С първия учебен ден на 15 септември научихме, че ще се върви към въвеждането на „един учебник“ по хуманитарните дисциплини в българското училище – по история и по география, както и по литература (философията и гражданското образование са пропуснати, може би като напълно излишни). От село Раковица, Видинско, премиерът Румен Радев обяви твърде мащабната амбиция на новото управление – да смени цялостно модела в образованието. Как? По най-простия начин – както в казармата. С една заповед. Или по-точно с един учебник – от един автор – в един клас. В една държава – с един лидер – и с една историко-географска или литературна рамка. Един народ – една история (една литература) – и една цел. Както беше в НРБ. Другите препратки прескачам, оставям на всеки сам да си ги добави. Все още сме в режим на свободомислие.
Новината за „единия учебник“ разбуни сериозно духовете. И дори създаде солидна „тематична опозиция“, отвъд политическите деления и пристрастия. На пръсти се броят историците и преподавателите, които подкрепят властта в това ѝ начинание.
Обратното, историци като акад. Иван Илчев съзряха в този опит „връщане към диктатурата“. Той дори публикува свое изказване от 2023 г., когато, поканен от тогавашния президент Радев да модерира среща в резиденция „Бояна“ по тази тема, е заявил следното:
Уверен съм, че това ще ни върне към диктатура, към периода 1946–1989 г., когато имаше само една истина и целта беше обществото да се върне към строй, набелязан от управниците му. Не бива конюнктурни от гледна точка на политическите влияния автори да определят мирогледа на децата години наред. Не бива да позволяваме назидателно поклащане на пръст или политически увещания да влияят на професионалната свяст.
Звучи стряскащо, но винаги е добре в подобни случаи по-отрано да се бие камбаната. Преподаватели тези дни напомниха, че инициатива за въвеждане на „един учебник“ е имало (за последно) при правителството на Пламен Орешарски през 2013 г. (почти едновременно със сходна образователна реформа в Путинова Русия), но всичко бързо е оттекло в канала при сгромолясването на онова управление.
Но и тогава са се задавали въпросите, валидни и днес: а кой ще носи отговорност, ако поръчаният от властта учебник се окаже „лош“? И по какъв учебник ще се учи тогава, щом за изработването на един учебник (в хартиен и електронен вариант), както и на съответните помагала, са необходими между три и пет години? И тук съответните паралели с учебните практики в други държави са особено показателни.
Примерите за „единия учебник“ – от Гърция към Виетнам, Камерун и Бангладеш, до Русия на Путин
Един бърз сравнителен анализ на данните за Европейския съюз (налични в интернет) тутакси показва, че само в две страни от ЕС (Гърция и Република Кипър) има подобен „образователен монопол“. Причините за „гръцкото изключение“ са най-различни, там в тази връзка отдавна се води дебат, особено след последните резултати от PISA, когато се оказа, че има спад и гръцките ученици се нареждат дори след… българските. Съответно Министерството на образованието на Гърция още тази година е стартирало създаването на дигиталната платформа Multiple Book, която чрез най-разнообразно образователно съдържание да компенсира слабите резултати. Както се казва, „който трябва“ не е зле да се поучи и от опита на съседите.
Що се отнася до примерите за „единия учебник“, данните на Световната банка са красноречиви. Там първенци са Виетнам (страна, която тепърва се опитва да трансформира комунистическото си минало), Камерун и Бангладеш. В последните две страни „образователната реформа“ е движена основно от икономически причини. Целта е при наличната бедност държавата все пак да може да издаде някакъв учебник на ниска цена (с трайност 3–4 години), който да стигне до милионите ученици, лишени от достъп до образование. Което наистина е сериозен проблем.
Тук предусещам насрещните възражения. Нима България също не може да спести пари от учебници? Толкова ли сме богати, че да не можем да икономисаме милиони евро от „трите учебника“?
Първо, за наше щастие, сме европейска държава със стандарт, позволяващ ни да дадем възможно най-доброто образование на децата си. И това е солидна инвестиция в бъдещето. Всичко друго остава на заден план.
И второ, ако има нещо, което наистина предполага промяна, то е качеството на съответните учебници (често написани наукообразно и претрупани с фактология), което винаги е било отговорност на българската държава. Тъй като именно тя – чрез МОН и неговите експерти – спуска критерии и изисквания, одобрява съдържания и всичко останало. На базата на което се избират и допускат до печат съответните три учебника. Очевидно е, че нашият проблем не е в броя на учебниците, а в тяхното качество, влияещо върху преподаването в клас. И да атакуваме заради това плурализма в образованието, без който е невъзможно да се научат децата да мислят и разсъждават критично, означава да прехвърляме проблема от болната глава на здравата.
Ето защо бляновете по „единия учебник“ доста напомнят на тежненията по „едното лекарство“, което би могло да излекува всички болести. Представяте ли си само колко пари (милиарди евро) щяха да се спестят от лекарства, ако едно-единствено хапче можеше да решава всички проблеми по лечението на най-тежките вируси или раковите клетки до косопада. Но няма как да стане!
Икономиката на „единия учебник и корупцията“
Тези дни издатели като Никола Кицевски или Пламен Паскалев излязоха със свои анализи на икономиката на „единия учебник“, с които аз съм напълно съгласен.
Ето защо ще поставя само най-важните въпроси, които остават без отговор.
Издаването на „един учебник“ – на пръв поглед – спестява средства, което е донякъде вярно.
Защото – съответно – МОН трябва да изгради логистика, с която не разполага. Тоест издателска структура, която не само да работи с авторите, но и да разработва учебниците, както и да ги довежда в готов вид до печат (редактори, дизайнери, коректори, лица, които да изработят електронните версии и т.н.). Следователно МОН не само че няма да извършва съкращения в щата, както сега, а тепърва ще трябва да назначава хора. И то много!
Второ, означава ли това, че МОН ще създаде свое „държавно издателство“? Или (след обществена поръчка, няма как да е иначе) ще прибягва до услугите на частни издателства? Но тогава пък има риск от фаворизирането на близки до властта издателства, което вече предвещава скандали. Да не говорим, че централизирането на държавния образователен ресурс изобщо не е гаранция за по-добро качество.
Въпросите в историята и идеологията на несвободата
Ала най-опасното в случая е онова, за което по-горе говори акад. Иван Илчев. И то е много по-голяма заплаха от възможния хаос в образованието и дори от нечие лично облагодетелстване.
Става дума за стесняването на хоризонта на бъдещите поколения по авторитарен тертип и за отказа от критично мислене. И още (нека го кажем) – за запушване на устата на българския учител. Защото това е целта: учителят да няма правото сам да избира учебник, да преценява качеството на образователния продукт, да предлага най-доброто на учениците си и да го обсъжда с тях.
Целта на „едната история“, „едната география“ и „едната литература“ е да сложи наочници в образованието. Както в НРБ. Папагалски да се цитира и преразказва написаното в „единия учебник“, без да се разсъждава върху него. Да се възпроизвежда „идеология“, угодна на властта.
А историята на един народ е поле за свободна дискусия, тя не е „парад на клишета“. В противен случай миналото, както бе писал в едно свое есе Йосиф Бродски, се превръща в скръбно прибежище на актуалната политика. И старите призраци взимат нови жертви.
Владимир Путин е най-яркият пример докъде може да доведе „идеологизирането на историята“ и всички виждаме колко кръв се проля в руската агресия срещу Украйна. Заради едни безумни теории за безмерните руски граници (в географията). Или заради спора за „руския антифашизъм“ срещу „украинския нацизъм“ (в историята). Резултатът от тези „единни руски учебници“ е пред очите ни – световна катастрофа с над 1 млн. жертви.
Но това не може да се случи в България – ще възразят мнозина. Дай Боже да е така!
Ала си спомням как през 2016 г. БСП бе тръгнала (по руски образец) да влиза „в спор с историята“. И искаше със законопроекта на Михаил Миков и Стоян Мирчев да обяви за престъпни авторитарните режими в периода 1923–1926 г. и 1934–1944 г. Тоест цели периоди от българската история. Тезата на социалистите, оглавявани тогава от Михаил Миков, беше, че който „не подкрепя закона, очевидно подкрепя фашизма“.
И сега виждаме „прогресивни податки“ от властта пак в същата тази посока (особено след случилото се на Младежкия хълм в Пловдив). Излиза, че опитът от рухналата НРБ и от случващото се в Путинова Русия не носи поука.
Тук е мястото да кажа, че предаване като „История. бг“ по БНТ, чиито издания могат (все още) да бъдат гледани в интернет, възникна тъкмо за да се покаже историята в нейната многопластовост, отвъд лепенето на етикети. Участвал съм в подобни дискусии, водени от Георги Ангелов, и с радост сме отговаряли на въпросите на младите хора от публиката, които питат и искат да знаят „какво“ и „как“ е било.
Например: каква е връзката между 9 юни 1923 г., 19 май 1934 г. и 9 септември 1944 г.? И къде минава границата между „фашизма“ и „антифашизма“ в България. Защото е видно с просто око дори за ученици на 15–16 години, че без 19 май 1934 г. нямаше да го има и 9 септември 1944 г. Простете, но авторите и на двата преврата се припокриват поне на 80% (и на 40% с превратаджиите от 9 юни 1923 г.). Кой тогава може да отрече приемствеността между двата преврата, оглавявани от Кимон Георгиев?
Ако приемем, че едни и същи хора са „фашисти“ през 1934 г., то те би трябвало да са „фашисти“ и през 1944 г., от което следва, че превратът на 9 септември 1944 г. е „военно-фашистки“ преврат в очакване на Червената армия.
Може би това обяснява донякъде и обратите в историята на БКП, която едва след 22 юни 1941 г. става „антифашистка“, защото от 23 август 1939 г. (тоест след пакта Молотов-Рибентроп) под внушение от Москва зове за лоялност към съветско-германското споразумение.
В „единия учебник“, лелеян от новата власт, за всичко това със сигурност няма да става дума. А ще си е както „някога“. Ала живеем в съвсем различно време, в дигитална епоха, в която никой не може да забрани на децата да питат и търсят отговори. И щом не им ги дават в училище, те ще ги намерят „другаде“.
И тъкмо тук се крият много по-сериозни опасности, отколкото при дискусиите в клас под ръководството на учителите. Историята е минно поле, но „разминирането“ му не може да се постанови със закон. Потвърждават го трудните истини на българския ХХ в.
Портал Култура би публикувал и други мнения по темата с оглед на нейната обществена значимост.
