„Момичето от Дания” на режисьора Том Хупър е преди всичко история за страданието и за любовта.
Може би искате да гледате „Момичето от Дания” заради скандалния привкус на транссексуалното „прераждане”; от историческо любопитство към съдбата на първия мъж в Европа, предприел хирургически мерки да „извади на показ” женската си същност; или за да видите как Еди Редмейн се „превръща” в жена. Но все пак е важно да знаете, че филмът не е точно и предимно това – „Момичето от Дания” е преди всичко история за страданието на един човек, който се чувства неосъществен и предаден от собственото си тяло, и за любовта на една жена, чиято лоялност граничи с емоционално самоубийство. При това представени във възхитително меланхоличен и разкъсващ сърцето киноразказ.
През 1926 г. в Дания Ейнар Вегенер е известен художник, женен за Герда, която също е творец. По време на случайно позиране за чужд портрет, с дамски чорапи, прегърнал балетна рокля, Ейнар преоткрива копнежа си по коприната и трепета към текстурата и жестовете на собственото си тяло, заглушени от времето и обществените правила. През 30-те години на различната сексуална ориентация се гледа като на позор и заболяване, а какво остава за човек, който посещава лекар с твърдението, че се чувства… жена. Избирайки за тема перипетиите на първия транссексуален човек в историята, Том Хупър се захваща с деликатен сюжет. Проявявайки завидна тактичност той успява да пресъздаде сцените, отразяващи душевните терзания на Вегенер. Изследването на главния герой е в центъра на режисьорския интерес. От еротичните игри до смесването на опасност, срам и освобождение, когато се съгласява да излиза от къщи като Лили – превъплъщението на женската му същност, еволюцията на Ейнар във физически и духовен аспект е впечатляваща.
Петият пълнометражен филм на Том Хупър е видимо доста различен от темите и историите, които са го занимавали в игралното кино досега. Но само привидно, защото, въпреки че биографичният елемент тук отстъпва на заден план, акцентирането върху несъвършенство на главния герой и съсредоточаването върху начина, по който той и близките му се справят с проблема, вече беше в центъра на „Речта на краля”. Британският режисьор, носител на Оскар, не за пръв път се взира в моралното страдание на една личност, породено от собствената й неспособност да се възприеме и оцени като това, което е, но най-безценните послания на „Момичето от Дания” са тези за любовта, която надживява условностите и на обществото, и на природата.
Режисьорът ни въвлича в интимността на своите персонажи с много деликатност. Визията се отличава с живописна красота, в чертите на героите, играта на цветовете, светлосенките, избора на костюмите, и в цялостната композиция, която е достойна за картина от самия Вегенер. А всяка сцена е феерична смес от драма и поезия.
Безспорно филмът нямаше да е същият без актьорските попадения. Еди Редмейн и Алисия Викандер създават перфектната алхимия на една двойка, разкъсвана от физически и душевни проблеми, съхранила силната взаимна привързаност, въпреки изпитанията и страданието. На пръв поглед задачата на Редмейн е по-сложна, заради двойствената природа на неговия персонаж и множеството безмълвни сцени (пред огледалото), които изследват хода на цялостната му трансформация. Но Алисия Викандер е невероятна като портретистката Герда – едновременно разбунтуван творец, който отстоява феминистичните позиции в преобладаващо мъжкия кръг на изобразителното изкуство, модерна жена с широки разбирания и влюбена съпруга, чийто личен свят се разпада. Обезпокоителен, докато показва „решенията” на ситуацията, предложени от лекарите от началото на 30-те години, сценарият изгражда постепенната изолация на двойката и на всеки от тях поотделно, затворени в самотата на един брак, който неусетно се изпразва от взаимност. Сякаш протагонистите са разпределени да „движат” двете основни сюжетни линии: страха и необходимостта от себеутвърждаване за него, и нуждата да обича и да бъде обичана – за нея. Между риданията Герда вика Ейнар с всички сили, но той окончателно се е превърнал в Лили – жената, която никога не е бил, или по-скоро, която е забравил, че е. На финала удивителното съучастничеството между бившите съпрузи, едновременно съюз и неразбиране, оплаква един невъзможен брак.
В по-голяма степен отколкото дълъг и труден процес по трансформация и преход, „Момичето от Дания” е трагичен разказ за неразрушимата емоционална връзка между две човешки същества и за една абсолютно уникална любов. Том Хупър отново представя историята на човек (този път в известен смисъл на двама души), който преминава през особено изпитание и се оказва променен завинаги. И трябва да му признаем таланта да превръща действителни събития във въздействащи драми. Резултатът е филм, в който усещанията и емоциите заемат основна част от екранното време, а между живописните пейзажи на Копенхаген и Париж се прокрадват тъга и копнеж по хармонично съжителство със самия себе си.
