Когато се събуждаш с книгите на хора, които са се обръщали отново, пак и пак, за да погледнат, а те пресрещат с това, че някои обичат да минават през проливи, да влизат в Панама без да са стесняват, да влизат и излизат през протока. Тогава ти се сещаш.
Че в каменните къщи на опазените си пространства край океаните има и хора на изскочилите пределно ясно мисли, в които се провижда и поезия.
Аферата с панамските неща и техните резонанси ме върнаха в миналото. В разкошната романтика на филмите от 70-те, в руините на взаимно оставените за довършване истории, на хора, които не рисуват фигури, а ги изтриват.
Каква ти тук романтика?! Разбира се, че става дума за удари, които може да променят и състоянията на нещата сега, бързо, но и по-дългосрочните сметки на участниците в тази внезапно възникнала престрелка.
Не че има нещо толкова учудващо в това надхитряне и през Панама. Ала има нещо ретроспективно и създаващо носталгично и романтично усещане, както казах вече, и това създава впечатлението за поетична красота. Онези старите зелени дрехи виждам, пурите, брадите, ром в бара с погледи към срещуположните, но все пак колеги. Все пак са си колеги.
Затова си позволявам да бъда поетичен в този толкова критичен политически момент, като че ли заради спомените си от филми. И се възползвам от възможността да публикувам три свои стихотворения, написани в последните дни:
До Франсиско Гоя
Капричосите не означават умопомрачение.
Те са отвори към завръщане в затворите на битието,
което не предполага хонорар.
Капричосите са загиване в зората на живота,
а вече истински да кажа
Капричосите са видяно и опитано.
Такова като това пред теб кола да смачка куче.
Но то да стане и да се опита да избяга
от смъртта си и от колелата.
На Рембранд
Ако философът е седнал под светлината на своя разпилян прозорец,
то той ще да изпусне, че шумът на стражата е заглушил плача на
майката, която се свени и се страхува да подмине гърба на онзи,
що приема блудния си син и що си спомня за греховете си
в мига на тази среща.
И тогава точно портретът на Сара ще започне не да капе, а да ражда.
Дете.
Тогава точно ще се видя в медния си събеседник.
Ням, но той и като мен обречен на светлината.
На Ел Греко
Разкъса ги на части, на цялости и на единства,
които не приемат да имат нещо общо със идеите.
На късове от фигури, които сами се фигурират със самочувствието на демиурзи.
Направи ги да полетят.
И да се слеят с онова небе, в което облаците винаги са гневни и готови да родят.
И разрешението и свободата.
Ти ги направи да са способни.
За срещата им с Бог, но и със съдбата.
Къде ли си сега, манипулаторе на вече създадени неща?
Къде ли са и те, ваячо на изоставени от периферното ни зрение неща?
Ти, насилнико на незабелязващите.
