Както всяка сутрин, мъжете кашляха, плюеха, дърпаха от цигарите и пиеха врялото кафе от пластмасовите чашки. Чакаха да дойде отговорника на обекта, за да разпредели задачите.
Спас стоеше по-встрани и ги поглеждаше изпод око. Днес не се закачаха с него. Може би щеше да му се размине.
Най-страшният, Гелето, засега мълчеше и отвреме-навреме почесваше големите си като телешки бутове татуирани бицепси. Но по едно време се разсъни. Отиде до Спас и се облегна на рамото му. И заговори с гръмотевичния си глас:
– Абе, Спасе, ти вчера ходи ли да гледаш абитуриентките?
Спас мълчеше. Каквото и да отговореше, щеше да е грешка. Всички знаеха, че Спас е най-възрастният. И това правеше думите на Гелето още по-кървави.
Само при вида на Спас човек можеше да се разсмее. Имаше гръден кош, голям като пожарогасител и дълги паешки ръце и крака. Но иначе беше жилав, издръжлив.
– Питам, Спасе, дали ходи вчера да гледаш абитуриентките? Да натрупаш материал за през нощта.
Останалите се разсмяха.
– Или може би ти, Спасе, си падаш по абитуриентите? Че кажи си бе, човек, защо мълчиш? Това сега е модерно. Пък и едно име имаш… Добре, че не съм поет.
– Що? – попита услужливо Люцо. – Ако беше поет, какво?
– А, не, срам ме е – започна да се глези Гелето. Отиваше му да се глези. Имаше правилни, макар и едри, черти на лицето и от по-голямо разстояние дори можеше да го сбъркат с оперен певец.
Най-сетне дойде отговорникът на обекта с изпърдяното си ауди. Слезе, огледа се.
– Спас и Гелето – с хаспела горе, да проверят кофража. Че ей сега ще дойде бетоновозът. Останалите – да разчистят пътя за камионите.
Спас и Гелето се качиха на очукания хаспел. Бяха като на сцена. Гелето пак не пропусна възможността да разсмее другите. Първо бръкна с показалеца си в ухото на Спас. А после хвана теслата с дръжката нагоре, отмери с палеца едно двайсе и пет-трийсе санта, красноречиво я показа на Спас и поклати загадъчно глава.
Тези долу се разсмяха пак.
Хаспелът се разтресе и ги понесе нагоре.
На четвъртия етаж Гелето седна на една талпа и извади цигарите.
– Седи грей се сега – каза той на Спас. – Бетоновозът може да дойде и на обяд. Нали ги знаеш.
– Така е – каза Спас.
– Ти деца имаш ли? – попита Гелето.
– Една дъщеря. Тя е в Канада от 15 години.
– Какво работи?
– Прави филми.
– Брей! – удиви се искрено Гелето. – А внуци?
– Имам един внук. На 10 години.
– А те идват ли си тук?
– Рядко. На 2-3 години.
– Аха.
Спас се отпусна, седна до Гелето. Ако го беше попитал, щеше да му разкаже още неща – че дъщеря му е добра, не го забравя, обажда се през седмицата поне веднъж по телефона. И с малкия беше опитвал да си говори, но той почти не знаеше български и накрая двамата се отказаха да се мъчат, дъщерята му разказваше за внука.
– А ти? – попита Спас.
– Аз имам две дъщери. Близначки. Но те заминаха за Испания. Те…
Гелето се умълча. Лицето му стана каменно. А после голямото му лице се раздвижи, изкриви се и той заплака.
– Недей сега – каза тихо Спас.
Беше страшно да се гледа как Гелето плаче без сълзи.
– Хайде бетона – развика се отдолу отговорникът.
Гелето стана, изтри носа си с лакът. Зъбите му изскърцаха. Взе гумените ботуши и започна да ги обува. Бяха му малки, едва ги нахлузи. Спас и той обу своите. На него му бяха големи, с тях приличаше на клоун в цирка.
– Виж – каза Гелето. – Аз…ако някой… ти само ми кажи…
Над площадката на четвъртия етаж се подаде стрелата на бетоновата помпа с големия като слонски хобот гумен ръкав. Спас и Гелето го прегърнаха с ръце, едва го удържаха. Той започна да ги мята, да ги влачи по арматурата, да се гърчи и да плюе на тласъци мазни купчини бетон, който бавно започна да покрива всичко.
