За изненада времето по Нова година е почти пролетно. По небето вместо мъгли плуват разкъсани облачета, вятърът е топъл. Идеално време да влезеш в ролята на „фланьор“ по софийските улици или на „бродник“, ако се придържаме към фолклора. За да избегна движението на двата насрещни потока по „Витошка“, които се разминават епидемиологично-критично на фона на планината, заобикалям Съдебната палата, но не искам да остана дълго в сянката ѝ. Накъде тогава? За да избегна „Позитано“ (с оглед на политическата инфлуенца), повтарям маневрата на трамвая „петицата“ и на завоя се шмугвам в безистена между масивните кооперации, където някога изникна един от първите китайски ресторанти в столицата. Упражнението е като да минеш „през иглени уши“. Такова впрочем е и наименованието на самата улица, която, виейки се като змия, опасва изотзад цялото това градско пространство – улица „Три уши“.
Като дете доста се чудех откъде ли прораства това „трето ухо“, докато не узнах от книгите, че на връх „Три уши“ се е решил изходът на Сливнишкото сражение в Сръбско-българската война през 1885 г. И така през „третото ухо“ се озовавам на един от най-старите площади в София – „Солни пазар“ – днес напълно неузнаваем и погълнат от някакъв стъклен търбух, побиращ безброй офиси и множество хора. Напълно изчезнали са живописните дюкянчета, съсипано е и самото пазарче, където продаваха зеленчуци, но и толкова други неща, включително розовия захарен памук, от който си правех дълга брада, която жегата бързо стапяше, след което дълго ме миеха на чешмата. А в горния край на пазара продаваше сироп легендарният нападател на „Левски“ Георги Соколов-Соколето, прогонен рано от терена като неудобен на властта, където вечно се тълпяха хора и се спореше за футбол. И докато размишлявам над „ланшния сняг“, недалеч от мен, почти на „ухото“ на улицата, се разнася песен. Звуците приближават и се усилват. Думите са ми до болка познати, като от изтъркана плоча на някой градски шлагер. За миг заглъхват, после се възобновяват отново.
Ускорявам крачка. На стъпалата на оцелялата стара пекарна от 1924 г. е седнал несретник, който на равни интервали пее рефрена на песен, позната ми от дете, която явно звучи в душата му и избива на тласъци:
Ех, проклета фукария,
днеска нямам пак кирия,
в джоба нямам ни петак,
щото съм босяк.
И пак, и пак, отново и отново. Песента никога не идва сама. Наоколо няма никого, но в главата му навярно се въртят спомени, блясват гирлянди или музика от домашни празненства. Не мога да преценя годините му, но трябва да върви към седемдесетте, с характерно червеникаво лице, тъмнозелено яке и плетена черна шапка на главата.
„Как се сети за тази песен?“, питам го. Той присвива очи, не ми отговаря и продължава с „Ех, проклета фукария…“, повтаряйки само първия ред. По някое време ме поглежда изразително. Нова година наближава, тъй че оказвам съответната подкрепа за празниците. Той обаче е погълнат от музиката, звучаща в главата му. Издебвам момент на затишие и пак го питам: „Знаеш ли чия е песента?“. Гледа ме учудено. Сигурно не знае. Ама и кой ли днес се сеща за царя на софийските куплетисти Стоян Миленков, автора на прочутата „Фукария“?
Навремето не е било така. В годините между двете световни войни цяла София знае наизуст тези куплети. Тананикат си ги на улицата, в трамвая, по домовете, вестници разпродават тиражите си, ако първи ги отпечатат. Стоян Миленков е френски възпитаник. Бил е стажант режисьор в началото на 20-те години на ХХ в. в парижките театри „Комеди монден“ и „Одеон“, усвоил е много от парижкото политическо кабаре и изпълненията на Аристид Брюан (обезсмъртен на един от плакатите на Тулуз-Лотрек) и на Морис Шьовалие. При завръщането си се превръща в трубадура на София, във всепризнатия първомайстор на политическата сатира с китара. Преди време попаднах на юбилейния му сборник от 1934 г., оформен блестящо от художника Пенчо Георгиев. И трябва да призная, че не съм виждал друг сборник от онова време, който да демонстрира подобна почит. Съдете сами: встъпление от Стилиян Чилингиров, факсимилни послания от скулптора Андрей Николов, поета Теодор Траянов и писателя Змей Горянин, портрети с благопожелания от карикатуристите Александър Божинов, Илия Бешков, Райко Алексиев и Александър Добринов. Всички вкупом настояват, че да би се родил в Париж, на Стоян Миленков щеше да е гарантирана слава, и че радост за България е да има сатиричните му куплети.
„Как я карате с Буров като дядо?“, питам аз.
На което тя винаги ми отвръща:
Ех, да бях богатско чедо,
Буров да ми беше дедо,
дубло екстра щях да пуша,
мъката си с тях да душа.
Или пък хавански пури,
що ги пушат хора щури…
Но за бедни като нас
стига ни и някой фас.
Атанас Буров впрочем умира в пълна мизерия, след няколко поредни инфаркта в Пазарджишкия затвор през 1954 г. От беден по-беден, намират го да лежи на цимента в коридора, сред въргалящи се изпушени фасове. А пък самият Миленков, чиято сянка изникна с „проклетата фукария“, също не прокопсва след 1944 г., когато няма вече никакъв шанс за политическа сатира. И замлъква завинаги. Едни разказват, че бил издъхнал в мизерия, други твърдят, че в края на дните му (а той си отива от този свят през 1953 г.), му позволявали да изпее по някое и друго „безвредно куплетче“ от арената на цирка. Че как иначе, да не си мислите, че някой комунистически властник би му разрешил навремето да изпее другия си голям шлагер – „Пак са нашите на власт“ (1938), посветен на всички „политически бояджии“:
Всички виждат от туй место
политика бистря често.
И предричат много хора,
че ще свърша със затвора.
Успокойте се, за Бога,
да си пея всичко мога,
пет пари не давам аз,
днес са нашите на власт.
Днес да, ама утре не… И докато си мисля за съдбата на Стоян Миленков, чието име не носи никоя столична улица, нито нейде има негова паметна плоча, съзирам големия кран, стърчащ над площад „Възраждане“. Изведнъж си давам сметка, че сянката на стария софийски трубадур неслучайно витае тук – аз съм на мястото на изгорелия цирк! Днес тук стърчи огромната италианска кула I-Tower, която казват, че скоро щяла да се превърне в хотел „Мариот“. А пък аз си спомням времето, когато „Солни пазар“ граничеше със Софийския държавен цирк: тук често се извиваха огромни опашки за билети, ръмжаха тигри и лъвове, разнасяше се мирис на джунгла… Бях в десети клас през есента на 1983 г., когато циркът пламна. Над центъра се носеха кълба задушлив дим. Пожарната дни наред поливаше с маркучите си, припламваха пламъчета и беше опасно вятърът да не ги разнесе към съседните сгради. Може и Бойко Борисов лично да е участвал в операцията, но всичко изгоря до шушка! А „Солни пазар“ бе направо залят от потеклите след пожара черни води…
Така София си остана без цирк. А после и без „Солни пазар“. Сетне „циркът“ трайно се пренесе в политиката, днес „пожарната“ е на власт, а „новото строителство“ завзе почти всяко старо кътче на столицата.
Накратко, сбъдна се пророчеството от друг „хит“ на трубадура Миленков – „Песен на апаша“:
Апаши, апаши,
по цял свят ги срещаш и тук,
но има и други,
що вадят душата с памук.
Последните често са от по-опасните.
Самият „Солни пазар“ е пазар от памтивека. Съществувал е в Османската империя, но го е имало още в римско време. При строежа на споменатата недовършена грамада археолози попаднаха на раннохристиянски гробници, каквито има и отсреща – под паркинга на Министерството на земеделието.
Позната практика било заплащането на римските легионери да става в сол – във вид на малка солена пръчица, чиято равностойност е като тази на златото. Когато легионерът се е нуждаел от провизии или от нещо друго, отивал на пазара, споразумявали се за цената и отчупвали късче от „солената пръчица“, което претегляли на везни.
Както се казва: пито-платено. В музеите на София има такива „солени пръчици“, закопани от легионери на скришни места, без по някаква причина да могат да оползотворят възнаграждението си.
Ала „Солни пазар“ е не само пазар на сол. Бил е и „пазар на подправките“, стичащи се тук в изобилие от османския Ориент. И още нещо, за което научих някога от Владимир Свинтила. В кафенето на преводачите пред замлъкналите слушатели той твърдеше, че на „Солни пазар“ било едно от известните тържища на стари ръкописи в Империята – арабски, еврейски, персийски, дори коптски Евангелия. До 1948 г. имало такива разпродажби на ръкописи, където книгите пристигали по вечните контрабандни канали. Някои от тях попълнили фонда на Народната библиотека. И пак тук в първите години след 1944 г. стоварили няколко заковани сандъка от Румъния, в които била част от библиотеката на Раковски. Национализацията в Румъния „закрила“ българските имоти, та предприемчив нашенец решил да продаде в София онова, което се пазело дотогава в мазето. Така за всеобща почуда на „Солни пазар“ се появили санскритски граматики и всевъзможни книги по езикознание от XVII–XVIII в., носещи подписа на Раковски.
Докато си мисля това, установявам, че песента е спряла. Връщам се малко назад и виждам, че „фукарата“ го няма, явно е отишъл да се почерпи за празниците. Да е жив и здрав, с негова помощ изникна тази софийска история.
Мъчи ме само едно: какво точно означава „фукара“ и „фукария“? Човек, „профукал“ всичко? Или „фукнал“ от съдбата си?
Ровя из телефона си, но „Гугъл“ мълчи по въпроса. Разширявам търсенето и почти съм готов да се откажа, когато попадам на езиковедски доклад, качен в academia.edu. От него научавам, че корените на думата „фукара“ (fukara) идват от турския – сиромах, клет, нещастен, горък човек. „Фукарлък“ било равнозначно на сиромашия. Така поне използва тази дума и Захарий Стоянов в „Записките“: Абе какво искате от тоя фукара? Ние за хаир и от себап отделяме от своя залък, даваме му да не пукне от глад, пооблякохме го, че съвсем гол останал, пък той виноват!
Същият смисъл ѝ придава и Димитър Димов в „Тютюн“ (11 глава) чрез разговора между двамата „местни донжуани“ – директора на складовете и полицейския инспектор: Какво представляваш ти?… Фукара, дребно полицейско чиновниче с малка заплата, което всеки местен туз може да премести или уволни!…
„Фукара“ обаче си остава дума от тайнствения софийски жаргон, който се мени през годините, без да изчезне напълно. Всички са „фукари“ в гонене на насъщния, но никой не признава, че е „профукал“ всичко. В началото на века изследователят Стоян Аргиров издава специална студия върху „българските тайни езици“ (брациговски мещровски (дюлгерски) и чалгаджийски таен език), София, 1901 г. Според него „зидарите“ от Брацигово за нуждите на занаята си изработили таен език, който практикували навсякъде, включително в столицата. И не само те. Към него се добавяли езиците на скитащите цигулари и просяци. Прелюбопитна амалгама от всякакви говори, кодифицирани така, че да бъдат непонятни на широката публика.
Разгърнете тази прелюбопитна книжка и ще установите, че много от тези думи като „гнусен“ и „къркам“ отдавна се навлезли в официалния език. Ама знаете ли какво е „кока“ (глава) или „люспи“ (пари)?
Софийският жаргон винаги е бил тайнствен за мен. Отдавна се чудя, защо всичко, което е наред, е „фарси“ (без връзка с древните перси), или защо трябва да се оплакваме на „арменския поп“, чиито гротескни фигурки все още се продават по антиквариатите?
И ако „фукарата“ е относително понятен термин, отново Владимир Свинтила имаше прелюбопитна хипотеза за прословутото софийско „чанчене“ или „изчанчване“. Знаете ли какво е това? Не? Значи не са ви „чанчили“ в казармата, имали сте този късмет.
Според Свинтила коренът на тази „хитроумност“ се криела в последната буква на коптската азбука – „чанча“, която винаги се изписва като „политнала встрани“. И от прастари времена това било пуснало корени в софийския говор.
Така ли е, или е само легенда, не знам.
Но „фукарията“ – „с кайфета на пунгаш и късмета на фараш“ – си остава неизменна софийска история.
Честита Нова година!
