Другата типична разновидност на средновековния западноевропейски град, за който говорих в предишния текст под това заглавие, е именно споменатият аугмент, израстващ в течение на следримската епоха около антична civitas. Тогава мястото, в което е живяла и общувала някога тази civitas, гражданската общност, остава в сърцето на аугментиращите се към него квартали от занаятчийски работилници и дюкяни и така възниква буквално „втори” град от прислонили се край обживяното място занятчии и търговци, посрещащи от тези свои нови „предградия” като клиенти „основните” люде на онази епоха – нейните селяни. Тук и самоуправлението на новите „граждани” се организира по-леко (често то се благославя от резидиращия от антично време тук епископ) и това следователно е град, устрояващ се като серия от предградия – град-луковица.
Изключително типичен пример за такъв е Париж, израснал по двата бряга на около острова на Сена – мястото на античната Lutecia Parisiorum (през Средновековието обозначаван като „Citè”). По десния бряг на реката този град се разраства като същинско безредно скопление от работилници, дюкяни и тържищни площади, наречено просто „Градът”, а по левия – като място, предизвикало струпването на един друг вид „занаятчии” – магистрите по латински и по различните видове „изкуства” (artes liberales), приети тук отначало също по благословението на епископа, а впоследствие обърнати към своите „клиенти“ – „схоларите” (студентите), пристигащи от всички земи на Christianitas и наричащи себе си „Университета” (по-късно „Латинския квартал”).
Макар на различни места в Западна Европа да възникват различни градове, а техните „статути” да са получени (или изтръгнати) по различен начин от местните сеньори, доколкото те всичките регулират в началото отношенията в една по същността си работна корпорация – техните общности твърде много си приличат навсякъде на континента. Всичките са йерархично съподредени общества на чираците, калфите и майсторите (от всички занаяти), които се управляват от представително-съборни съвети на майсторите (в търговските градове – от търговците) с избирани от последните (често мандатни) изпълнителни органи и подчинена тям градска милиция, наемана от средите на дребното рицарство.
Цялото това общество е подчинено на строг морал, основни ценности за който са йерархичното почитание и послушание пред по-старшите и трудовата усърдност (съчетана обаче с търпение, доколкото тук не се поощрява особено кариеризмът и желанието за бързо израстване: последното винаги се решава колективно и „отгоре”).
От всичко това към началото – средата на XII в. започва да израства един особен „градски патриотизъм”, който отначало е много повече защùтен (пронизан от желание да утвърди обособеността на общността, да демонстрира капацитет и способност за саморегулиране, самостоятелно поддържане на реда, разплащане и т.н.). Едва по-късно той ще се превърне в пòказен и офанзивен (ще се хвали, че градските гилдии са построили уникален храм, че общността се слави „из цялата земя” с определени изделия, че посреща клиенти от далечни страни и т.н.).
Във връзка с особеностите на средновековната социалност важно е да се отбележи също, че предвид произхода и спецификата на града като „работно” и „обслужващо” поселение, той, градът, никога не би могъл да стане същински собствен дом за аристократите. Воинско-дружинното потекло на европейските благородници, което те никога не забравят, ги прави базисно, същностно извънградски. Те са съсловието на „окупиралите” вътрешноконтиненталните поля воини и поради това там, в полята и в укрепените замъци живеят техните съ-народници – благо-родените, свързани помежду си с прадревни, но лични сеньориално-васални връзки. Ето защо в града, който по природата си е поселение на laboratores, аристократът винаги си остава и държи да си остава високопоставен гост. Сред обществото на занаятчиите и търговците, колкото и да би се замогнало то, той пребивава като в чужд дом. В дълбинен план по-близки до аристократа са дори селяните. Те са собствено неговото „домочадие”, което, тъй да се каже, върви заедно с имението му, населява земята му и се възпроизвежда на нея и точно тъй както стадата му, горите му, дивечът му – носи фамилията му. Напротив, гражданите – хората на крепостта (на „бурга” – бюргерите), са някакво отделно тяло, с което той, заедно със своите селяни, може да бъде в симбиоза, но в местообиталището им би могъл да приеме да има само резиденция, нещо такова, каквото са посолствата на съвременните суверенни държави в чужда страна.
Аристократът на Средните векове по определение не може да бъде жител на град. Аристократът е собственик на родово имение, което е поземлено. Той може да е граф д’Артоа, но не и жител на Арас (основния град на графството му). Той би могъл да има дом и дори дворец в поселението на бюргерите. Този дворец обаче не го вписва иманентно в града, не го прави „гражданин”. Градът е дом на „буржоата”, а не на аристократа. И тази същностна не-гражданственост на европейската аристокрация се запазва на континента далеч, далеч след края на Средновековието. Така например домът на френските крале до самия край на XVIII в. е Версай, на няколко десетки километра от Париж, докато Тюйлери по същото време е само дворецът, в който те резидират сред парижките граждани.
Любопитно е, че през Средновековието, помнейки все още, че е бил граф Парижки и на Ил-дьо-Франс, кралят Капет не е подчертавал така строго своята извън-градскост, макар че и тогава дворците му са били разположени не на острова, т.е. в самия град – Citè, а на отсрещния (десния) бряг на Сена.
След всичко казано би трябвало вече да е ясно също, че през Средновековието градът не може в никакъв случай да стане „столица”. Колкото и да бъде мощен, голям, близък на краля, дори да се превърне в постоянната му резиденция (както е с Париж), градът си остава дом на занаятчии и търговци, дом на бюргери, на bourgeois, но не и център на „държава”. Ако би могъл да е някакъв „център”, градът на Средновековието, особено ако е „обраснал” топоса на стара, антична civitas, е по-скоро център на църковната общност от областта. И това е така, защото християнството, разпространило се в началото в недрата на градската цивилизация на Рим, наследява тъкмо античните центрове като съборни места на Ecclesia.
„Кралството” през Средните векове обаче не е една, обхваната от мрежата на определени градове територия, а територия на обособени едно от друго имения на традиционно свързани чрез сеньориално-васалните връзки [почти] суверенни господари, всеки един от които има под своята власт собственото си земеделско просто-людие и обслужващите го агломерации от занаятчии и търговци. Политическата мрежа на Средновековието следователно е изплетена от земеделски „държания”, от страни-земеделски стопанства и градовете са – всеки един – в „страната” на господаря си, в областта на неговия кастелански доминиум. Ето защо за цели столетия градовете общуват един с друг като звена на „господарствата” си, а не непосредствено.
И целият преход от Средновековието към Новото време може да се види и като еманципирането на градовете от поземлената аристокрация и свързването им в единна, нека се изразим така, транс-кастеланска мрежа (вече) на градовете, започващи да общуват непосредствено едни с други. Така „страните” се превръщат от територии на суверенни имения, чиито господари са свързани помежду си с лични унии, в територии на общуващи и обменящи един с друг градове.
Преходът от средновековната към новоевропейската държавност е преход от почти тоталното господство на една военна по произхода си общност, в чиито „окупирани” земи градовете са само поместни техни занаятчийници-и-тържища, във власт именно на тези занаятчии и търговци, които се свързват в мрежа помежду си и превръщат страната в територия на свързаните помежду си градове, в страна, която постепенно започва да се „държи” от тези, обвързани градове, да става тяхната „държава” – държавата на гражданите.
