Новите документи в книгата „Пориви и покруси. Създаването на СДС и борбата за демокрация 1989 – 1992 г.” (ИК „Рива”) преосмислят някои утвърдени представи за събитията през първите години след 10 ноември 1989 г. Предлагаме откъс от изданието.

В книгата са разгледани подробно събитията, състояли се през първите години след 10 ноември 1989 г. Разсекретените неотдавна документи на Президентството и на Народното събрание за първи път осветяват документално задкулисието на прехода. Картината допълват непознати до днес документи от архива на СДС, от архивите на партийни централи, от частни архиви, както и от записки на автора, участвал в много от събитията. Съществена информация съдържат интервютата на известни политици и участници в събитията, дадени специално на автора. Използвани са данни от много публикувани и непубликувани мемоари, дневници и интервюта. На фона на спонтанно избликналата масова реакция срещу комунистическия режим изпъква безотговорното поведение на някои политически дейци, на политически партии, които с партизанщина и междуособици постепенно унищожават доверието на избирателите. Очертана е драматичната политическа съдба на малцината искрени борци за промяна.

Новите документи налагат ревизия на утвърдените представи за редица събития като критиките към Конституцията и гладната стачка на 39-те, разкола в Българската православна църква, падането на правителството на Филип Димитров и др.

Разкрит е генезисът на много актуални проблеми, заложени още в началото на прехода.

Премиерата на книгата е на 10 ноември от 18 часа в Унгарския културен институт в София. Представят я Филип Димитров и Лъчезар Тошев. 

Проф. Димитър Ненов (1931 – 2014) е доктор на химическите науки, асоцииран член на Института по физикохимия при БАН. Член е на Националния координационен съвет на СДС от 1992 г. до 1997 г. и на Националния клуб за демокрация. Работи активно в експертните съвети на СДС. 

„Боянските ливади“

По това време зрее и друга изненада. Както научаваме от разказа на Тошо Тошев, в края на август Желев му се обадил лично по телефона в редакцията на в. „Труд“ и го поканил на среща в Президентството.^[1] В разговора, който се провел в стаята за почивка на президента, участвал и неговият говорител Валентин Стоянов. Ето каква причина за срещата бил изтъкнал Желев според Тошев: „Управлението на синьото правителство за десет месеца само го е довело до убеждението, че това СДС не е онова СДС, че Филип Димитров, Стефан Савов… и цялата им компания не водят държавата към добро… Не го уважават достатъчно, забравили вече били, че той все пак е създателят, не искат да се допитват до него. Нещо повече, изолиран и от Филип, и от цялото ръководство на сините, той бе започнал да се усеща като президент дисидент. На няколко пъти външното разузнаване, което си остава към президента и за което се води тиха война между властите, го информира за подготвяне на заговор срещу него – да бъде унижен и отритнат, да го вкарат сред враговете на сините… и явно не очаквайки отговор, казва: – Конфронтация! Със синдикатите, с църквата, с печата, с либерали-портокали и прочие… Не мога повече да мълча, защото все едно съм им съучастник, а за мене всъщност са гласували повече хора, отколкото за цялото СДС!“.

Дали точно така е представил Желев своето недоволство, не можем да бъдем сигурни – все пак източникът е Тошо Тошев, открит противник на правителството. Но срещата се е състояла и никой не е опровергал тази информация. Започнало обсъждане в коя медия да бъде изразено това негово недоволство. Популярното предаване по телевизията на Иван Гарелов било отхвърлено. Отхвърлени били и вестниците, включително и вестник „Демокрация“. Като най-удачно се приело предложението на Валентин Стоянов за пресконференция в Бояна.

По-нататък подготовката на самата пресконференция, станала популярна като „Боянските ливади“, била протекла в обстановка на пълна конспиративност.^[2] Ето какво разказва президентският съветник Михаил Иванов: „… виждаме, че Стефан Савов пада, виждаме, че Алексей Алексеев е много щастлив от тази работа… В екипа на Желев имаше голямо недоволство от много от нещата в политиката, на това, което прави и Филип, и правителството, и СДС. Говоря най-откровено и съм дълбоко убеден, че съм имал основания за това… чуваме, че това няма повече така да продължава… Изведнъж ни се съобщава, че ще има пресконференция. Самият Желев е някъде в Бобов дол. Мисля, че беше петък. И като ненормални, там седим и чакаме той де се появи от Бобов дол. В момента, в който влиза, се изсипваме в почивалнята…“ На запитването за какво ще бъде пресконференцията, Желев съобщил, че ще бъде по религиозните въпроси и според Михаил Иванов бил наредил „… Мишо и Пламен^[3] утре, събота, да дойдат тука, искам пълна документация, ще я раздадем на журналистите и те ще присъстват на пресконференцията, ако нещо закъсам, да има кой да ми помага… в неделя да ги донесат в Бояна… Отиваме в неделя… да ги раздаваме на журналистите“.

Това е последната неделя от месеца – 30 август. Пред вратата на резиденцията чакат журналистите, които не са специално поканени. На въпрос на Михаил Иванов към Валентин Стоянов защо не ги пускат, отговорът бил „Не е твоя работа…“ Все пак той успява да уреди пускането им. „След тях, разказва Михаил Иванов, „пристига Тошо Тошев. Вальо^[4] и Тошо отиват на една маса, отделят се да проиграят какви въпроси Тошо да му зададе. Вальо е виждал текста сутринта. Никаква възможност за каквато и да било намеса и от негова страна включително… единственият, който е виждал текста и с когото се е съветвал, е Георги Величков. Знам го от самия Георги… организацията на мизансцена е такава, че говори само Желев, а ние сме само като тримата глупаци. Аз бях отдясно, в средата Алексей Алексеев и Пламен Богоев… Значи и Алексей Алексеев в ролята на глупак. Да, но той си е свършил преди това работата“.

Най-изненадващото обаче е експозето на президента^[5]: „… за оцеляването и подкрепата на реформата трябва да се търси подкрепата на всички демократични сили в страната, да се работи за тяхното обединяване, ние се оказахме пред една погрешна в основата си политика. Вместо обединение – конфронтация: изправени сме пред невероятния факт, когато правителството е обявило война на пресата, война с цялата извънпарламентарна демократична опозиция, която на всичкото отгоре подкрепя платформата на СДС, война с Българската православна църква… опити да се провокира война между основните държавни институции – Парламента, Президентството и правителството…“

Все пак църквата се споменава, но само толкова. Ако Желев беше присъствал на искането на недоверие към правителството от страна на БСП в Парламента, щеше да си даде може би сметка, че неговите мотиви съвпадат напълно с мотивите, изложени тогава от БСП. Нека да си ги припомним: „Основният мотив на нашето искане е същността на политиката, провеждана от правителството… политика на конфронтация и на налагане със сила… не диалог, а линия на противопоставяне и натиск спрямо синдикатите… поощряването на незаконните действия за предизвикване на разкол в българската православна църква… За България днес е въпрос от жизнено значение съставянето на правителство, което да провежда политика на съгласието…“^[6]

След всичко, което вече знаем по тези въпроси, няма смисъл да се спираме върху очевидно нелепите обвинения за война със синдикатите и църквата. Но обвинението във война „с цялата извънпарламентарна демократична опозиция, която на всичкото отгоре подкрепя платформата на СДС“, сме длъжни да разгледаме.

Коя е тази опозиция и как поддържаше реформата на СДС? Президентът вероятно е имал предвид преди всичко любимите си „либерали“. Да си припомним какво казваше техният лидер Петко Симеонов: „СДС се превърна от организация на демократи в организация на рес­титути… и това, което имат като ориентация, означава реституция и връщане на България на точката, в която е била през 1939 г.“^[7]. По-нататък: „Очертайте трите слабости на тази политика днес…“ Петко Симеонов отговаря: „Това е политиката по отношение на частния бизнес, въпросът за земята е нереализуем закон, приватизацията и реституцията. Това са основните четири грешки на правителството“^[8]. И още: „Обществото трябва да знае, че пазарно стопанство не означава задължително всички предприятия да са частни. Пазарно стопанство, и то много добро, има в страни, в които значителна част от предприятията са държавна собственост“.^[9] Както и: „отнемането на имунитета на Андрей Луканов, речите, техният тон, личните взаимоотношения на двете групировки в Парламента, не могат да не предизвикат у нас голяма тревога“^[10]. Мога да продължа с още становища на Петко Симеонов, но смятам и тези за достатъчни, за да разберем, че „обединяване“ с тях не бе възможно без сериозно отстъпление от програмата на СДС.

Да си спомним и за други видни представители на извънпарламентарната опозиция, например за Петър Дертлиев. В една декларация, подписана от него и от Стефан Радославов^[11], също намираме тезите на президента за „общонационално съгласие на некомунистическите демократични сили“ и „възстановяване на диалога със синдикатите“. Там обаче намираме и това, което Желев не казва, а именно какви според тях „достатъчни условия, за да се постави началото на едно такова сътрудничество“, се изискват. Оказва се, че става дума за „промяна в модела на икономическата реформа, която да включва и изменение на Закона за приватизацията“, поради това че „икономическата реформа е взела погрешна посока“.

Ето и какво конкретно изменение искаше Дертлиев^[12]: „… искаме да ни се върне нашият дял от държавната собственост – като получим безплатно ваучери… Така 25% от тази държавна собственост ще получи ново лице…. Ами останалите 75%? Част от нея ще остане държавна – но трябва другояче да се стопанисва… Да влезе в конкуренция на пазара – а една нарастваща част, в продължение на години, ще бъде приватизирана чрез продажба“.

И пред неговите искания ли трябваше да отстъпи правителството в името на обединението? И струваше ли си да се разширява социалната база на СДС с партии, които дори не успяха да получат прилична „подкрепа, за да влязат в Парламента, ако срещу това трябваше да се отстъпи от основни принципи на дясната политика?

На самата пресконференция Румен Петков^[13] попита как гледа президентът на „идеята на Българския демократичен център за „Кръгла маса“ като такава“. Тази идея беше лансирана от Петко Симеонов в печата две седмици преди „Боянските ливади“^[14]. Президентът, като да бе вече обмислял този въпрос, та имаше готов отговор: „Кръглата маса“ е една от… пътеките за изграждането на такова съгласие, към взаимно оглеждане на позициите, към намиране на някакъв компромис“. Забележителен е обаче коментарът на посланик Ферейра на тези негови думи: „Желю Желев препоръча на СДС да премине незабавно… към политика на национално помирение. За целта предлагаше да се свика „Кръгла маса“ и в това ясно личеше намерението му да възстанови модела, който бе успял да осъществи през януари – май 1990 г… президентският ход бе явен. Желю Желев обаче забравяше, че всяко политическо действие си има време и че неговата личност вече не е тази на начеващия политик, току-що излязъл от периферията…“^[15], ще рече – не му подхождаше вече да заема наивни позиции.

Желев продължи със своята фикс идея и в отговор на въпрос на Екатерина Бончева^[16] за неговото участие в предстоящото национално съвещание на СДС каза: „… ще настоявам на конференцията нещата да се преосмислят основно, СДС да се ориентира към една друга стратегия и СДС да стане инициатор за обединението на всички демократични сили в България. Другото за мен е сектантство… Ако СДС иска да осъществи реформите… трябва да разшири своята политическа подкрепа и своята социална база“. А на Георги Коритаров, който питаше: „Къде конкретно вие виждате онзи потенциал, онзи материален носител в рамките на коалицията СДС, който би могъл да стане инициатор на промяна в тази политика?“, Желев отговори така: „Опитът на Луджев да създава център за нова политика не е решение на проблема. Това трябва да стане вътре в самата коалиция, и то трябва да бъде направено от самите партии. Те трябва да се преориентират към това“. Оказа се, че за първи път президентът не подкрепи Луджев, а като че ли започна да разчита по-скоро на социалистите от АСП.

Когато започнах да чета материалите от тази пресконференция, с любопитство очаквах да разбера какви толкова важни въпроси е уточнил Валентин Стоянов със съзаклятника Тошо Тошев. Останах изненадан. Оказа се, че темата е постоянният спор за първенство между Савов и Желев. Тема незначителна в контекста на действителните проблеми, но за съжаление изиграла съществена роля в развитието на отношенията между СДС и президента. Само че за първи път инициативата се предоставяше, очевидно по предварителна уговорка, на самия Желев. Тошев, в характерния си журналистически стил, бе попитал: „Един господин, който много често се обижда, включително на журналисти и на други длъжностни лица, че понякога не му козируват, друг път не го посрещат на летището в Ню Йорк или Вашингтон, не зная точно къде е кацнал, се опитва да представлява държавата и да ръководи посланиците на България. Смятате ли, че това е редно, ако се сещате за кого става въпрос?“. И в отговор Желев бе поел за първи път инициативата в спора за първенство и то публично, но без никаква дипломатичност, грубо: „Мисля, че вие намеквате за господин Савов… той е един от народните представители, пръв между равните. И нищо повече. Всичките му останали функции са чисто технически…“

Става дума за председателя на Народното събрание, третия по ранг политик в държавата. Все пак един достопочтен възрастен човек, който „подкрепя платформата на СДС“. Въпреки постоянните си наивни претенции да бъде считан за първия човек в държавата, които никой не приемаше сериозно, той никога не си бе позволил да говори открито непочтително срещу президента. Замисляше ли се Желев дали по този начин работи за „обединяване на всички демок­ратични сили“, за което твърдеше, че ратува? Не приличше ли понякога неговото поведение по-скоро на лична „война“, а не на борба за каузата? Успял ли бе да надрасне „начеващия политик, току-що излязъл от периферията“?

С удовлетворение прочетох на следващия ден отговора на самия Стефан Савов: „Не мисля, че изявленията на президента могат да бъдат основание да извадим шпагите“^[17]. Добър урок по отговорно политическо поведение, нали!

Как реагира на всичко това Националният координационен съвет на СДС? В деня след изявлението в Бояна^[18] той се събра в пълен състав под председателството на Филип Димитров. Разбира се, позицията на президента беше на първо място в дневния ред. На заседанието присъстваше и известният ни вече Алексей Алексеев, представен в протокола като съветник на президента, който „отговаря на въпроси за пресконференцията на Боянските ливади“. Всеки може да си представи колко бурен е бил дебатът с негово участие.

Тъй като бе предвидено становището на Съвета по този въпрос да се използва само като основа за изявление, то не бе публикувано. Поради това го привеждам изцяло:

„1. Националният координационен съвет изразява учудване, че в една парламентарна република, каквато е България по конституция, президентът се нагърбва с неща, които не са негов прерогатив.

2. Погрешни са оценките на г-н президента, че съществува социално напрежение и от друга страна – че в България нищо не се случва.

3. Съюзът на демократичните сили е призван да изпълни своята предизборна програма в рамките на 4 години, а не на десетия месец след управлението си.

4. Недостойно е президентът да се намесва и да казва: „Не ми харесва работата на следствието“ във връзка със случая Луканов, още повече че има тайна на следствието.

5. Правителството не е обявило персонална война никому, а война се води срещу правителството на СДС. Правителството е обявило война на корупцията и престъпността.

6. Не е етично да се говори за „Кръгла маса“ сега, когато има законно избрано Народно събрание.

7. Не е необходимо да бъде инициирана среща с президента Желев през следващата седмица по повод на неговата пресконференция (Всички са против срещата, с изключение на три организации „за“: АСП, ХСД и Съюза на репресираните).“

А по точка втора от дневния ред решението гласи: „На политичес­кото съвещание на СДС да бъдат поканени като делегати президентът и вицепрезидентът и там да се разгледа въпросът за лоялността на г-н Желев към СДС предвид изявленията му на вчерашната пресконференция“.

Това е една разумна и премерена реакция. Фактът, че този текст не бе публикуван, може би е бил знак, че на казаното от Желев не е трябвало да се обръща специално внимание. Несъстоятелността на изказаните от него обвинения не се нуждаеше от поясняване.

От многото коментари в пресата на казаното от Желев на първо място бих поставил това на Йордан Соколов: „… тази конфронтация – тя е нещо естествено… защото именно тя говори, че реформата се извършва и че промените стават“^[19].

Е, имаше и предпазливи хора. Финансовият министър Иван Костов^[20], заради когото премиерът понесе особено много нападки, беше казал само: „Коментарът на думите на президента е работа на Филип Димитров, той отговаря за правителството, аз съм дребна риба“.

За да можем да си съставим по-цялостна представа за политическата ситуация, трябва да се спрем на още две мнения. Първото е на Ахмед Доган. То, както винаги, е достатъчно уклончиво, за да може авторът му да си осигури простор за маневриране в бъдеще: „И в Парламентарната група на самото СДС, и в извънпарламентарните сили има становище, че правителството, особено някои от министрите, достигна тавана на своите възможности. Вместо да държат здраво лостовете за ускоряване на реформата, те силно ограничиха пространството на частната инициатива. Вместо да търси консолидация, правителството се конфронтира с много сили, в това число и със синдикатите… Не мисля, че изявлението на д-р Желев беше хвърлена ръкавица, нито че подсказването на необходимостта от промяна или на министри, или на самото правителство означава политическа криза. В дискусии мнозинството ще трябва да намери общата формула за ускоряване на промените, но реални, а не на думи“^[21]. Остава също неясно „общата формула за ускоряване на промените“ означава ли за него задължителна „промяна, или на министри, или на самото правителство“.

Откровената реакция на комунистите обаче откриваме в дневника на Николай Тодоров. Той, изглежда, е проследил запис на пресконференцията още същия ден и го коментира така: „Най-после Желю преодоля вътрешните си колебания и зае ясна позиция по отношение действията на правителството и на председателя на НС. Той се разграничи решително от тях, осъди ги като водещи до безизходица и до провал синята идея. Същевременно той се обяви за национално помирение, като осъди законодателното провеждане на декомунизацията. Игнорира БСП, но на този етап бе достатъчно казаното от него“^[22]. Оказва се, че комунистите дешифрират отхвърляната от Желев „конфронтация“ като осъждане на „законодателното провеждане на декомунизацията“ – нещо, което той не посмя да обяви експлицитно в Бояна, но те явно са доволни от неговата позиция.

В Майнц, няколко дни по-късно, се бе състоял конгрес на Либералния интернационал. На заседанието на 4 септември Желев беше държал реч^[23] върху идеята си за национално помирение. В тази реч, която е естественото продължение на изявлението му в Бояна, президентът е много по-конкретен. Преди всичко той твърди, че у нас, в България, „в обществото като цяло е постигнат консенсус по отношение целите на реформата“. Но от сравнението на програмите на СДС и ДПС, както и от изявленията на Петко Симеонов, на Дертлиев и на редица комунистически радетели за социална пазарна икономика вече разбрахме, че това далеч не е така. За Желев „пазарната икономика, която се опитваме да създадем, е единствената гаранция за демокрацията в страната“. Но в страната по това време имаше привърженици на пазарна икономика с държавни предприятия както и убедени радетели на изцяло частна инициатива, които смятаха, че именно без нея няма демокрация. Така самó по себе си приемането на пазарната икономика не според всички осигурява „консенсус по отношение целите на реформата“. Реформата, според програмата на СДС, преследва нещо повече от просто пазарна икономика. Тя има за цел създаването на капиталистическа икономика, основана на частната собственост. Но Желев не уточнява всичко това.

Това предпазливо третиране на целите на реформата бе необходимо на Желев, за да обоснове своята нова идея за национално помирение: „Идеята за национално помирение, която неотдавна предложих, ми се струва задължително условие за осигуряването на такава широка социална подкрепа за реформата“.

Така достигаме до най-интересното в тази реч – признанието какво разбира той под национално помирение: „Основната задача на прехода… е създаването на такова политическо пространство, което маргинализира крайностите и в което политическата борба е между левите и десни либерали, както и да се наричат те“. Оказва се, че трябва правителството да се откаже от своята дясна политика и всички да станат леви и десни либерали. Не прилича ли това предложение за помирение по-скоро на примирение на всички останали с неговата либерална утопия? Така ли ще се постигне „широка социална подкрепа за реформата“?

Но в текста на речта има и по-откровени обяснения за смисъла на това помирение: „… националното помирение и успехът на икономическата реформа са за мен истинската декомунизация и затова се противопоставих на специално декомунизационно законодателство… това, от което имаме нужда сега, е „антикомунизъм с човешко лице“.

А трябваше ли по същия начин Германия да се откаже от законодателната денацификация в името например на някакъв измислен антифашизъм с човешко лице? И какво античовешко има в исканията за лустрация, която само отстранява комунистите от ръководни постове, без да им отнема правото на труд. Нима е човешко спрямо този изстрадал народ те да бъдат оставени по местата си, за да пречат на реформите. Защо отново използваше термина „национално помирение“, от който се отказа под натиска на своите опоненти от СДС на срещата на 27 юли 1992 г.? От ареста на Луканов ли, или от недоволството на Елцин, заради действията на Филип Димитров, бе предизвикано изявлението на „Боянските ливади“? Не изпълняваше той ли някакъв ангажимент, поет още по време на избора му за президент от Великото народно събрание? Или някой му внушаваше, че постът му е застрашен от правителството?

Не беше ли започнал всъщност да води лична война за политичес­ко налагане?

Много са въпросите, които очакват отговор.

На следващия ден, 5 септември, Николай Тодоров, чест съветник на самия Жан Виденов, е записал в дневника си: „С интерес следя развитието на Ж. Желев. Отново негово изявление в Майнц потвърди позицията му на отрицание на сегашната политика на СДС, на правителството и Координационния съвет. Явно трябва да се очаква някаква политическа развръзка до края на месеца. От съществено значение е ролята на ДПС, която, изглежда, единствена може да предизвика парламентарна криза. Ж. Желев би могъл, но едва ли ще се реши на такъв ход. БСП няма интерес от скорошни избори и няма да предизвика падане на правителството с външен натиск. Поне дотогава, докато обстановката не стане нагорещена“^[24].

В този запис има един много съществен момент – това че според БСП евентуалното падане на правителството е щяло да предизвика предсрочни избори. Ще си спомним за това по-късно