„Моите кукли“, Мария Донева, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
Най-новата книга на Мария Донева – „Моите кукли“, създадена отново в сътрудничество с илюстраторката Елена Панайотова, ни отвежда в кукления свят на самата авторка, но и в света, който всеки от нас помни от детството или пази в себе си и като възрастен. Благодарение на великолепните илюстрации, които често заемат цяла страница, книгата се превръща в словесно-картинно произведение, въздействащо на повече от едно сетиво.
В изданието са събрани 15 истории, всяка от които е посветена на различна кукла. А ето и пролога – „Тайната на куклите“, който ни въвежда в този вълшебен свят:
Кой би предположил, че куклите мои
ще имат възможност да станат герои?
Стоят си ухилени, пухкави, меки.
Мълчат, но охотно се гушват до всеки.
Не служат за нищичко, казано честно.
Дори на науката не е известно
защо продължавам у нас да ги шия,
защо ги показвам, защо не ги крия.
– Голямо момиче, а с кукли играе! –
Щом кажат ми, аз потвърждавам: – Така е!
По-нататък разбираме, че куклите често са несиметрични – една е по-пълна, на друга едното око е с цвят на канела, а другото синьо. Макар да са шити по един и същи начин, резултатът винаги поднася изненади. Въпреки това куклите са добри и смели – те са герои.
Куклите са едни от първите помощници на детето в процеса на порастване. Детският свят по своята природа е симбиоза между деца, животни и играчки. Животните и куклите са първите „терапевти“ на детето, те го утешават и му помагат при изследването на света. Играчките – и по-специално куклите – са ключов елемент в развитието на въображението: ние им „вдъхваме“ живот, подобно на древните представи за тотем. В този въображаем свят, допълващ действителността, всичко е възможно.
Първото стихотворение от тази поема в петнайсет части е „Как куклите надхитриха съдбата“. Но какво всъщност се случва:
Беше им писано да са чорапи,
денем да топлят детските лапи,
нощем да спят във праха под леглата.
Само че те надхитриха Съдбата.
Станаха кукли. Накратко – куклясаха.
Ших ги, ръцете ми чак каталясаха.
Тук е уместно да се отвори една кратка скоба. С тази книга Мария Донева продължава дългогодишна традиция в българската детска литература (както и в световната), в която куклите често се превръщат в действащи персонажи в стиховете и прозата.
Много са българските писатели, създали произведения, в които куклата е централна фигура: Веса Паспалеева – „Горделивка мързеливка“, Чичо Стоян – „Засмяната кукла“, Цоню Калчев – „Моята кукличка“, Васил Ив. Стоянов – „Домакиня“, Стилиян Чилингиров – „Моето бебе“, Трайко Симеонов – „Кукла“, Константин Константинов – „Куклите“ и други.
Темата за куклата и детето е популярна, защото чрез играта с кукли децата „репетират“ живота, който си представят, че ще имат, когато пораснат. Едно от най-силните желания в детството е стремежът към порастване и овластяване – към това да бъдеш като родителите. Играта „на майка“ или „на баща“ с куклите е естествено проявление на този ранен инстинкт.
Следва завръзката в стихотворната приказка на Мария Донева, озаглавена „Най-важната среща“. Тук се разкрива как куклите попадат в новия си дом – къща, в която живее дете:
Щом вкъщи пристигне една кукла нова,
в началото не е напълно готова.
в торбичка се крие, не ѝ се играе,
защото е бебе и нищо не знае.
и другите кукли за пръв път я виждат,
страхува се – ами ако я обиждат,
вълнува се – много ли я обичат,
дали с име хубаво ще я наричат…
Постепенно куклата се отпуска в новата обстановка, свиква с нея, среща детето и усещането ѝ става празнично и почти вълшебно, защото от този момент „знае“ на кого принадлежи. Мария Донева умело и психологически достоверно представя този процес на адаптация на куклата към новия дом.
Тази неподправена детска гледна точка възприемаме с удоволствие и можем да определим като наивно-комична. Комизмът произтича от неловките ситуации, в които прозира безсилието на детето пред някои преживявания. Малкото дете живее едновременно в два свята: споделения с възрастните и собствения си въображаем свят. Тази игрова сфера не е нито вътрешна психична реалност, нито част от външния свят – тя е своеобразна добавъчна реалност. В ранното детство зооморфното и антропоморфното често се преплитат, а детето влиза в различни роли.
Първата ситуация, която Мария Донева представя, показва как една кукла подпомага детето в преодоляването на страховите му преживявания.
Юнак
Нося си куклата в джоба, защото
тя ми е нужна така, за късмет.
…
С мама отиваме на зъболекар
и този път пациентът съм аз!
Куклата в джоба ми гък не изгъква,
дума не казва, не потропва с крак.
знаем си двамата, няма измъкване.
Имам късмет, че поне съм юнак.
Мария Донева много умело пресъздава една типична ситуация: когато детето трябва да посети лекар или зъболекар, то търси подкрепа от своята кукла. Добре известно е, че след подобно преживяване детето често „преработва“ напрежението, като разиграва същата ситуация — било с другарчетата си, било с куклите.
Следващата стихотворна история също е свързана с подобен тип преживявания – това е моментът, когато детето за първи път постъпва в нова детска градина. И тук то намира опора в собствената си играчка, която му помага да задържи тревожността и да се чувства по-сигурно в непознатата среда.
Мелани Клайн описва в практиката си като психотерапевт как децата често избират да играят роли като „продавач и клиент“, „лекар и пациент“, „учител и ученик“, като почти винаги поемат ролята на възрастния. По този начин те изразяват желанието си за размяна на ролите и показват как биха искали възрастните – и конкретно родителите – да се отнасят към тях.
Английският педиатър и психотерапевт Доналд Уиникът отбелязва, че играта е винаги възбуждаща, защото се намира на несигурната граница между реалното и фантазното. Именно в двете последни стихотворни истории от книгата, в които детето носи куклата си навсякъде със себе си, откриваме типичен пример за това, което Уиникът нарича „преходен обект“. Той помага на детето да удържа тревожността си и да преминава от външния свят към света на собствените си чувства. Емблематичен пример за подобен обект е мечето на А. А. Милн – Мечо Пух, което придружава детето навсякъде.
В следващите стихотворни истории ясно личат талантът и психологическата наблюдателност на Мария Донева, които ѝ позволяват да улови ежедневните отношения между дете и кукла. Детето казва на своята кукла: „Ще съм като мама, ама на обратно“ – реплика, в която прозира сложната палитра на отношенията между майка и дъщеря. В друга история куклата „укротява“ лошите сънища на детето и те постепенно се превръщат от кошмари в приказни видения.
Каквато и да е куклата, за детето тя е най-красива. Заедно те създават свой собствен дом. На куклата детето поверява тревогите и ревността си към новопоявилото се бебе – тежко преживяване за всяка кака. Стои и въпросът, който неизбежно се появява: дали цялата родителска обич няма да се насочи към новороденото? Детето се пита също и как така изведнъж всички решават, че то вече е „голямо“?
Следва и още една класическа ситуация, представена в „Случаят с изгубената кукла“:
Аз бях ѝ ядосана нещо, обаче
сега съжалявам. Тя падна случайно.
Аз леко я хвърлих. Изпуснах я тайно.
След това, изпълнено с вина, детето тръгва да търси куклата сред листата навън. Към куклите децата изпитват сложен спектър от чувства, включително понякога агресия.
Чрез играта с кукли те пренасят наблюдавани отношения и социални норми от реалния свят.
Сходна тенденция се наблюдава и във „Вечерни новини“ — последното стихотворение на Мария Донева:
Бялата ми кукла малко се изцапа.
Зайчето ще скача и без задна лапа.
Мечата опашка е във камиона.
Мечо се поряза леко на триона.
Тракторът се счупи. Топката издиша.
Губят се моливите, със които пиша.
…
Мои драги зрители, край на новините.
Книгата на Мария Донева „Моите кукли“ не представя просто едно дете с куклите му. Чрез умението си да долови психологическите мотиви в играта с кукли, авторката достига до значими изводи, които са изразени метафорично, ясно акцентирани, с лек хумор и същевременно обагрени с игровото и преживелищното.
