Есето на Георги Марков е прочетено през 70-те години на ХХ век по Дойче веле, публикувано е в „До моя съвременник“, Есета, част 1 (Фондация „Комунитас“).
Така се случи, че в един и същ ден можах да прочета забранената в цяла Източна Европа едноактна пиеса на чешкия писател Вацлав Хавел „Разговор“ и да присъствам на рецитала на Евтушенко[1] в Лондон. Едва ли бих могъл да измисля по-категорично и по-характерно противопоставяне на два различни свята, които предизвикаха у мен обясними чувства. Два различни образа застанаха на два различни хоризонта, но под едно и също небе. От една страна, стоеше експортният съветски палячо, конформисткият антиконформист, автор на креслива и фалшива поезия, чиято шумна арогантност допада на полуинтелигентните западни левичарчета. Той е мострата на интелектуалната свобода в Съветския съюз, която бива изпращана редовно на Запад, за да рекламира качествата на режима. Лице, потънало в мазното самодоволство на партиен аристократ, очи, които раздават безочливи усмивки, глас, в който кънти ехото на площаден патос, и жестове, чрез които мухата иска да мине за слон. Той е милият московски непокорник, който живее от хонорарите на своите бунтове, гражданинът, чиито поетични протести не водят до посещение на Лубянка[2], а до угощение на някаква пищна западна седянка. Слушайки го, си помислих, че това вероятно беше последен модел площаден високоговорител, който можеше да ходи, да се усмихва и да яде. Помислих си за стотиците познати Евтушенковци и си спомних чудесния стих на Константин Павлов:
Ах, нека всяка мерзост ме убива –
доволен съм, че съм изпит и блед
защото няма нищо по-противно
от затлъстял поет.[3]
Две елегантни студентки, които седяха в залата до мене и гледаха в захлас представлението на поетичния съветски рицар, възкликнаха:
„О-о-о, той е толкова революционен! Нали?“.
И това окончателно ме свърши. Излязох навън и се разсмях на глас. В края на краищата и Евтушенко, и неговите почитателки бяха факт на живота, чието оправдание е в самото му съществуване. Те съществуваха както много други абсурдни и нелепи факти, които сякаш подчертават другата страна на живота, другия хоризонт, където слънцето, звездите и облаците не са театрална бутафория, а студена или гореща, или мрачна действителност.
Част от тая действителност беше Вацлав Хавел, талантливият чешки драматург, чиято пиеса „Градинско увеселение“ му донесе европейска известност, за когото не един и двама западни писатели са ми говорили с почит и възторг. Вацлав Хавел, който написа известното писмо на чехословашкия президент, за да му каже открито и честно горчивите истини на съвременния живот в страната. Драматургът, който няма театър, писателят, който няма издател, гражданинът, който няма право на нищо в родната си страна. Неотдавна видях снимка на Вацлав Хавел, който работи като носач в бирена фабрика, все пак усмихнат, с разчорлена коса, с мустаци и с очи, които казват: „И това ще изтърпим“. Попитах се: „Колцина източноевропейски писатели биха могли да бъдат носачи в бирена фабрика?“.
И тъкмо там, в тази истинска бирена фабрика Хавел написа едноактната си пиеса „Аудиенция“[4], която аз много бих искал да преведа и изпратя по един екземпляр на мнозина мои бивши колеги и познати. Това е пиеса за съвременна Чехословакия. Пиеса, в която точно и безкомпромисно е изобразена истината на живота. Същата истина, която категоризира Евгений Евтушенко като евтино парвеню, а Вацлав Хавел като доблестен писател.
Двама са героите в пиесата. Бригадирът на фабриката за бира и работникът, който търкаля варели. Бригадирът няма име, може би, защото той прилича на хиляди други фабрични бригадири, може би, защото той е толкова типичен. Работникът се казва Ванек. Той е бивш драматург, литературна звезда, която сега, за да не умре от глад, търкаля варели.
Пиесата започва, когато бригадирът повиква Ванек в своята барака, пълна с бирени бутилки, и приятелски се опитва да му говори. Ванек няма представа каква е целта на този неочакван разговор. Той се държи в хладна резервираност и си мисли, че може би ще го изгонят и от тук. Бригадирът настойчиво му предлага бира и сам се налива през цялото време, сякаш да набере кураж за този неудобен разговор. Ванек не пие, нито иска да пие. Неговият партньор започва отдалече, като му казва, че най-хубаво е човек да се държи на разстояние от другите, да не дружи с никого, защото: „Аз не вярвам никому, и това е истината. Хората могат да бъдат истински мръсници, истински!“. Той набляга, че случаят на Ванек е особен, и той трябва много да внимава.
Постепенно бригадирът разпитва Ванек за миналия му живот, за пиесите му, за театрите, за актьорите, за онзи предполагаемо интересен, мистериозен и блестящ живот, който се води зад сцената. Бригадирът е влюбен в прочутата актриса, приятелка на Ванек, Бохдалова, и много му се иска неговият носач да го запознае с нея. Ванек обещава и все още не може да проумее накъде отива този разговор, какъв е смисълът на всичко това. Бригадирът не крие симпатиите си към него. Но дали това са симпатии на виновно съзнание, или пък на истински съчувственик? И как знаменателно звучат думите му:
„Да ти кажа нещо, Ванек. Ние никога преди не сме имали тук писател. Това е факт. Ние сме имали всякакви чешити, но никога – писател. Буреш например беше гробокопач… Все пак аз ти свалям шапка“.
По-нататък бригадирът вкарва в разговора нова тема. Да си помагат един на друг. Той е готов винаги да помага на Ванек в тежкото време, което живее, но иска от Ванек също да му помага, макар и да не казва в какво. И пак го предупреждава да не дружи с никого, защото човек само може да си изпати. Тук следва внезапният въпрос:
„А кой е този Кохоут?”.
Явно е, че става дума за известния чешки драматург Павел Кохоут, който идва в бирената фабрика, за да говори отвреме-навреме с Ванек. Съдбата и на двамата е горе-долу еднаква. Но сега вече целта на разговора започва да проличава. Бригадирът казва:
„Виж, ти можеш да кажеш, че това не е моя работа, но ти трябва да кажеш на твоя Кохоут да не се вижда повече с тебе… аз ти го казвам за твое собствено добро… “.
Изплюл камъчето, бригадирът бърза да успокои себе си и Ванек, като му декларира, че той (Ванек) може да разчита на него, че бригадирът не ще го остави в трудните часове, но пък той иска уверение, че сам може да разчита на Ванек… Монологът следва в горе-долу добре позната на всеки източноевропеец форма:
„В края на краищата аз не бях длъжен да ти казвам нищо… Помисли си, всеки на моето място просто… “.
На думите на Ванек, че Кохоут е негов приятел и не е лош човек, бригадирът ясно казва:
„Аз не се безпокоя за него, а за тебе… ти имаш доста топло местенце тук… търкаляш варели… никой не те закача… Тоя Кохоут няма да ти даде работа, нали? Ако аз не те държа, това си е!… Така че, бъди разумен… “.
Разговорът става неприятен на Ванек. Явно някой е заставил бригадира да води този разговор, явно бригадирът го прави против желанието си и затова се налива непрекъснато с бира. Ванек иска да отиде в избата, където го чака работа. Бригадирът властно го спира. Сега той отново му обяснява, че хората са мръсници и че той щял да бъде отдавна на работа на хубаво място в Пардубице, ако не били го наклепали. Той му доверява, че доносчикът в бирената фабрика е Млинарик, и че Ванек много трябва да се пази от него.
Смесицата от пиянска искреност и трезва съобразителност продължава в по-нататъшното поведение на бригадира. Той помни добре задачата, която му е възложена за този разговор, и той опитва сега другия край. Внезапно предлага на бившия драматург и писател да го назначи за склададжия.
„В края на краищата… ти си интелигентно момче, честно, защо да не бъдеш склададжия?… Та ти няма да прекараш останалата част от живота си в търкаляне на варели заедно с циганите? Можеш да седиш на топло местенце, да затваряш склада за обед… ще ги излъжеш, че почистваш… и да си пишеш пиесите мирно и тихо… какво ще кажеш за това?… “
Разбира се, цената е Ванек да не се вижда повече с Кохоут. Пиянската откровеност на бригадира става все по-настъпателна и всеобемаща. Той апелира за приятелството на Ванек и внезапно със снижен глас му казва истината. Държавна сигурност е идвала… някакъв си негов съученик Машек му казал точно какво е положението на Ванек… Този Машек, макар и агент, бил добър човек и на два пъти сам спасявал бригадира от големи неприятности… така че сега един вид Машек иска услуга за услуга…
Ванек онемява. Целият този разговор става ясен като бял ден. Той няма какво да каже, освен да си помисли, че ще го изгонят и от тук.
Но бригадирът забелязва мрачната сянка върху лицето му и реагира чувствително:
„Аз зная какво си мислиш! Но ти не знаеш, че ако аз не им обещах да направя нещо, те щяха да хванат някой друг и щеше да е лошо за тебе, защото този друг едва ли би бил почтен в тая работа, какъвто съм аз. Аз съм честен арабия, а не като някои други, които мога да ти ги кажа. Това е моята философия, даже днеска. И затова ти си късметлия, ако искаш да знаеш. Понеже хората са истински мръсници. Да! Да не си мислиш, че някой друг ще е толкова луд да ти каже всичко това. Къде си се родил ти? В каква страна живееш?“.
Ванек обещава, че никому няма да каже за този разговор. Оттук нататък нещата сякаш тръгват в друга посока. Пиянската дипломатическа игра на бригадира свършва. Откровеността му взема връх и той признава, че назначаването на Ванек за склададжия е било просто игра, той му признава много други работи и това, че той е длъжен да донася всяка седмица на държавна сигурност най-точно за поведението на Ванек. И той някак отново и безнадеждно апелира към бившия писател и настоящ носач да му помага, за да задоволят служебния дълг на Машек (който, макар и агент, е все пак свястно момче). Не може ли някак Ванек сам да донася себе си, един вид да се самодокладва.
„Слушай, казва бригадирът, ти ще ми помогнеш на мене, аз ще му помогна на него, той ще ми помогне на мене, и аз ще ти помогна пък на тебе… и животът няма да бъде труден за никого… Така ти ще имаш изгодата да решиш какво ти желаеш те да знаят за тебе… признай, това никак не е лошо… “
С много тъжна ирония Ванек отговаря, че просто му е невъзможно да донася сам себе си…
На това признание бригадирът реагира гневно. Като мнозина като него, той не желае да има хора, чиято честност става еталон на неговото безчестие. Тук избухва неговата класова омраза към интелектуалеца, който иска да си остане чист, а такива като бригадира трябва да се въргалят в мръсотията на живота. Тук Хавел с един замах обръща цялата пиеса, в която прозвучава нещо съвсем ново и потресаващо силно. Обикновеният човек, принуден да живее с подлостта на времето, на режима, на идеологията, на целия живот, смачкван и обезличаван, оплюван и потискан, воден от инстинкта за самосъхранение внезапно извисява глас, с който обявява за врагове и тия, които създават мръсотията, и ония, които се пазят да не се изцапат. На върха на гласа си той крещи:
„Един красив ден ти ще се върнеш обратно при твоите актриси. Ти ще се хвалтотиш с времето, когато си бил тука и си търкалял варели, ти ще се пъчиш какъв герой си бил! А аз? Какво да кажа аз? Аз нямам къде да се върна, тъй като не съм дошъл от никъде. Къде бих могъл да отида? Кой би ме забелязъл? Какво бъдеще имам аз?“.
По мое мнение това е един от най-чудесните и най-честни монолози, написани в днешния източноевропейски литературен свят. Докато от началото на пиесата до този момент ние си мислим, че жертвата е писателят Ванек, че той е онзи, който заслужава нашето съчувствие и нашите адмирации, тук ние внезапно разбираме, че жертвата е бригадирът, този, който е олицетворение на обикновения човек, на народа. Жертвата не са шепата интелектуалци, а милионите обикновени хора. С цялото съзнание за своята обреченост, което унищожително го разтърсва и като вик за помощ, бригадирът отново, и за последен път, моли Ванек да се присъедини към него в общата мръсотия. Моли го да се изцапа сам, като започне да му донася за себе си… и да доведе красивата актриса Бохдалова тук, в бирената фабрика…
Аз мисля, че това е една от най-значителните трагични висоти, до които е достигнала съвременната драматургия, като че в този вопъл на нещастния бригадир кънти ехото на милиони други вопли.
И като някакъв чернокомедиен лайтмотив през цялата пиеса бригадирът съчувствено повтаря на Ванек „Не се отчайвай, не се отчайвай“, за да стигнем до финала, където Ванек, осъзнал цялата драма извън него, казва на свой ред на бригадира: „Не се отчайвай“.
По обем „Аудиенция“ е малка едноактна пиеса. По съдържание и по литературни качества това е много голяма пиеса. И още по-многозначителен е фактът, че тя е била написана наистина в бирената фабрика от писател, който търкаля варелите, за да не умре от глад.
На главната страница: Вацлав Хавел (Ванек) и Павел Ландовски (бригадирът) – самиздат запис на пиесата „Аудиенция“, 1978 г.
Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков.
______________________________
[1] Евгений Евтушенко (1932) – руски и съветски поет, една от емблемите на следсталинското „размразяване”. Б.р.
[2] Централата на съветските служби за сигурност, намираща се на площад „Дзержински” в Москва. Б.р.
[3] Константин Павлов, „Сатири” (1960). Б.р.
[4] Едноактната “Аудиенция” е сред най-известните пиеси на Хавел. Премиерата ѝ в чужбина е на 9 октомври 1976 г. в Бургтеатер – Виена, а чешката ѝ премиера – чак на 10 януари 1990 г. под режисурата на Иржи Менцел. Б.р.
