Пак е ноември, студен, дъждовен и мрачен. Може да падне и сняг. За да преминеш през ноември, трябва да си добре екипиран, трябва да имаш багаж. И аз се сетих, че през един далечен ноември бях поет. Дори издадох стихосбирка. И ето, сега реших да си припомня онзи ноември, когато писах стиховете си. И с багажа на стиховете си да премина и през този ноември, студен, дъждовен и мрачен. Ще публикувам предговора към стихосбирката си, леко съкратен. Както и част от стиховете. За да преминеш през ноември, трябва да си добре екипиран, трябва да имаш багаж.

***

Написах тези петдесетина стихотворения през един снежен ноември. Току-що ме бяха уволнили от рекламната агенция, в която работех, но още един месец трябваше да ходя в офиса, за да спазя едномесечното предизвестие. Това беше през 1995 г. Тогава още нямах компютър вкъщи и използвах този един месец, за да преписвам в службата разказите от книгата си „Клането на петела“, която готвех за издаване. Преписвах до обяд, а после палех старата лада на баща ми и започвах да обикалям София. Спирах на места, където никога после не стъпих, в „Борово“, в „Люлин“, в „Дружба“, в „Обеля“ и в „Надежда“, слизах от колата и се прислонявах под навеса на някое кафене. И в главата ми започваха да се появяват стихове. Гледах, слушах и чаках тези стихотворения, които ме спасяваха от морската болест на уволнението, от чувството, че съм човек, изхвърлен зад борда. Те наистина се появяваха, милите, докосваха ме с муцунките си и аз бързах да ги запиша на листчетата, които носех в джоба си.

После стихотворенията спряха да се появяват, но аз упорствах. Преписах листчетата на чисто, разпечатах ги и ги прибрах в една папка. Стихотворенията имаха номерация от 1 до 50, а под тях беше отбелязана датата на написването им. Папката остана година-две по чекмеджетата, почти я забравих. Сетне, при една от срещите ми с поета Иван Методиев аз му казах, че съм написал стихосбирка. Той каза да му я занеса. Изрових папката, занесох му я. И скоро той ми я върна с отзив, написан четливо на ръка върху откъснат лист от тетрадка голям формат. След малко ще имам удоволствието да ви цитирам този отзив дума по дума. Папката със стихотворенията отново потъна при другите папки на тавана. Уважавам много истинските поети, какъвто беше покойният Иван Методиев и съзнавам, че аз не съм поет. Музиката на словото не ми е подвластна, ставам най-много за грубата работа, да премествам инструментите по сцената. Но въпреки че формата на стихотворенията ми е несъвършена, в тези мои ноемврийски стихове отпреди толкова години аз откривам някакъв далечен дъх от онова, което си мисля, че представлява поезията. В края на този текст ще прочетете и няколко думи от моя син Иван Енчев. Всеки баща е длъжник на сина си и с отпечатването на неговия текст в предговора към стихосбирката аз искам да върна малка част от дълга си към моя син.

2012 г.

Иван Методиев, 1998 г.: Стихосбирката има шанс да се превърне в явление. Веднъж, че си доказан като белетрист, и втори път, че стиховете излъчват едновременно мек скепсис и особено съчувствие. На някои места стиховете обясняват повече, отколкото трябва. Но първо, прозаизацията (защото всяко обяснение е проза, а всяко сътворение – поезия) в наше време е нещо нормално за поезията, второ – цялостният прочит показва, че тя е част от едно вътрешно единство, и трето, личното ми отношение към въпроса едва ли в случая има някакво значение. Твой Иван Методиев.

Иван Енчев, 2012 г.: В един от най-забавните разкази на баща ми дядо ми отива да си го вземе от родилното и след цял ден обикаляне из някакво соцотделение открива, че синът му не е нито гений, нито красавец, нито идиот, нито дебил, нито изрод, а си е просто един малък Деян Енев. Още оттогава си личи, че на баща ми не му се получават забавните истории. Но му се е получило друго, разказал е един съвсем обикновен виц, в който с характерната си проницателност се представя като главен герой. Леко иронично, още тогава той разпознава в огледалото модерния отшелник, който, скрит зад дългата си, гъста брада, огромните очила и дима от стотици цигари, днес открива тъгата, самотата и мрачното, за които после с ужасяващо малко думи разказва. Сравнително доскоро си мислех, че той царува над късия разказ просто защото е темерут, неспособен да украси историите си, да развие сюжета и героите, от някакво притеснение и страх да навлезе по-надълбоко в това, за което разказва. Напоследък обаче разбирам, че той е писател, който до такава степен владее думите и успява да ни посочи детайлите, че малкото, което ни разкрива, е тъкмо достатъчното, за да надникнем в тях, без да потънем. Ние всички познаваме историите му и хората, които живеят в тях, понеже те са навсякъде около нас. Затова в текстовете на баща ми по-скоро основна е емоцията, която ние, „обикновените“, отказваме да припознаем в сивотата наоколо. Тъмните му и тъжни истории не са резултат от личното му страдание, те се раждат от братското състрадание и съчувствие към хората, на което човек е способен само когато е успял да пререже пъпната връв, която го е задушавала, и е погледнал към другите като победител, който само с една дума казва всичко онова, което и те си мислят. Но когато този човек, способен със страница-две да построи и разруши цял свят за героите си, реши да ни пусне още няколко стъпки навътре в света си, става мегарисково. Ако с разказите си баща ми ни оставя една малка възможност да потиснем чувствата и да погледнем с лека насмешка, в стил „на който каквото е писано“, с кратките си стихове той ни отнема всяка надежда да откажем да състрадаваме. Сякаш, след като години наред ни е запознавал с обикновените си герои, тези, които са постоянно около нас, сега ни оказва честта да ни представи и пред духовете им. Все едно Онзи, който държи другия край на въжето, на което висим над пропастта, за секунда се е протегнал и му е отпуснал още малко дължина. Прав е баща ми, че в двореца на поезията такива скитници няма да ги пуснат. Защото неговите поетични късове приличат на глинени фигурки, правени от еднорък. Но за мен по-важното е, че глината, от която са направени и разказите му, и стиховете му, е една и съща.

Ако пишеш стихове

внимавай за едно –
да не се приближиш
твърде много до пламъка
Мнозина свършиха така

Кой ще почука

на вратата
на хижата ми
За да го поканя да влезе
да му сипя чаша чай
и да му разкажа
как живея тук –
на покрива на света
при брадатите орли
и мумиите на стотици катерачи

Да летиш насън е хубаво

Срещаш различни птици
Гледаш земята отгоре
Отгоре земята е хубава
отгоре земята е странна
като ириса около
човешката зеница
Наистина е малко опасно
ако няма кой да те събуди

Бездомното коте си намери дом

Намести се вътре и заспа
Беше му топло и хубаво
Така и не разбра
кога е съмнало
и как домът му се превърна
в десния
ботуш
на кочияша

Децата играеха на жмичка

Едно от тях
се скри
така добре
че го намериха
в света
на възрастните

Тя потъва в софийската нощ

като диамант в кутия от синьо кадифе
Толкова е хубава
че мъжете се превръщат в гвардейци
толкова е хубава
Но София я погълна
ловецо на диаманти
и за теб остана едничката участ –
да отмъкнеш града

Дядо се гледа

в голямото огледало
Брадата му е бяла
Дядо се гледа
и си говори нещо
на дядовски език
който ние не разбираме

После прекрачва в огледалото
и се отдалечава
стапя се стапя се
Само дядо използва
огледалото като врата

Защо плаче твоята кукла

попитах малкото момиченце
Така ти се е сторило
отвърна то
и продължи да я успокоява

Той беше артист

Сега е палячото в цирка
Цял час трябва да се смее
За жълти стотинки
трябва да ви разсмива
цял час
Стаята му в хотела е пълна
с паяжините на старата слава
с плакатите от спектаклите му
Той е палячо
колко му трябва
Огледало
кутийка с пудра
едно шише алкохол
и да е изравнен
пясъкът на манежа
да е изравнен
ако може
манежът след лъвския номер
На манежа той излиза
след лъвския номер
И се разминава всяка вечер
с лъвовете
в теления тунел
И докато се разминава
в теления тунел
с лъвовете
те търкат гриви
в рамото му
и ближат бузата му
облизват с грапавия си език
солта по бузата му казвам
Той е палячо
Като се прибере в хотела
навит като тирбушон
от умора
хвърля усмивката си в легена
и пада по гръб
и гледа
право нагоре
час два три

Той е палячо
Утре пак ще се смее
Но нощем
заключете вратите си
хора
щом в съня ви
въздъхне
саваната
Щом въздъхне
в съня ви
саваната
с лъвско ридание
Заключете вратите си
хора

Талантът прилича на чувството

което изпитваш
когато крачиш с нови обувки
по най-дългата улица на града
Талантът е онова
което слепва зидарията ти
Талантът е онова
което жената и смъртта
не могат да ти отнемат
Талантът е въжето
на което висиш
над пропастта
Дано Онзи
Който държи
другия му край
да не се загледа
в ятото жерави
прелитащи над главата Му

Спете тъжни пияндури

с тъжни сребърни бради
спете гарови гаврошовци
със сърца от камък
спете сини наркомани
по градинки и мазета
с вени като лунен лъч
спете луди и невинни
спете бедни и сакати
спете бледи пеперуди
със разтворени крака
с карамфилови обятия
спете старци и старици
със невиждащи зеници
ближещи с език смъртта
спете псета на нощта
спете спете спете спете
лека нощ деца

Джуджетата живееха в края на селото

Съсед им беше великанът
Сутрин той ги качваше
на раменете си
да видят изгрева
Вечер те му носеха
супичка
Когато великанът умря
джуджетата сложиха
на гроба му надпис
Вечна памет – на най-големия от нас

Хванаха орела

и го вързаха на площада с вериги
Цялото село
се събра да го види
Децата се радваха
че ще си отгледат орлета
Мъжете – че ще си закичат
орлови пера
на калпаците
А жените – че яренцата им
и черните
и белите
и шарените
ще пораснат
че яренцата им ще останат живи

Само за едно не помислиха
хората –
че орелът може на сутринта
да размаха крилете си
да размаха крилете си
и да излети
сграбчил в ноктите цялото село

Дядо Коледа пропи подаръците

Брадата му се отлепи
Снежанка го напусна
И сега
снегът го затрупва на пейката
в парка
вече го покри целия
само един морков и една пробита тенджера
му липсват
и две въгленчета за очи

Разжалваха плашилото

От генерал то стана редник
Дойдоха от небето косове
и изкълваха зърното
И господарят му отпра пагоните
съблече му мундира
свали му панталона с кантовете
изрита му фуражката
в ожънатата ръж
Брезичката сега какво ще каже
когато се събуди
А тъкмо бяха почнали
да се поглеждат
а тъкмо беше му изпратила
едно писмо листо

Тигре

какво остана от твоята сила
Да се надвикваш с маймуните
отсреща
и да се бориш
с магарешкия кокал на цимента
И да чакаш
идването на гледача
тъй както чакаше навремето
майка си в бамбука

Играх си с жълтиците

пресипвах ги в шепите си
плувах сред тях като риба
Жонглирах с кинжалите
обсипани с рубини
Замерях сянката си с диаманти
Наметнах пурпурната мантия
даже сложих короната на главата си
Ако не знаете
само тя струва колкото половин царство
Но съмна
Време е да тръгвам
Скоро ще дойдат стражите
а след тях царедворците
В двореца на поезията
такива скитници
ги пребиват
като бесни кучета