Има места, от които човек си тръгва, защото не може повече да стои там. После минават години и се оказва, че мястото не си е тръгнало от него
Международният студентски театрален фестивал „Данаил Чирпански“ в Стара Загора започна през 2017 г. от идеята на група хора, свързани от театъра и от един човек. Аз съм един от основателите му. После дълго време не бях част от него.
Тази година се върнах. Не знаех съвсем какво означава това, докато не се оказах отново сред хора, които познавам отпреди фестивалът да има собствен живот. Някои не бях виждала от години. Други вече познавах повече като имена и спомени, отколкото като присъствие. Междувременно фестивалът беше продължил без мен – както трябва да продължават нещата, които сме създали добре. Беше пораснал, натрупал собствена памет, свои хора, навици и история.
Фестивалът носи името на Данаил Чирпански. Това изречение е лесно за написване и много по-трудно за живеене. Данаил беше студент по актьорско майсторство, когато си отиде. В НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ го познавахме като колега, който освен на таланта си особено много държи на човешките души. Смятахме го за най-добър приятел. Не приемаше компромиси на сцената – ако някой не се старае, търсеше път да му върне живеца въпреки всяка трудност.
Когато един културен проект възникне около загуба, винаги съществува опасността паметта да се превърне в паметник – нещо неподвижно, към което периодично се обръщаме с необходимото уважение. Но театърът по природа не умее да бъде неподвижен. Той съществува само докато някой го прави сега: някой пристига, репетира, рискува, проваля се, среща друг човек, излиза на сцената и след това сцената отново остава празна.
Затова този фестивал продължава да има смисъл.
Тази година (25–29 септември) видях спектакли, разговарях с артисти, които идват от съвсем различни места – Швейцария, Палестина, Великобритания, Гърция, Румъния, Словения и България – и носят съвсем различни истории. И отново наблюдавах онова, което студентският театър може да прави особено добре: да си позволява още да не знае какво е. Преди професионалният живот да започне да изисква разпознаваемост, позициониране и повторяемост, има кратко пространство, в което формата все още може да бъде пътешествие.
Моят личен отличник в програмата е моноспектакълът „Макабър“ на Шебли Албау, представен на откриването на фестивала. Албау говори, пее и танцува около темите за идентичността и дълга – за онзи момент, в който средата вече има програма за живота ти, преди сам да знаеш какъв е собственият ти принос в него. „Макабър“ напомня, че можем да бъдем и друго освен прилежните войници във всяка война. Можем да се движим тук и сега и да слушаме себе си.
„Градински упражнения“ по „Вишнева градина“ на А. Чехов на Театралния колеж към Националния театър на Гърция в Атина се впускат в огромния текст, без да бъдат затрупани от традицията трагедията на сюжета да се използва като философско стъпало. Вместо това си спомнят, че Чехов е смятал пиесата за комедия. В този прочит смисълът не се губи, напротив – през хаоса на ситуацията става видим абсурдът.
„Крал Лир“ на Словенската академия за театър, радио, кино и телевизия пък толкова приятно намига с костюмографията си към най-познатите скици към „Крал Юбю“ от Алфред Жари, че лутането между двете пиеси ми достави страхотно удоволствие, докато гледах спектакъла.
Но най-важното, което ми се случи на фестивала тази година, не беше на сцената. В един от разговорите стана дума защо изобщо хората, които са били близо до него, продължават да се връщат тук. Чух нещо много просто: „Ние го носим“. Изречението остана с мен. Не мисля, че става дума да носиш мъртвия като товар. Нито да пазиш живота си в състоянието, в което той го е оставил. Паметта не е задължение да останеш същият. По-скоро носим онова, което един човек е задвижил в нас. И ако то продължава да се движи, паметта престава да бъде само обръщане назад.
По време на фестивала видях това в най-различни мащаби: в хората, които от години го организират; в онези, които идват за първи път и никога не са познавали Данаил; в разговорите след представленията; в приятелствата, възникнали около тях; в младите артисти, които пристигат в Стара Загора със собствените си езици, тела, страхове и въпроси. Те не носят нашия спомен. И не е необходимо. Но участват в неговото продължение.
Тъкмо това ми се струва една от най-интересните способности на културата: да превръща личното в пространство, до което други хора получават достъп, без да е необходимо да са преживели първоначалната история. Фестивалът вече не принадлежи само на хората, които са го започнали. Ако принадлежеше, вероятно нямаше да е жив.
В края на тазгодишното издание се оказах отново въвлечена и в работата му – обичайния театрален хаос, в който абстрактните разговори за памет, смисъл и наследство внезапно отстъпват пред много по-належащия въпрос кой какво казва след трийсет секунди.
И точно там усетих най-силно, че съм се върнала. Не защото фестивалът има нужда от мен, за да съществува, напротив, едно от най-хубавите неща беше да видя, че няма. А защото аз все още имам място в нещо, което междувременно е станало по-голямо от причината, заради която сме го започнали. Може би това е разликата между паметника и живата памет. Паметникът стои. Живата памет продължава да произвежда срещи.
Тази година Международният студентски театрален фестивал „Данаил Чирпански“ отново събра хора от различни места около театъра. За част от тях името Данаил е личен спомен. За други е име върху програмата. След време вероятно все повече ще бъдат вторите. Това не ме плаши така, както някога би ме уплашило.
Защото може би задачата никога не е била всички да помнят един и същи човек по един и същи начин. Достатъчно е онова, което е задвижил, да продължи да се движи. Ние го носим. Но вече не го носим сами.
