Поетическата книга на Андрей Захариев някак естествено би могла да се приеме като продължение на неговата есеистика. Защото и тук работата с думите е важна. И защото, да, тези стихове не се надяват на импресията или експресията, не избират лекотата на лирическата миниатюра, не се уповават само на погледа. Те гравитират към „епическото“, в тях мисълта не се движи по повърхността, не ни залъгва с ефекта на фразата, на неочаквания обрат, на самоцелната оригиналност. Тук тя се „измъчва“ истински, преброжда времето, наслоявайки в сегашното пластове памет, понякога сякаш се превива под бремето на една културна обремененост. Но какъв е изходът за днешния човек – този, когото са формирали книгите, този, който е трупал знания, а с тях и тъга…
И въпреки силата на мисловния пласт в стихосбирката на Андрей Захариев, въпреки паметта за „старите земи“, в нея има и някаква лекота, детска чистосърдечност в „откриването“ на малки неща, в способността да се радваш на мимолетния наглед. На детето или на любовта в нейната естественост, всекидневност.
Човекът в тази поезия е „стар“ дух, носещ на плещите си тежестта на множество превъплъщения и множество липси – „неродени“ и „неотгледани“. Но той не се отказва от търсенето: на връзката с нещата, на възможността да съзидаваш отвъд „електронната болнавост“. От това да не преминаваш просто „покрай“ света. От копнежа по възвишеното в неговия класически смисъл.
Това е и поезия най-вече на питането. Какво правя аз тук, сега, в света – „мотая ли се“, „бягам“ ли, разбирам ли свързаността между нещата, така, както ги назоваваме, дали възможно е да изразим същността им? Аз в тях ли съм, знам ли думите за тях?
Адресатите на някои от стихотворенията – Гоя, Караваджо, Ел Греко или Палестрина, Монтеверди, Бетовен, Джон Дън, Федерико Гарсия Лорка и съвсем неизненадващо в контекста на цялото – Лудвиг Витгенщайн – не са толкова духовни събратя в разбирането на поета, а по-скоро всеки от тях е алтер его на един от неговите въпроси или на една от възможностите да преброждаш света си.
Понякога тъгата в тези стихове затиска в ъгъла, понякога нещо светло се просмуква, малък процеп надежда за иначе обременения от необходимостта да разбере толкова много значения човек. Необходимост, задължаваща го, затова и невъзможна за отричане и избягване.
„До поискване“ е и възможност за вяра. Въпреки всичко.
Прекачване
Все пак ще сляза.
Ще напоя капчуците, ще дам на котките, ще оплевя.
Ще сляза.
Количката ми е готова, прострени са нещата, замразих
сланината, заключих.
И слизам
не различавам ясно местностите и междите
но шумът от блъскането на неща във бреговете ме
ориентира.
И стигам, за да се ръкувам със вълната.
Да се сбогувам с отплаващия кораб.
Да им отвържа котвата, за да отпия после и преглътна.
Да седна на още неоплевеното зад мен и да благодаря.
Премиерата на стихосбирката „До поискване“ на Андрей Захариев е в Пловдив, на 25 януари, сряда, от 19 часа в Галерия U. P.A.R.K.
