Рачид прилага с диктаторска настойчивост. Така или иначе конфликтът е неизбежен, защото ние все повече се убеждаваме, че Макмърфи и повечето от пациентите не са лудите, а лудостта принадлежи на режима. Постепенно ние ще доловим с безпогрешна яснота, че представителката на този режим, сестра Рачид, е лудата. В неспирни смешни и комедийни произшествия Макмърфи със своята тарикатска находчивост, сърдечност и човешко обаяние разстройва систематическата работа на сестрата. Той организира бягство от болницата на девет пациенти, които отиват да ловят риба с кораб, и този триумф на свободата е най-голямо предизвикателство срещу сестрата. Между двамата започва неизбежна война. С твърде добре познат фанатизъм сестрата настоява да лекува тези пациенти, без въобще да ги е разбрала, без да има най-малкото житейско понятие какво те представляват. Тя просто следва формулите на мъртвата си идеология, като сама е решила, че чрез тази идеология тя ще ги оздрави и направи щастливи. Тя не вижда и не може да разбере, че нещата са тъкмо наопаки, че бягството от стените на лудницата ги прави щастливи, че наблюдаването на футболния мач, което тя забранява, ги прави щастливи, че лудостта всъщност идва само от нейното присъствие в техния живот. Тя не усеща нито за миг, че се е самонатрапила, че си е присвоила правото да решава кое е добро и кое е лошо за хора, които никога не е опознала. Алюзията между сестрата и властта на тоталитарен режим е още по-пълна, когато човек вижда дузината яки бабанковци, които твърдо изпълняват ролята на болногледачки-полицаи или болногледачки-милиционери. Израженията на лицата им, жестовете им, цялото им поведение са тия на тъпите и покорни оръдия на всяка тоталитарна система. В същото време сестрата провежда безспирни кръжоци, като заставя пациентите да разискват свои проблеми. Но тъй като между нея и тях няма никакъв реален контакт, то и разискването не води до никъде. Забележете добре, идеята за оздравяването на болните е всъщност идея за отричане на техните характери и, ако щете, на тяхната индивидуална красота. Макмърфи си позволява прекалено много и затова е подложен на електрически шок. Това е един от най-силните епизоди, при който страданието от шока напомня така убедително ужаса на физическото насилие в тоталитарната страна. Все пак той излиза от агонията си решен да избяга. Той се свързва с един от болните, индиански вожд, който е невероятно силен гигант и за който се оказва, че години наред най-успешно е убеждавал света, че е глухоням. Чудна е сцената, когато той проговаря, за да каже на Макмърфи „благодаря“. В тази алегорична лудница, където всеки представлява нещо друго, всеки е носител на обществена категория, вождът Бромдън е вероятно огромната първична и непобедима вътрешна сила на всеки народ. Бромдън иска да бяга заедно с Макмърфи. И за да проведат бягството от лудостта на болничния режим, една нощ те устройват пиянска оргия, като напиват дежурния пазач, открадват ключовете и докарват момичета. И когато всичко изглежда, че върви добре, алкохолът ги поваля и на другия ден рано сутринта Макмърфи и приятелите му са жертва на неумолимата сестра Рачид. Единият от пациентите, наивният и добър момък Били, е заварен да спи с едно от момичетата. Рачид изтезава психически момчето, като заявява, че ще каже на майка му. Невероятно чувствителният Били се самоубива, като прерязва гърлото си. Безмилостната система на сестрата убива невинния Били и това е капката, която прелива чашата на Макмърфи. Той се хвърля лудо да удуши сестрата, но в последния момент пристигналите болногледачи я спасяват. Макмърфи е пребит и откаран в специално отделение. Отново тя се опитва да провежда своята болнична идеология, която няма нищо общо с истинските страдания на хората пред нея. Техните умове и сърца са с Макмърфи. Разказват се слухове, че той успял да избяга, че той бил щастлив някъде в Канада. Истината обаче е жестока. Макмърфи е донесен една нощ обратно в отделението. Вождът Бромдън се събужда и отива при него тайно, за да подхванат отново разговора си за предстоящото бягство. Ала с ужас Бромдън вижда белега върху главата на Макмърфи, на когото са направили операция и фактически са го превърнали завинаги в луд. Бромдън не може да понесе, че Макмърфи е един осакатен завинаги нещастник, за когото няма никакъв смисъл да продължава да живее, и го убива.

Може би за да спаси света от оправданието на лудницата, че се е сдобила с още един луд. Или може би за да спести на болните отчаянието, че техният кумир е победен. После Бромдън, сякаш поел духа и жизнеността на Макмърфи, разбива прозорците на този ужасен затвор и избягва на свобода. Той тича в тъмнозеления мрак на нощта към задаващата се зора и ние виждаме човешка фигура, която се слива с безграничността на хоризонта. Това е великолепен и силно вълнуващ финал, може би най-оптимистичният финал на художествено произведение в наше време.

Господи, какъв филм! Нека веднага кажа, че за мен това е един от най-големите филми, които съм видял досега, а може би и най-големият. Той получи петте големи Оскара на Холивуд и е вторият филм в историята на американското кино, който така категорично спечели абсолютното признание. Но аз мисля, че тези награди са само бледо отражение на огромния ефект на филма сред интелигентната публика на целия Запад. Защото по същество това не е филм за една психиатрия и погрешен метод на лечение, а както казах в началото, филм за нас, за нашето право да бъдем това, което сме, и да не позволяваме никому да посяга върху това ни богатство. Като истински голямо произведение на изкуството филмът „Полет над кукувиче гнездо“ работи в най-различни посоки. Вземете по принцип опита да се променят хората, без да са разбрани. Не ви ли напомня това на трагедията на нашето време, когато кабинетни дървени философи и политически шарлатани се опитват в името на абсурдни идеи да променят естеството на човека, без да са го разбрали. Вземете пълното отсъствие на каквато и да е любов у сестра Рачид към нейните пациенти, където отношенията са сведени до неумолимата учтивост на котката спрямо мишката. Кой бе дал право на тази властна фигура, сестрата, да смята пациентите си за луди, когато в действителност лудата е тя? Кой я е упълномощил да работи за някакво несъществуващо тяхно добро? Вземете удоволствието, което тя изпитва да забранява на пациентите естествени и нормални неща, защото е решила, че те са ненормални. Не ви ли се струва това много близко до ония държави, където полуинтелигентни партийни ръководители са си присвоили правото да решават кой какво да чете, кой какво да слуша, как да се облича и как да се забавлява? Събранията, които провежда сестрата, са чудесна пародия на така добре познатите там събрания. А гласуването, което тя прилага, е точно копие на гласуването във всички тоталитарни режими. Или нека посоча друга страна: лудницата е модерна, обстановката е цивилизована, имаме телевизори, баскетболно игрище, установен ред, добра храна, някакъв вид лукс. Не е ли това идеята, че хладилниците, телевизорите и леките коли в един затвор не могат да бъдат компенсация за отнетата свобода. Сестра Рачид не желае да пуска Макмърфи да си върви с логиката и подозрителността на социалистически паспортен отдел. Човек не може да избегне впечатлението, че тази донякъде красива, застаряваща сестра, фанатично предана на своята работа, бездушна в своята същност (може би и безполова) не е нищо друго освен алегория на партията. Тя е същата безсмислена пленница на своята маниакална идеология и власт.

Милош Форман е направил филм не за една американска психиатрия, а за своята родна Чехословакия, може би за Полша, за България или за коя да е друга подобна страна, за кое да е друго тоталитарно общество – минало, днешно или бъдещо. В този филм той е показал най-блестящите си качества на голям режисьор, който мнозина у нас помнят като една от водещите фигури на чешкото филмово чудо с чудесни творби като „Черен Петър“, „Любовта на русокосата“ и др. Изключителният усет на Форман да съчетава реализма с фантазията го е довел до създаването на филм, при който реалността е обогатена от фантазията по най-художествен начин. На моменти реалистичният характер на филма неусетно прелива във фантазия, която е толкова правдоподобна, че звучи като музикално изразяване на реалността. Като епизода с бягството на лудите, за да отидат на риболов, или използването на реалистично-паталогични моменти, които скоро фантазията извежда в изненадваща посока, за да ни представи нагледно алюзията за една или друга страна на живота…

Последната страница от ръкописа на есето не е съхранена.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.