„Вестниците са същинско йезуитско общество, което примамва най-добрите умове на страната и ги принуждава да пропилеят във вестникарски колони, често пъти превъзходно написани, най-плодовитите литературни надежди. (…) В това вредно за въображението място и най-блестящият гений се похабява (…) Кой човешки мозък би издържал непрекъснато и в определени срокове да доставя нови, находчиви, в интригуваща форма гледища, с несекващо красноречие, по всяко време?»
Оноре дьо Балзак
«Журналната литература, тая жива, свежа, приказлива, будна литература (…) е бърза, своеобразна размяна на всеобщи мнения, жив разговор на всичко, печатано от печатарските машини; нейният глас е верен представител на мненията на цяла епоха и на века, на мненията, които без нея биха изчезнали безгласно.»
Н. В. Гогол
Аз съм журналист, драгий ми млади господине, и вие, млади госпожици. Пишурка.
В днешното време да си журналист е кауза пердута.
Словото – огнений меч.
Огнений меч – друг път!
Словото като примка. Като въже, намазано със сапун. Като динена кора. Като талаш, с който се посипва кръвта.
Ето така е по-точно да се каже.
Напиши това. Напиши онова. Я този така ако може леко един саблен удар по вратните жили. Я на онзи ако може така леко му сцепи с бръснарско ножче пардесюто. Я на тази й направи студено къдрене, ама да я държи до другия фестивал. Я на онази й смени водата за уста със сода каустик.
И ти пишеш. Бришеш. Мажеш с катран и пера. Къде ще ходиш? Нали искаш картата от банкомата да пуска.
Да пуска!
Че иначе – майката си трака.
Работех в едно прилично вестниче, драгий ми млади господине, и вие, млади госпожици. Всичко беше умерено, кротко, работата културна – изложбица нещо, рецензийка за книжка, интервю с културтрегер, някоя театрална премиера. Като попиташ културтрегера: „Какво ви вдъхновява?”, можеш да включиш записвачката и да отидеш да си измиеш колата на автомивка. Като се върнеш, той още ще говори. Такива ми ти работи. Кротко и спокойно. Само дето шефката не поздравяваше. Разминавате се по коридора, ти кажеш добър ден, а тя гледа в другата посока, сякаш си муха. Какво ли съм сбъркал, мислиш си. Да не съм оплескал нещо. После свикнах.
Обаче – парите малко.
Не щеш ли, обадиха от един друг вестник.
Ела!
Отивам.
На входа – три кордона охрана. Първо – портиер с костюм.
Заповядайте, господине. Оттука, господине.
После – един-двама цивилни, сресани, любезни, разхождат се нагоре-надолу по коридора. А пред самия кабинет на голямата шефка – една будка с още трима вътре – нула номер, с бронежилетки върху фанелките, с бицепси като козунаци, мълчаливи като сиукси.
Въведоха ме в кабинета. Настаниха ме на маса, обвита със зелено сукно. С една дума, посрещнаха ме с пълни почести. Появи се една секретарка, м-м-м-м! Да я намажеш с мед и да я оближеш. Какво ще желаете? Уиски?
Донесе едно ръбесто шише. Сипна в една чаша. Сетне притвори вратата на кабинета отвън, сякаш затваря вратата на будоар. И – останахме сами с голямата шефка.
Колко получавате оттатък?
Казах. Толкова и толкова.
Давам ви двойно.
Преглътнах и викам – ами добре.
Че ако банкоматът не трака – майката си трака!
Били ли сте на стрелбище, драгий ми млади господине и вие, млади госпожици. От тези – по панаирите, по парковете. Вие сте малки, не ги знаете тези неща. Но едно време имаше тук-там из София стрелбища. Един фургон с всевъзможни мишени. Зареждат ти пушката, дават ти я. И ти стреляш.
Е – същата беше работата и в този, новия вестник.
Работехме в едни халета, на луминисцентна светлина. Фабрика за думи, които утре няма да чинят и пет пари. Летучки, планьорки, оперативки. Това – да. Това – не.
Но свикваш. Човек е като псето. Свиква с всичко.
Бяха минали два-три месеца, спира ме един ден един от охраната, от любезните. Прощавайте, вие ли сте господин еди-кой си?
Аз съм, защо?
Аз много харесвам вашите разкази, прочел съм всичко от вас.
Беше и това някога, пишех като млад разкази, които излязоха в няколко книжки.
Бре!
И сетне винаги, когато се разминавахме с този човек по коридора, той ме гледаше с един възторжен поглед, сякаш съм изкачил Еверест. Чак ми ставаше неудобно. Като знаех, че сега отивам да фъргам с мистрията.
Изкарах така година и нещо. Сприятелих се с няколко човека. Единият беше стар журналист, бивш зам.-главен редактор на вестник, блестящо перо, голямо име, който тук беше прост коректор.
Попитах го веднъж – защо?
Вдигна рамене.
И той като мен много пушеше.
Пийте бе, драгий ми млади господине и вие, млади госпожици! Защо не пиете? Сега ще викнем още по едно. Ще направим още един тур. Аз тук, в това кръчме, съм на кредит, така да се каже. Собственичката е сладурана. С нея сме се разбрали – когато Бог на мене, и аз на нея. Както беше при Серафим на Йовков. Чели ли сте Йовков? А така, браво. Аз не се съмнявам във вас. Вие сте нашата горда смяна. Кой курс сте? Трети? Така, така.
Изкарах във вестника година и половина. И се махнах. Или те ме махнаха. Не помня вече. Сега ми е широко около врата. Няма карти, няма банкомати. В това кръчме ми дават на кредит. Понякога срещна някой познат, откога не сме се виждали, да пием по едно – и почерпи. Та така – поменуваме някак си.
Сега моят кабинет е целият град, така да се каже.
Оня ден срещам някакъв познат, хванал си внучето за ръка. Ама не мога да се сетя откъде го познавам. Припомни ми – бях охрана на еди-коя си, в оня вестник. Сетих се. Човекът, дето харесваше разказите ми. И аз се махнах, каза. Сега си гледам внучето. А вие пишете ли?
Пописвам, казах.
Пописвам.
Хайде, наздраве, деца. За Йовков!
