Много неща човек може да научи и да види, когато попадне дори само за четири дни в непознат град в чужда страна. Научава колкото за чуждата и непозната държава, толкова за собствената си, близка и позната България.
В Лодз е създадена българска общност от млади хора между трийсет и четирийсет години, които са изпратени там на работа или които са се оженили за местни хора, или които просто са предпочели да работят и да създават семействата си и да изграждат живота си в Полша. Не, не се събират, за да пият ракия и да хапват шопска салата и да говорят с отвращение за България. Събират се, за да бъдат заедно, за да ходят на излети, да спортуват, да се подкрепят, доколкото могат, един друг, да работят за името и престижа на България (колкото и невероятно да изглежда това).
Ето това е чудо, което тук, в България, като че ли много трудно може да бъде открито или забелязано. Че има млади, интелигентни, талантливи, работливи, успешни българи, които живеят извън България, но които я носят в сърцето си, които не само не са скъсали връвта си с нея, но полагат непрестанни усилия да опазват, укрепват и заздравяват тази живоносна пъпна връв. Усилия, които са интелигентни, конструктивни, адекватни, които имат за цел да впишат страната ни и нейната култура като напълно равностойни на всички останали. Усилия, които не са измъчени от чувството за национална малоценност и национална безпомощност. Усилия на обикновени млади, интелигентни, талантливи българи със своето премерено национално самочувствие и патриотизъм.
Повечето от тях казват, че да, много биха искали да се върнат, но си дават сметка, че в България нямат условия да постигнат целите си. Правили са многократни опити и всеки път се случва нещо, което ги прогонва отново и отново от България.
А тук, в Лодз, имате ли тези условия, питам ги.
Да, ако продължим да живеем тук, рано или късно с труд и почтеност ще постигнем целите си, отвръщат спокойно.
Не винаги животът им е спокоен. Няма и как да бъде – в тази северна страна, с необичайния за нас студ и влага, с типичния северен вятър, който в началото е незабележим, а след това бавно и неотстъпно прониква до мозъка на костите и ги сковава, със сумрачната светлина към два часа следобед, със слънцето, което залязва веднага след три. Но сред тези българи не само не видях униние или разочарование, или обида и гняв към съдбата, точно обратното!
И това е следващото поразително за мен откритие – на пословичната българска жизнерадост и устойчивост, и доброта в чист вид, без примесите на досадното наше хленчене и окайване, и самосъжаление, и вайкане, и обезнадеждаване. Като че ли жизнеустойчивият, здравият български ген се изнася извън пределите на родината, за да успее да се съхрани. Като че ли на чуждата почва пуска по-здрави корени.
Да, повечето от тях са направили опити да се завърнат в България. Не мога да се въздържа да не преразкажа тъжния опит на едно от тези семейства. Откакто са в Полша, многократно са се връщали в България с намерение да останат. С труд, с енергия, с професионализъм в Полша са се устроили прекрасно, но все пак не им е родина. Мечтаят с натрупания опит, със спечелените пари да започнат бизнес и да заживеят в България. При поредния им опит това лято наемат по интернет апартамент в един крайморски град за няколко месеца, късметът им се усмихва и мъжът си намира работа за този период. Дават съответната предплата. Когато влизат в апартамента, се оказва, че той е целият в мухъл. Хазяите не били влизали в него от една година. Не знаели, че по спуканите водопроводни тръби имало течове и че апартаментът, който те така настоятелно рекламирали в мрежата, е целият в мухъл. Те не знаели за мухъла, но и не върнали предплатата на семейството. Не само че не я върнали, но започнали да им се карат, задето си я искали. Не само им се карали, но и заплашили, че ще доложат на полицията. В крайна сметка с крясъци и псувни изгонили нахалните наематели. България ги изгонила за пореден път. Чуждата Полша отново се оказала по-гостоприемна.
Когато си потърсили правата от държавните институции, органите, които са длъжни да гарантират и защитават правата на гражданите, не ги защитили. Това не е ново, всички знаем, че тук държавата я няма. Но държавата ли е виновна, че онези собственици предлагат апартамент, пропит от мухъл, напълно негоден за обитаване. Държавата ли е виновна, че има хора с такъв груб манталитет – безотговорни, алчни, безсъвестни, арогантни. За това не е виновна държавата. Не ни е виновна държавата за това, че се отнасяме един към друг грубо, безсъвестно и безчовечно. Не са ни виновни политиците, депутатите или министрите за това, че не сме хора един към друг. Не са ни виновни те, че лъжем и крадем, че сме мързеливи и небрежни, че сме груби и надменни един към друг, че не си пазим човешкото достойнство, че ни липсва солидарност, че ни липсва човещина. И това семейство е намерило в чуждата страна всичко това, което липсва в родината ни. И милиони други семейства също. Те бягат от родината си, но всъщност бягат от самите себе си. Защото ние правим родината си враждебна. И никога за нищо не виждаме причината в себе си, и за всичко все политиците и правителствата са ни виновни.
Виновна е някаква дълбинна, като че ли непоправима опороченост и преобърнатост на стойностите, на еталоните за най-елементарно поведение и възпитание. Виновно е сгромолясването в човешките отношения, сгромолясването в отношението към другия.
Другият сякаш не ти е нужен, а в най-добрия случай можеш да го излъжеш или обереш. Естественото сякаш е да го заплюеш, да го напсуваш, да го наклеветиш, да го обезобразиш по един или друг начин.
Ето това е най-болезненото, най-тревожното, най-отблъскващото в България. Не точно държавата, а отношенията между хората. И е толкова тежко и тъжно, когато си далеч от България и усетиш това. Когато го чуеш преживяно и изстрадано през съдбите на своите сънародници, прокудени от България.
Фестивалът, в който участвах, се казва „Пулсът на литературата”.
Но от мразовития Лодз аз усетих нашия болезнен пулс. Това усещане беше по-мразовито.
