50 години Национален литературен музей
Музейният разказ на литературната история е различен от литературоведския, академичния, учебникарския; той е визуално-словесен, пространствено триизмерен, битово-предметен дори; той е плавен, малко или повече консервативен (в добрия смисъл), но и експресивен едновременно, театрализиран, въздействащ на повече сетива, отколкото писмено-печатния. И друго, което е изключително важно, музейният разказ, посветен на литературата като историко-културен процес, като сблъсък-съжителство на школи, направления, идеи, личности предполага друг наратив, в сравнение с този, който се прилага в къщата музей на един или друг писател, където центърът е една биографично-творческа фигура и спектакълът се разиграва около нея.
Музеят дава триизмерен, ако не и четириизмерен образ на литературната многопластовост – както в цялост, така и в детайли. Освен физически артефакти, документални, фотографски и рисувани визии музейният спектакъл може да включи и звук – глас, музика. Музеят не чете литературата по „класическия“ начин – като книга, не я анализира в литературоведски план; той я осезава и материализира, едновременно я визуализира, анимира и озвучава, което го свързва с киното, видеото, аудиото. Но не, това не е нито кино, нито аудио книга, не е дигитално копие на традиционния хартиен носител. Литературният музей е един вид мулти или хипермедия, той „чете“ като в симулакрум (по Жан Бодриар, ала не съвсем – по-нататък ще изясня защо), при който времепространството придобива плътност; мисията му е да симулира физическото присъствие на писателя и овеществи неговия труд, да въведе посетителя в неговия свят/време, като го съедини с нашия – тук минало и настояще съ-съществуват, като литературният текст добавя към себе си материалния и духовния, отново чрез вещта, книгата, документа, фотоса и пр., свързани в единство, но без художествена измислица. Така се получава магията на съ-преживяването, съ-участието, съ-присъствието в човешкостта на литературата. В литературния музей творецът присъства отсъствайки – нещо като материализиран дух, все едно току-що е бил тук, за минута е излязъл и всеки момент ще се върне, за да се видим и побеседваме. Така поне трябва да изглежда. И да интригува, понякога (кога?!) и развлича.
Но това са визии, които ме спохождат днес, половин век по-късно, докато през 70-те години на миналия век, в прощъпулника на Националния литературен музей, бяхме твърде далеч от подобна концепция. Ние мислехме за друго – как да придобием и опазим материалните свидетелства за писателския живот и труд. Не беше лесна работа, имайки предвид, че тепърва откривахме смисловостта на тези материални знаци за литературната памет, от една страна, а от друга, удряхме се в подводните скали, които срещахме по пътя си.
Бях сред първите пет-шест човека, повечето т.нар. млади специалисти, които постъпиха като уредници в Националния музей на българската литература, преименуван след 1989 г. в Национален литературен музей (НЛМ). Беше съвсем в началото на септември 1976-а. И първата работа, възложена ми от Михаил Райчев, тогава зам.-директор (титулярен нямаше), бе да ми връчи Закона за музеите и паметниците на културата и Наредбата за отчитане и опазване на движимите паметници на културата. Проучѝ ги внимателно, каза, един музеен специалист е длъжен най-напред да познава законовата база. Въпросната „база“ не бе интересно четиво, но пък ме въведе в правната рамка, легитимираща музейната професия. С нейната „кухня“ ми предстоеше да се запозная съвсем скоро, защото бях включен в комисията по описването, оценката и откупуването на личната библиотека на писателя Стилиян Чилингиров – смайващо голям книжен масив, който по-късно, след доста години, се превърна в интегрална част от Мемориалния кабинет „Стилиян Чилингиров“. За подобния на епопея процес по създаването на Мемориала съм писал отделно, тук бих искал да добавя, че именно неговото начало ме въведе в света на същинската музейно-литературна работа. Двайсетте хиляди тома, които заедно с колегите от комисията описвахме, направиха чудото – разбрах, че литературата не е само текст за четене, преживяване и анализ; тя е много повече, когато се мисли музейно, ще рече – комплексно. В този контекст литературата е изключително ценно тяло, което битува като единство между духовното и материалното, между личността, обкръжението ѝ и социума, като в музея литературният текст се съчетава с още и още белези, придаващи плътност, обемност/пространственост, историчност, естетичност, документалност, психологичност, социологичност… Стилиян Чилингиров не просто е събирал книги, библиофилството му е елемент от усещането му за литературната предметност и многопластовост, от културното съзнание, което той е носел пожизнено в себе си. Между страниците на старите книги се крият тайни, убедих се аз, който дотогава бях разгръщал най-вече нови издания. Тайни, които те подтикват да ги разгадаеш, стига да притежаваш сетива и кураж да разпознаеш и следваш знаците, които те съдържат – видими и невидими. Тръгва се от корицата, подвързията, издателството, илюстрациите (ако има)… и полека се върви през лабиринта на Вавилонската библиотека (Борхес), т.е. лабиринта на познанието за литературната памет. Автографи, посвещения, приписки, отметки, екслибриси, подписи на притежателя, подчертавания, петна, печати, сигнатури, прегънати страници, излиняла или опазила се като нова хартия, неразрязани коли, които ти казват, че притежателят на книгата някак си е пренебрегнал съдържателната ѝ страна (пита се защо?). По-сетне дойде и запознаването с архивите, което окръгли картината на литературната телесност. Музеят, архивът, библиотеката – тези институции на паметта, са сърцевината и на литературната памет. Уникалността на литературния музей е в това, че обединява в себе си и трите компонента.
Събираш, изследваш, показваш. Необходимо е и познание, и съзнание. Познанието се придобива главно с четене. Съзнанието се придобива по-трудно. В литературния музей ние събирахме овеществена литература. Архиви, книги, периодика, фотографии, картини и рисунки, афиши, покани, картички, писма, лични вещи, цялото предметно многообразие, свързано със съдбата и творчеството на писателите в тяхното време, с това, което ОПОЯЗ нарича литературен бит (Б. Ейхенбаум), а аз в едно мое писание си позволих да преименувам в литературна всекидневна. Трябваше да натрупаме фонд, който да подредим и проучим, по-сетне да показваме публично, подчинявайки го на определена музейна концепция.
Концепцията на музейния показ не включва целия фонд и тъкмо в това е сърцевината ѝ – кое да отсееш от безкрайното количество материални ценности. Надеждата бе да се изгради постоянна експозиция, представителна за литературната ни история. Да превърнем литературата в музей. Сграда обаче нямахме (няма и сега). Музеят, включително и до днес – цели петдесет години, се изявява главно чрез филиалите си – къщите музеи на Яворов, Вазов, Славейкови, Вапцаров, Смирненски…, както и чрез временни изложби по различни поводи. Затова и когато ме питаха къде работя и аз отговарях, че в Националния литературен музей, често ми казваха, че не знаят за съществуването на такъв музей и къде се намира. Ние обаче продължавахме да събираме литературната вещественост, да сглобяваме паметта, със съзнанието, че трябва да разкажем литературата, колкото и тя да е безкрайна като „Вавилонската библиотека“ на Борхес.
Тръгнахме, както се казва, на терен. Обикаляхме със събирателска цел. Казвал съм го и ще повторя: за музея, в т.ч. литературния, основна ценност представлява оригиналът, уникатът. Без тях няма музей. В скоби ще кажа, че при симулакрума на Бодриар копието е без оригинал, докато в музея, в частност литературния, същността е в оригинала. Повечето пъти оригиналът е хартиен, крехък, нетраен. Но това го прави още по-ценен. Ние търсехме оригинали. Обаждахме се и се срещахме с наследници на починали писатели, писатели от по-възрастното поколение, ровехме в антиквариати (малко на брой, държавно контролирани), контактувахме с частни колекционери и търговци (полулегални) на ценности. Пътувахме из страната в издирване на артефакти, съчетано с опознаване на вече утвърдени музеи и беседи със специалистите, работещи в тях. Учехме се в движение (тия, които искахме), упорствахме, всяка информация, независимо откъде идваща, се проследяваше. Не всякога успявахме, случваше се и то нерядко, да ни пречат, да ни спъват административно и бюрократично, да проявяват недоверие към младостта и неопитността ни, а и „колегиалната“ завист не е за подценяване. Но постепенно узрявахме, добивахме опит (тези, които имахме вече съзнание за мисията си). Търсехме, но започнаха и нас да ни търсят. Създадохме контакти, които се оказаха трайни и ползотворни. Даряваха ни – основно наследници, а и живи писатели. Други продаваха. Трети отказваха под различен предлог, основно защото нямахме своя сграда. Но ние (неколцина) не се отказвахме – повтаряхме и потретяхме посещенията си. И успехът ни спохождаше. За десетте години на моето пребиваване в Националния литературен музей натрупахме изключително богат фонд, който в голямата си част не можеше да бъде показан освен ако не се организираше някоя временна изложба, както казах, по юбилеен или друг повод. Въпреки това аз продължавам да мечтая и да се надявам да доживея тази постоянна експозиция в собствена сграда на НЛМ.
Налагаше се цензура – партийно-административна. Втълпяваха ни, че музеят е идеологическа институция, т.е., че трябва да отразява само и единствено правилната литературна история (от гледище на партийната идеология) и да възпитава в комунистически дух. Особено ревностни в тази пропаганда бяха директорът Георги Свежин, заменил Михаил Райчев, и една по-възрастна колежка, която дълго бе и зам.- директор, и партиен секретар. По-късно в тази роля се вживя друг зам.-директор, нямащ понятие от литература, който четеше всички мои публикации (далеч не много) и ме „изпитваше“ относно идеологическата им насоченост, т.е. праведност. Но в интерес на истината, споменатата другарка антифашистка, която дълго време бе и председател на Оценителната комисия към НЛМ, макар да бълваше тиради относно фашитските проявления на един или друг автор (писател, художник, журналист), заявяваваше в края на краищата (тя обичаше да изнася лекции и да поучава нас прохождащите), че един музей, в случая литературен, трябва да събира и пази всичко, свързано с проблематиката му, та затова във фонда на НЛМ успяха да се промъкнат и редица артефакти на отричани, репресирани или ликвидирани със и без съд писатели.
Във фонда – да, но не и експозиционно, нито изследователски. Тук бе наложено пълно табу, чието вдигане не се очертаваше в обозримото бъдеще.
Ще разкажа една симптоматична история. Във връзка с юбилейна изложба за Септемврийското въстание през 1983 г., на която бях комисар, ми наложиха да сваля една снимка-акцент, представяща в уголемен мащаб взривената църква „Света Неделя“. В деня на откриването в залата се събра „импровизирана“ комисия от представители на СБП, Комитета за култура и ЦК на БКП. Те единодушно намериха, че фотографията на разрушената катедрала, която визуално и пространствено маркираше прехода към убийствата и репресиите от април двайсет и пета година, не трябва да присъства. Трябва да се махне, казаха административно-партийните фактори (причислявам към тях и подопечния им СБП), заобикаляйки факта, че този жесток терористичен акт е покровителстван и финансиран от Москва. Опитах се да възразя, приведох музейна аргументация (нужен е изобразителен материал, достатъчно силен), но когато това не помогна, изтъкнах, че, ето нà, в документалния филм „По дирята на безследно изчезналите“, а и в едноименната книга на Николай Христозов е представена същата снимка на взривената църква, както и че атентаторите са изобразени като герои. Последното си бе самата истина. Но пак не помогна. Книгата и филмът са художествено-документални, а изложбата е политически акт, осъществен с музейни средства, внушенията са други – нещо такова ми отговориха. Самият Н. Христозов, който присъстваше на обсъждането, не само не оспори казаното от партийно-писателско-административните фактори, а ги подкрепи полумълчаливо и някак притеснено усмихнат.
Снимката реших да оставя – заради визуалното ѝ въздействие. Не че съм герой, рискувах в интерес на музейната концепция. Но тъкмо т.нар. комисия си тръгна, в галерия „Отечество“, където се помещаваше изложбата, иззвъня телефонът. Директорът Свежин, вече осведомен за случващото се. Тук ще вметна, че човекът нищо не разбираше от музеи, не го и криеше, но постоянно подчертаваше, че на този пост го е изпратила Партията. Като неин законен представител той ми нареди да сваля компромата. Веднага. Не го направих, а се отправих пеша към дирекцията на Музея. Надявах се (наивник!) да обясня и да бъда разбран. На ул. „Раковски“ ме пресрещна самият Свежин, беше се вдигнал лично да проконтролира цензорското действие. Придружаваше го, подобно телохранител, фотографът на НЛМ (впоследствие той стана журналист, политик и дори лидер на партия). Загрижено и едва ли не бащински, което беше в стила му, поетът директор се облегна на едно дърво и каза, въздишайки уморено, че ако не се върна веднага в галерията и не сваля снимката, ще трябва да ме уволни. А опасното изображение така или иначе ще бъде махнато. След това с художника на експозицията Симеон Войнов, който ми каза, че не си струва да си залагам главата, намерихме решение – снимката падна и на нейно място сложихме т.нар. „текст-експонат“: ако не се лъжа, цитат от Йосиф Хербст или Антон Страшимиров. Чиста проба Бодриаров симулакрум. На откриването на изложбата въпросните фактори, както и други, още по-изтъкнати, се подредиха отпред като президиум и не пропуснаха да отбележат заслугата на Музея за политически правилното отразяване на събитието.
Литературният музей (пък и всеки друг) работи в настоящето, но не работи само за настоящето. Мисията му е да пренесе паметта през времето и пространството и да я постави на разположение на бъдещите поколения. Това е основополагащо за всеки музей. Да събере, опази, покаже. Музеят опазва – дори когато показва. Тоест, опазва, показвайки. Подчертавам тази максима, за да не си мисли някой, че музеят е една експозиция. Да си представим какво ще стане, когато хартиените документи (не говоря за книгите) изчезнат окончателно, погълнати от дигиталните. Човекът на XXII, XXIII, XXIV век ще придобива познание за нашия свят (литература) чрез онова, което сме събрали, описали, опазили, проучили в музеите, архивите, библиотеките. Изкуственият интелект, който сега борави само с интернет информация, сигурно ще бъде обучен да „чете“ и физически документи, т.е. всичко онова, което не сме успели да дигитализираме и качим в Мрежата – милионите хартиени страници, за чийто виртуален пренос ще са ни нужни още векове. Виртуалният музей, който отдавна не е новост, не може да замени класическия. Вярно, ИИ е способен тутакси да „раздвижи“ снимка, да филмира почти всякакъв сюжет, но не може да възстанови оригинал, унищожен, „изгорен“ документ. Без оригинал възстановка е невъзможна.
Колекционери, прекупвачи, всякъкъв вид търговци притежават оригинали, чиито пазарни цени напоследък значитилно се вдигнаха. Придобили са ги по различни пътища, основно след кончината на последните им притежатели (създатели). Това са безброй оригинали – огромната част от които са непознати за изследоветалите и публиката, понеже малцина ги оповестяват. Какво ще стане с тях в бъдеще?! Свидетели сме как библиотеки се разпиляват, архиви се разпарчетосват, целостта на колекциите се нарушава. Ще дам пример. Наскоро, след смъртта на една литературна изследователка, дъщеря на писател, цялата ѝ библиотека и архив, в т.ч. и архивът на баща ѝ, са изнесени на улицата, за да могат нейните по-близки и по-далечни роднини (преки наследници няма) да опразнят апартамента ѝ, след което да го продадат и да си разделят парите. Двойна, дори тройна смърт. Явяват се търговци и прекупвачи – всеки подбира и отнася онова, което е сметнал полезно за бизнеса му. Останалото след пресявката – отива в кофите за боклук, където го поемат клошарите и го търгуват на безценица. И тук бързам да подчертая – не е от съществена важност колко голям, колко тачен е един или друг писател постмортем, неговото материално наследство е по-важно; то има значение колкото за неговата роля в социокултурния живот, толкова повече за попълването на белите петна в литературната памет.
Сега фондът на НЛМ е несравнимо по-богат и по-ценен, отколкото преди. Изтеклите години и работата на хората от музея изиграха своята роля за превръщането му в хранилище на огромна част от литературната памет. Основно тази веществено-документална памет се попълва от дарения на благородни наследници. Пари за откупки, меко казано, почти няма – което в сегашното все по-комерсиализиращо се време никак не е радостно. Остава висящ и въпросът кога Националният литературен музей ще има своя експозиция в собствена сграда. Смея да твърдя, че НЛМ е единственият музей в България, при това национален, който няма постоянен дом и се представлява единствено чрез филиалите и временните си изложби. Медувременно други литературни музеи като Дом „Литературна Стара Загора“ например придобиха и сгради, и експозииции. Създадоха се и нови институции извън НЛМ като Дом „Дора Габе“ към СБП и музейната сбирка към Столична библиотека. Да, сградният проблем съществува още от създаването на НЛМ – значи половин век!, – без обаче да е поставян на широко обществено объсъждане. Но проблемът, сигурен съм, ще се окаже много по-сериозен, когато се установи, че събраното в музея богатство вече няма да има къде да се съхранява. Фондохранилището му е препълнено и днес. И още по тревожното – дали условията, при които се опазват реликвите, позволяват те да издържат максимално дълго на разрушителните процеси, неизменно съпътстващи битието на ценностите в музеите. Не само в НЛМ тези условия – температура, влажност, защитеност срещу кражби и бедствия – не издържат критика. Да не забравяме, че температурата, при която се изпепелява хартията, е „451 градуса по Фаренхайт“, точно 232,78 градуса по Целзий…
