Начало › Идеи › Гледна точка › Късометражка
Гледна точка

Късометражка

2271

Както всяка сутрин, мъжете кашляха, плюеха, дърпаха от цигарите и пиеха врялото кафе от пластмасовите чашки. Чакаха да дойде отговорника на обекта, за да разпредели задачите.

Спас стоеше по-встрани и ги поглеждаше изпод око. Днес не се закачаха с него. Може би щеше да му се размине.

Най-страшният, Гелето, засега мълчеше и отвреме-навреме почесваше големите си като телешки бутове татуирани бицепси. Но по едно време се разсъни. Отиде до Спас и се облегна на рамото му. И заговори с гръмотевичния си глас:

– Абе, Спасе, ти вчера ходи ли да гледаш абитуриентките?

Спас мълчеше. Каквото и да отговореше, щеше да е грешка. Всички знаеха, че Спас е най-възрастният. И това правеше думите на Гелето още по-кървави.

Само при вида на Спас човек можеше да се разсмее. Имаше гръден кош, голям като пожарогасител и дълги паешки ръце и крака. Но иначе беше жилав, издръжлив.

– Питам, Спасе, дали ходи вчера да гледаш абитуриентките? Да натрупаш материал за през нощта.

Останалите се разсмяха.

– Или може би ти, Спасе, си падаш по абитуриентите? Че кажи си бе, човек, защо мълчиш? Това сега е модерно. Пък и едно име имаш… Добре, че не съм поет.

 – Що? – попита услужливо Люцо. – Ако беше поет, какво?

– А, не, срам ме е – започна да се глези Гелето. Отиваше му да се глези. Имаше правилни, макар и едри, черти на лицето и от по-голямо разстояние дори можеше да го сбъркат с оперен певец.

Най-сетне дойде отговорникът на обекта с изпърдяното си ауди. Слезе, огледа се.

– Спас и Гелето – с хаспела горе, да проверят кофража. Че ей сега ще дойде бетоновозът. Останалите – да разчистят пътя за камионите.

Спас и Гелето се качиха на очукания хаспел. Бяха като на сцена. Гелето пак не пропусна възможността да разсмее другите. Първо бръкна с показалеца си в ухото на Спас. А после хвана теслата с дръжката нагоре, отмери с палеца едно двайсе и пет-трийсе санта, красноречиво я показа на Спас и поклати загадъчно глава.

Тези долу се разсмяха пак.

Хаспелът се разтресе и ги понесе нагоре.

На четвъртия етаж Гелето седна на една талпа и извади цигарите.

– Седи грей се сега – каза той на Спас. – Бетоновозът може да дойде и на обяд. Нали ги знаеш.

– Така е – каза Спас.

– Ти деца имаш ли? – попита Гелето.

– Една дъщеря. Тя е в Канада от 15 години.

– Какво работи?

– Прави филми.

– Брей! – удиви се искрено Гелето. – А внуци?

– Имам един внук. На 10 години.

– А те идват ли си тук?

– Рядко. На 2-3 години.

 – Аха.

Спас се отпусна, седна до Гелето. Ако го беше попитал, щеше да му разкаже още неща – че дъщеря му е добра, не го забравя, обажда се през седмицата поне веднъж по телефона. И с малкия беше опитвал да си говори, но той почти не знаеше български и накрая двамата се отказаха да се мъчат, дъщерята му разказваше за внука.

– А ти? – попита Спас.

– Аз имам две дъщери. Близначки. Но те заминаха за Испания. Те…

Гелето се умълча. Лицето му стана каменно. А после голямото му лице се раздвижи, изкриви се и той заплака.

– Недей сега – каза тихо Спас.

Беше страшно да се гледа как Гелето плаче без сълзи.

– Хайде бетона – развика се отдолу отговорникът.

Гелето стана, изтри носа си с лакът. Зъбите му изскърцаха. Взе гумените ботуши и започна да ги обува. Бяха му малки, едва ги нахлузи. Спас и той обу своите. На него му бяха големи, с тях приличаше на клоун в цирка.

– Виж – каза Гелето. – Аз…ако някой… ти само ми кажи…

Над площадката на четвъртия етаж се подаде стрелата на бетоновата помпа с големия като слонски хобот гумен ръкав. Спас и Гелето го прегърнаха с ръце, едва го удържаха. Той започна да ги мята, да ги влачи по арматурата, да се гърчи и да плюе на тласъци мазни купчини бетон, който бавно започна да покрива всичко.  

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора