Импресионистичното ми виждане сега се превърта през менящата се с миговете си светлина, през разбягването на звуците, преминава покрай табелите, спира се на преминаващите неща, вглежда се в трамваите, за да ги запамети, бяга към кофите, към останалото, за да се заравя пак и отново в ризите на града, в който се виждам да вървя. Импресионистично се чувствам.
Импресионистично разбрах, че състоянието на състоятелните в България ги вкарва в спор, който може да смачка всички нас, народа ни. Около неща, които импресионистично ни вкарват –тях и останалите – във вълнение.
Сега, да видим, какво има да се дели. Много неща, много вещи, разбира се, много пари, но как ще стане с народа? Вещите ще се поделят, но народ не се дели така лесно.
Нещата се развиха бързо и сега трябва да се прави връв пак. Да се завърже цялото това разпасано състояние. Защото разпасването май не е случайно. Разбирам как се стигна до това впечатление. Трябваше да се покаже, че държавата не е ченгесарска, че не следи и подслушва постоянно. Разбирам и дори одобрявам жеста на показното оттегляне. Аристократичен е. Но хаосът започва да ни превзема през отслабването на контрола. Наблюдавам и си мисля,че пак ще се наложи да се покаже власт, без погазване на гражданските свободи, разбира се.
Но нима става дума само за един народ?
Възелът „Сирия” показва, че вече всеки опит за проникновен анализ може да опре на камък. Международните отношения се усложниха така, че трудно допускат да бъдат разплетени вече. И в същото време сякаш предлагат на сетивата ни гледката на едно разбирателство, което не беше очаквано. Така си мисля, понеже за мен вътрешният граждански конфликт в Сирия продължава в жестокото си темпо,само че свързаните с него международни конфронтации са партия шах, която се наложи да бъде сведена до примирие. До сваляне на фигурите. Това не изненадва. Партията вървеше към пат. Сега страните се изчакват.
Шахът е древна индо-персийска игра. Правилата на играта са установени.
В момента Турция е не възел като този на Сирия, но е средище. Проблемът все пак е и проблем на познанието. Остава у мен чувството, че онова неизживяно невежество на европейския културен свят относно исляма продължава да съществува.
Откъде ще минат тръбите с руския газ, къде ще почиват руснаците, кой и как се готви да напада в Сирия, когато е отправен зовът за примирие, дали Турция в момента е в световна изолация и какво би трябвало да означава това? Или, напротив, Турция се опитва да се централизира в евроазийския контекст? Времето ще да покаже.
Но какво става с народа ни?
„О, ти, който света управляваш с всевечния разум!
Ти сътвори и земя, и небе, и на времето даде начало от вечността.
Неподвижен стоиш, а пък всичко задвижваш.”
Пиер Абелар го е казал по време, което е било важно за Европа.
