Този път почти нямаше хора. Рибарите си бяха отишли. Но той беше длъжен да се върне тук и да благодари на мястото, което му замени през лятото и планините, и моретата. Спря колата встрани от пътя, на границата с царевичната нива. Само допреди седмица-две ожънатата царевична нива изглеждаше руса, сега късите стъбла бяха покафенели и бавно се доближаваха до цвета на земята.
Изкачи отъпкания насип и пред очите му блесна язовирчето. Стоманеното небе се оглеждаше във водата и се носеше нанякъде, накъдрено от малките вълнички. Бяха орязали камъша около пристана и без него язовирчето изглеждаше голо, беззащитно. Отиде до дървената постройка да си вземе кафе от човека, който стопанисваше това място. Взе си кафето и седна на дървената пейка отвън, с лице към залеза. И този път, както винаги, слънцето успя по чудодеен начин да пробие оловното небе и няколко дълги малинови ивици, приличащи на пера от гигантска птица, оцветиха водата в далечния край.
Мъжът, който стопанисваше язовира, излезе от вратата на дървената постройка и си запали цигара.
– Къде са патиците? – попита го.
Цяло лято семейство патици, мъжкият, женската и седем патенца, се разхождаха около водоема и се гмуркаха във водата. Отначало патенцата бяха малки като глухарчета, едни жълти, много бързи глухарчета, които се придвижваха страшно бързо по земята, но дваж по-бързо плуваха във водата. Добре ги бяха възпитали, когато бащата или майката се обадеха, те мигом се събираха за тяхната тържествена обиколка около язовирчето, наредени в нишка, бащата, майката и седемте патенца.
При всяко следващо посещение на язовирчето той виждаше как патенцата растат, как пухът им се превръща в пера. Надяваше се и днес да ги зърне, но ги нямаше.
– Затворил съм ги отзад – обясни мъжът. – При кучето. Защото обикалят лисици и сега, както няма хора, е опасно за тях.
Така е. Лятото беше свършило. Допи кафето, загаси цигарата в очукания оранжев пепелник и отиде до самия бряг. Клекна, макар че му беше трудно вече да кляка заради колената, и остана така, вдишвайки мириса на вода, на риба и на тръстики.
Изведнъж, съвсем изненадващо, на около два метра забеляза да плува във водата бутилка. Тя беше налепена с треви и не можеше да се разгледа добре, но му се стори, че вътре лежи свитък, а гърлото ѝ е запечатано с благороден червен восък. Огледа се, за да открие тояга, с която да се опита да приближи бутилката към себе си. Впрочем веднага се сети, че имаше някакви колове и пръти, подпрени в барачката зад дървената постройка, така че май нямаше да е толкова трудно да добута бутилката до брега. Но наместо това, той се изправи, изчака да спре тръпненето в краката му от нарушеното кръвообръщение и не предприе нищо. Остана просто да съзерцава бутилката, която бавно започна да се отдалечава, носена от вятъра към средата на язовирчето.
