Става ясно, че понятието българи е все по-равносилно на понятието взаимна несъвместимост. Може би винаги е било така, от самото начално ханство, после княжество, васалство, вилает, княжество и отново царство, до народна и накрая просто република България. Преди години се замислих, като някакъв самоук езиковед, над комуникационните проблеми на българите: от свадите в семейството, та чак до политическия дискурс и неразборията в социалните и културни взаимоотношения. И аматьорският ми извод беше, че българите страдат от тотална езикова разединеност. Тя се дължи на първоначалната грешка при опита за обединяване на хора, принадлежни към напълно несъчетаеми култури. От една страна, монголско-хунско-конна култура на войнствени и организирани консуматори на пастърма и кумис, с йерархична дисциплина и усет към реда, защото безредието в степта води до загуба на стадото; от друга страна, свинепаси и орачи, и сеятели на ръж, любители на ряпата и пиячи на бира с мед, произведена от ферментирал ечемик, които са били вероятно разказвачи на приказки и носители на общинното и нейерархично отношение към живота, своебразни протосоциалисти; от трета страна, свадливи рижи и зеленооки местни земеделци и винари, склонни към непрекъснати междуособици и завист помежду си, както и към грандомания, описани от хронисти като тракийски войнолюбиви и враждуващи помежду си аналфабети, като любители на колесници и жертвоприношения, които поради непрекъснато пиене на неразредено вино не са имали време дори да развият собствената си писменост. Поради което в крайна сметка са останали безсловесни и са загубили езика си. Обаче тяхната гневливост без съмнение е оставила своите генетически и нравствени следи в националния характер, наравно с преждеописаните участници, формирали населението, което погрешно се обозначава като българско. Такова не съществува, освен  може би в Чувашия, и то със съществени съмнения дали става дума за единна група или за остатък от племенна смесица от различни етноси, назоваващи себе си българи. Основното е, че на територията, позната като една от няколкото Българии, известни в миналото, разположена южно от реката Дунав, се е получила една езикова асимилация на поне две различни групи хора, говорещи различни езици, от третата група, говореща по славянски. Защо другите езици са отпаднали, е неизвестно. В резултат, макар и да се е получил език, който по-късно се е сдобил с писменост и литература, в недрата му е останал да тлее един бунт, едно недоволство на другите езици, загубили своята идентичност почти безследно. Този конфликт в продължение на вековете се е превърнал в своеобразна комуникационна и смислова несъвместимост между хората, приели този език и общото име българи. Поради това, макар и да говорим на него и да спазваме езиковите норми, ние сме почти неспособни да се разбираме помежду си. Тоест ние се разбираме граматически, пишем и четем на български, но смислово ние не можем общуваме. Ние не чуваме и не схващаме какво всъщност казва другият, на нас ни убягва същността на казаното от другите българи, с редки изключения. Ние не говорим помежду си, ние се надвикваме и говорим едновременно и никой не е в състояние да проумее какво е казал другият или да го повтори без изопачаване. Затлачените и забравени от нас пластове езици на разнородните ни прадеди напират да се проявят в нашите крамоли и междусъседски войни, но по неизбежност използват доминантния език. Който, впрочем, се оказва и най-богат на ругателства, което е била вероятно и една от причините за неговата победа. Обединени от общата база на ругателствата, но разединени в смислово отношение, ние се преструваме, че говорим на български, но всъщност имаме консенсус само в начина, по който взаимно да се псуваме. Ето това е моята скромна и научно неинформирана езикова теория, написана на български, разбира се. И тя се опитва да каже защо не можем да се обединим като народ и защо откакто сме приели да говорим по славянски, претърпяваме предимно и неизбежно исторически поражения. Как може да си успешен на арената на духовната или политическата битка, никога не стихвала,  откакто човечеството се е зародило, когато вместо да кажеш „да”, кимаш с глава в обратната посока и всички смятат, че си казал „не”.

Д-р Любомир Канов (р. 1944), работи като психиатър в Ню Йорк. Емигрира през 1984 г. след политически репресии и излежана присъда. Автор е на книгите „Човекът кукувица”, „Парейдолии”, „Ходисей”, „Между две хемисфери”, „Вселената според Гуидо”, „Стрела от тръстика”.  Негови творби са превеждани на английски, немски, чешки.

70-годишнината на д-р Любомир Канов ще бъде отбелязана на 19 ноември от 19 часа в театралната зала „Алма Алтер” на Софийския университет.