Израелският писател гостува в София и Пловдив на 16 и 17 април, представяйки „Изведнъж на вратата се чука” – четвъртия си сборник разкази, преведен у нас, издава го „Жанет 45”. С него разговаря  Цветан ЦВЕТАНОВ.

Израелският писател Етгар Керет отново е у нас. С литературно турне само в София и Пловдив за три дни, но тъй като неговите литературни турнета са по-наситени и от рокендрол турнета, да кажем „само”е твърде неуместно. „Изведнъж на вратата се чука” е четвъртият сборник разкази на Керет, който излиза у нас и първият, писан след раждането на сина на писателя Лев. Именно поради това теми като „бащинство”, „лъжа”, „човечност” са далеч по-широко представени, отколкото в предишните му сборници „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог”, „Момичето на хладилника” и „Асамтой”. Керет, знаем, притежава нещо както налудничавото въображение на Виан, така и от острото социално перо на Амос Оз, както от злокобността на света на Кафка, така и от сатиричния талант на „Монти Пайтън”. Разказите в „Изведнъж на вратата се чука” имат повече човечност, като че ли. Но имат и от всичко, за което обичаме да четем, без това да ни поставя в неудобна позиция – хора, живеещи в различни светове едновременно, говорещи кучета и златни рибки, параноични ционисти от Швеция и сексуални обсесии.

Срещата с писателя е на 16 април в Съюза на архитектите на „Кракра” от 19 часа, а авторът на този текст беше любезно заплашен, че ако не приеме да е водещ на срещата с писателя, няма да получи бройка от книгата. Утре пък представянето е в Пловдив в 18:30 часа в тамошния клон на БНР, защото, както казва издателят Манол Пейков от „Жанет 45”, между София и Пловдив има 30-минутна часова разлика.

Често си говорим с теб за кратките форми. Книгата излезе буквално преди премиерата и в момента в главата ми е голяма каша, защото 38 разказа се четат по бързия начин много по-трудно, отколкото роман на Джойс, примерно…

Съгласен съм с теб. Аз много обичам кратките разкази и се опитвам никога да не чета повече от един или два дневно. Бързото четене е като да изядеш десерта преди основното ястие.

За почитателите ти в България, които много обичат по-скоро абсурдната, черната страна на твоите разкази, можем да кажем, че в този сборник в по-голяма степен присъства и онова, което можем да наречем просто човечност.

Да, мисля, че този ефект го има. Когато един родител лъже детето си, за да го предпази. Но когато говорим за литература, фикцията въобще е много свързана с лъжата. И една от функциите на лъжата е да защитиш близките си. Много пъти, за да ги предпазиш, трябва да им разкажеш някаква история, като преди това я измислиш.

Имаш специален разказ по темата – „Страната на лъжите” – където героят се среща с оживелите си опашати лъжи (а и не само със своите) в един паралелен свят…

Смятам, че живеем в свят, където лъжата се възприема като негативно действие. Не съм напълно съгласен с това. Мисля, че лъжата е като чук. Ако го използваш, за да забиеш пирон в стената, е добре. Ако го използваш обаче, за да треснеш някого по главата, не е добре. Лъжата много често идва от емпатията и от стремежа да направиш добро. Така че не бих казал, че лъжата винаги е нещо лошо. Наскоро си говорихме с 8-годишния ми син за лъжата, понеже го хванах в лъжа. И му казах: Не ти казвам да не лъжеш. Казвам ти да лъжеш много мъничко и само в много специални случаи. Лъженето е нещо, което всички правим, или почти всички, но типът лъжи, който използваме, обикновено говори за това какви хора сме.

Казваш, че си повлиян от Кортасар. Тази година, по повод 100-годишнината от рождението му, отново попаднах на един разказ („Най-дълбоката ласка”), който бях позабравил. И като го прочетох отново, си казах: „А, мислех си, че тази история е от Етгар Керет”…

Ще кажа, че ако трябва да изброя авторите, които най-много са ми повлияли, Кортасар определено е един от тях. При Кортасар винаги има някакво рационално начало на мислещия ум и в същото време нещо дълбоко интуитивно, което идва от стомаха. И някакво много силно напрежение между двете. И трябва да кажа, че има нещо много специфично в латиноамерикаските чувствителност и страсти, което не е толкова различно от нашето, израелското. Имах съвместно участие с мексиканския актьор Диего Луна на Панаира на книгата в Гуадалахара и той ми каза, че когато е прочел разказа „Изведнъж на вратата се чука”, си е помислил, че това е един от най-мексиканските разкази, които е чел през живота си. Защото ситуацията, в която казваш на някого: Разкажи ми история, за да  забравя отвратителния живот, който живея, и ако ми разкажеш такава история, ще бъда най-добрият ти приятел, но ако не ми я разкажеш, ще те застрелям, звучи абсолютно по мексикански.

Специално този разказ на мен лично ми напомни на филм на Тарантино, а филмите на Тарантино определено са повлияни от мексиканската действителност…

Мисля, че в наши дни, ако погледнеш към американското кино, ще си дадеш сметка каква доминираща сила са мексиканските кинотворци там. За разлика от повечето европейски режисьори, които много трудно си намират публика в Щатите, мексиканските режисьори не само че нямат проблем да си намерят зрители там, но в крайна сметка започват да пишат и да режисират американски филми.

Една друга важна тема в разказите ти специално в този сборник – връщането в детството. И още една, свързана с нея – това, което се крие вътре в нас, когато дръпнем ципа, който се намира под небцето ни. Кой се крие вътре в теб самия?

Мисля, че тази метафора – да дръпнеш ципа и да видиш кой се крие отдолу – е прекрасна метафора за процеса на писането, защото всеки път когато пиша, дръпвам ципа и отдолу е някой друг. Всеки път, когато отида в някой градски парк, и видя някое голямо дете, което се задява със сина ми, или го удря и блъска, първата ми реакция е да отида при това дете и да му шибна един. Но после си казвам:„Това е само дете, пък и сигурно ще извика полицията”. Но когато дръпна ципа, отдолу откривам един баща, който толкова много обича детето си, че когато види друго дете да се заяжда с неговото, просто отива и пребива от бой другото дете. И ако в реалния живот аз съм верен на жена си заради любовта, пък и от мързел, като сваля ципа, намирам един мъж с толкова силни страсти, че не може да се спре да изневерява. Когато пишеш разказ, всеки път хващаш ципа и започваш да го дърпаш надолу, и истината е, че никога не знаеш докъде ще стигнеш и каква история ще разкажеш, защото не знаеш какъв човек ще откриеш. Което прави самото изживяване, актът на писане, вълнуващ, но и много плашещ.

Последен въпрос: относно писането под натиск, понеже виждам, че специално в тази книга доста те занимава…

Има много видове натиск, които аз самият мога да почувствам като писател. От една страна, външен натиск, понеже не бива да забравяме, че написах тая книга след 9-годишна пауза. Така че да, има го този натиск от хора, които те срещат на улицата и ти казват: Много ми хареса последната ти книга. Защо спря да пишеш?… Има го обаче и още по-силният (и най-ефективен тип) натиск, когато си писател и обичаш, и искаш да пишеш, и по тая причина упражняваш натиск върху самия себе си да пишеш.