0
1361

B-17

На нашата улица в София, там, където съм се родил, точно пред входа на кооперацията ни бетонната настилка в моето детство беше пропукана от удара на една американска бомба. Според моите ненаучни изчисления изглежда съм бил заченат точно по времето, когато Бил е бомбардирал моя роден град.

Човекът имаше очи с цвят, който не се среща често по земите, откъдето произхождам. Прозрачни и бледосини, те гледаха кротко изпод козирката на рунтавите вежди и на плешивия му череп, изхабен в многогодишната битка срещу слънцето и покрит с подобни на големи лунички старчески пигментации, обрамчени с отдавна побеляла коса, която го правеше да прилича донякъде на Сократ. Причината да дойде при мен за консултация беше, че съвсем внезапно бе изпаднал в безпаметна ярост и бе ударил с чук колата на съседа си, който непрекъснато спирал неправилно пред малката му скромна къща в едно от предградията на Лонг Айлънд. Когато го изследвахме, се оказа, че няма никакъв спомен за случката и известно време не можеше да повярва, че той го е извършил, но камерите на съседа бяха записали неопровержимото деяние и съдът му разпореди да предприеме психотерапия и консултации, за да се предотврати подобен епизод с него в бъдеще. Той беше потомък на датчани, дядо му е бил морски капитан, дошъл в Америка като моряк и заселил се в покрайнините на Ню Йорк. Моят пациент, внук на капитана, беше успял, след края на войната, да построи върху 5000 квадратни фута своята малка къща срещу скромна сума, да направи саморъчно и малка пристройка и да отгледа децата си в нея. Къщата беше нещо важно за него, както беше важна и една кола – марка Форд Фалкон, модел 1960 година. Колата му беше подарък от негов споминал се чичо и той я беше получил почти без да е карана в края на седемдесетте години на ХХ век. Оттогава той я беше поддържал безупречно с голяма гордост и с нея, придвижвайки се съвсем бавничко, идваше на седмичните си прегледи с мен в течение на тези няколко години, когато беше мой пациент. Тези прегледи постепенно се превърнаха в увлекателни разговори и в някакво особено приятелство, тъй като той не проявяваше никакви признаци на психична болест освен смътен срам за това, че може би е направил нещо напълно непристойно, за което нямаше спомен. Аз не виждах особена причина да го лекувам или да го третирам като болен, но той настояваше нашите разговори-„сесии“ да продължат, а аз се съгласявах, защото се бях привързал към него, а и бях заинтригуван от съдбата му на летец-навигатор във военновъздушните сили през войната в екипажа на бомбардировач В-17. Разказваше, че като се демобилизирал, той продължил да работи като инженер-механик в заводите на Нортроп-Груман в Бетпейдж, Лонг Айлънд, до самото си пенсиониране. Както повечето американци, той бе обичал работата си и бе посветил безпрекословно уменията и таланта си на ремонти и поддръжка на самолети до самия край на трудовия си път, но споделяше, че с преминаването от витлови мотори към реактивни двигатели бил загубил страстта, която дълги години бе имал към машините, задвижвани от бутала с вътрешно горене. Така че пенсионирането не го притеснявало толкова, колкото очаквал. Почти свенливо един ден донесе в багажника на колата си набор от инструменти, станали напълно ненужни в новите времена с новите самолети, и аз отидох до паркинга да ги разгледам заедно с него. Това бяха солидни американски гаечни ключове, отвертки, шублери, въртоци и напълно непознати за мен уреди, направени от хром-ванадиева стомана с онзи вече изчезнал класически индустриален талант за трайност и качество, който вече беше изместен от китайските вносни еднодневки, направени от мек и нетраен метал. С тези инструменти той не искаше да се разделя и с тяхна помощ поддържаше своя архаичен автомобил в отлична форма. Те всичките принадлежаха към една отминала епоха: човекът, колата му и неговите вече непотребни инструменти.

Понякога, предимно в началото на нашите срещи, с него идваше и жена му: с няколко години по-млада от него, чевръста и речовита, която сякаш беше пълна противоположност на неговото бавно датско говорене и флегматичен темперамент. Беше с италиански произход, но изглежда се допълваха прекрасно. През една внезапна майска буря от ония, които понякога връхлитат Лонг Айлънд, се изви ураганен вятър с проливен дъжд и подобни на артилерийска канонада светкавици, следващи една след друга. Помня я, защото бях блокиран от бурята в кабинета си и наблюдавах от прозореца как по паркинга пред сградата течаха бурни порои, които образуваха нещо като езеро около колите ни. Жената на моя пациент била отишла до малкия квартален мол на ъгъла срещу тях с чадър, но внезапен порив на вятъра я повдигнал заедно с чадъра и я стоварил върху ръба на тротоара. В болницата установили счупени прешлени и тазобедрена става, оперирали я по спешност, сложили титаниеви скоби и винтове, както е редно да се направи. Моят пациент с нажалени светлосини очи, в които напираха сълзи, разказваше за нейните болки и как се наложило да направят и втора операция, защото развила остеомиелит. Но това също не помогнало и инфекцията ставала все по-трудна за лечение. След няколко месеца жената
се спомина и моят пациент остана вдовец. Той продължи да идва и аз се опитвах да му помогна в скръбта, но знаех, че този вид скръб е терминална и за нея няма лечение. Понякога, докато го чаках да се появи за своята сесия, наблюдавах от прозореца как пристига все по-бавно и по-бавно, всеки път в светлосинята си древна кола, как излиза от нея с бастун, прегърбен, а после влиза във входа на сградата, за да започне разказа си с това, че се наложило напоследък да почисти карбуратора. Беше му трудно да говори за загубата си, за емоциите си и за жена си. Американците, произхождащи особено от северните нации, сподавят чувствата си.

Дъщерята на моя пациент един ден ми се обади, че се безпокои за баща си, защото зрението му отслабва все повече и става опасно да кара кола. Попита за мнението ми и аз ѝ отговорих, че тези три мили до офиса ми през деня, когато няма трафик, едва ли ще са толкова опасни. Всъщност аз много повече се безпокоях за последното достойнство на моя пациент и за неговата гордост като човек. За него синият Форд Фалкон беше спасителният пояс, който държеше него – потомъка на моряци – на повърхността на океана. Когато ми разказваше с последната искрица на нещо като гордост в очите как някой го спрял и поискал да купи от него колата за цена по-висока от годишната му пенсия, той сякаш се поизправяше малко в стола си, гласът му ставаше по-твърд и се долавяше нещо като победно тържество в това, което бе казал, а това било решително: „Не!“. Колата бе останала последната връзка с неговия отминал свят в неразбираемата реалност на сегашния.

Разбирах, че силите на моя пациент са към края си, че въпреки решимостта му да не се предава, едва ли ще мога да го видя повече от два-три пъти преди близките му да ограничат нашите контакти до телефонни сесии, както понякога се налагаше да общувам с пациенти, които по една или друга причина не бяха в състояние да напускат дома си.

Един ранен следобед през януари, когато времето беше мъгливо и прехвърчаше снежец, моят пациент все пак успя да дойде за една от последните ни срещи и аз реших да го попитам за нещо, което отдавна исках да узная, но все някак не успявах да стигна до тази тема. Темата беше за войната, а от много други мои срещи преди това с ветерани от различните войни, в които бе участвала Америка, знаех, че никой не обича да говори за това. Войната беше травма, загуба, смърт и поражение на човечността, толкова повече за обикновените американци, чиято култура е в основата си изградена върху християнското човеколюбие и взаимопомощ.

– Бил – казах аз, когато той бавничко зае мястото си в моя офис и подпря брадата си на своето бастунче – Бил, спомняш ли си за едно летище? Казвал си ми, че си летял на В-17 през войната. Помниш ли откъде сте излитали, от кои летища и накъде сте летели?
– Помня – отговори Бил и огромните му сини очи потъмняха леко, докато зъбчатите колела на паметта му постепенно започнаха да го връщат назад в дните и в грохота на отдавна отминалата война.
– Фогиа!… Италия… Излитахме от Тунис, понякога кацахме във Фогия попътно и продължавахме на изток.
– Накъде?
– Към Румъния и към нефтените полета на германците. Казаха ни, че там са техните запаси от нефт и трябваше да ги бомбардираме със запалителни бомби. Помня, че летяхме на 25 000 фута височина. Беше много студено. 40 градуса по Фаренхайт. В кабината, където бях аз, беше много тясно и неудобно. Ех, ние бяхме толкова млади тогава… трясъкът на двигателите беше оглушителен. Миришеше на смазка и нямаше херметизация, виеше ми се свят. Но имаше някаква особена възбуда от мисията ни. Всеки един от нас мислеше, че помагаме да се свърши по-скоро войната.
– Фогиа – казах аз – името звучи като нещо мъгливо. Сигурно е било мъгливо място?
– Тогава беше мъгливо, спомням си как един зимен ден, когато беше много облачно, летяхме към Румъния. Беше един от последните ми полети в края на зимата. После си спомням, че след морето, над сушата стана изведнъж много ясно и под нас се появи някакъв град.
– Помниш ли кой беше този град?
– Не, не помня името му. Помня, че имаше една църква със златни кубета под нас. Получихме заповед да пуснем бомби над железопътните линии и гари и над някакви военни обекти. Не бяхме много точни, аз пропуснах няколко цели. После продължихме нататък.
– Знаеш ли, че има един град София, който е бил може би градът, който си бомбардирал?
– Не. Ние тогава не знаехме нищо за тези градове и земи. Това бяха хора, държави, съюзници на германците. Трябваше да ги откажем от тази война и да си отидем обратно у дома, при нашите семейства. За мен те бяха кръстче в моят бомбсайт, някъде долу.
– А ти помисли ли си тогава, че там някъде може би горят къщите на хора като теб и някои са били убити от твоите бомби?
– Аз бях тогава на 22 години. Мислех си, че е важно да остана жив. Около нас имаше германски изтребители. Месершмити. Генерал Дулитъл мисля каза веднъж, че се отклоняваме от целите с около 1500 фута, но това нямаше толкова голямо значение. Бях в една много неудобна куличка-турет, когато ни атакуваха изтребителите. И аз трябваше да стрелям с оръдието срещу тях, защото исках да остана жив. Бомбардирите като мен често оставаха без ръце и крака при обстрела на изтребителите. – Бил изгледа измъчените си ръце на доживотен механик, с възлите на сухожилията си и с преплетените вени и продължи – Но не ме свалиха…
– Бил – казах аз – може би не знаеш как се казва този град, върху който си изсипал бомбите си тогава, през войната, но това е моят роден град. Там съм роден. Аз не искам да се чувстваш виновен за това, че е имало война и че си бил длъжен да го разрушиш.

Бил ме погледна неразбиращо и в суровото му датско лице сякаш пробягна сянка на вълнение и изненада. Беше вече твърде стар, за да схване това, което му казвам. Географията на света не значеше много за него. След това се изправих и го прегърнах, знаейки като лекар, че сме много близо до деня, в който той щеше да отпътува из небесата с небесносините си очи. Дъщеря му ми се обади след няколко седмици и ми каза, че моят пациент Бил се е споминал. Излетял е завинаги със своя любим самолет Liberator, което значи Освободител. Точно както е редно за един добър и свестен мъж, преживял своя живот в нашия толкова странен и необясним свят. На нашата улица в София, там, където съм се родил, точно пред входа на кооперацията ни бетонната настилка в моето детство беше пропукана от удара на една американска бомба. Тя беше пропуснала Военното училище, подминала нашата кооперация и се беше взривила някъде наблизо, в къщата на един поет и преводач от английски. Според моите ненаучни изчисления изглежда съм бил заченат точно по времето, когато Бил е бомбардирал моя роден град. Взривът от неговата бомба вероятно ме е предизвикал към живот и в крайна сметка, след всичките ми перипетии, ме е довел до неизбежността един ден нашите пътища да се кръстосат и аз да разкажа за нашата среща в Лонг Айлънд, Ню Йорк, Америка.

Д-р Любомир Канов (род. 1944 г.) дълги години работи като психиатър в Ню Йорк. Емигрира през 1984 г. след политически репресии и излежана присъда. Автор е на книгите: „Човекът кукувица”, „Парейдолии”, „Ходисей”, „Между две хемисфери”, „Вселената според Гуидо”, „Стрела от тръстика”. Негови творби са превеждани на английски, немски, чешки.