На четиридесетия ден след раждането и на трийсет и третия ден след обрязването на Младенеца, Йосиф и Мария отиват в храма, за да се извърши над Мария очистителния обред, а детето да бъде представено пред Господа според изискването на Моисеевия закон всяко първородно дете от мъжки пол да бъде посвещавано на Бога. Тоест извършват се два обреда – единия над майката, другият – над детето.
„…трийсет и три дена тя трябва да седи, за да се очисти от кървите си; тя не бива да се допира до нищо свещено и не трябва да се доближава до светилището, докато не изтекат дните на очистянето й…. След като изтекат дните на очистянето й… тя трябва да донесе на свещеника при входа на скинията на събранието едно шиле за всесъжение и млад гълъб или гургулица за жертва за грях…Ако пък не бъде в състояние да донесе агне, нека вземе две гургулици, или два млади гълъба, един за всесъжение, а други за жертва за грях, и свещеникът ще я очисти и тя ще бъде чиста.” (Лев. 12:4-8) Другият обред над детето за посвещаване на Бога се изразява във възпоминание на това как Бог изтребил египетските първородни деца, но спасил еврейските първородни младенци. В замяна поискал всяко първородно момче да Му се посвещава за служба в скинията. Все едно още от годините на робството в Египет и за всички следващи векове всяко първородно момче е избавено от Бога, затова трябва да бъде посветено Нему. Така целият еврейски народ ще бъде посветен Нему.
Светото семейство отива като всички други да изпълни своя дълг към Бога и към храма. Не са в състояние да занесат агне, не са заможни, дори не са си у дома, а са във Витлеем, затова носят две гургулици. Нямат чувството, че са избрани, необикновени, че са свети. Тя, святата, пречистата, трябва „да се очисти от кървите си”. Той, въплътеният Господ, трябва да се посвети на Бога. Въпреки всички случили се необикновени знамения, тя се чувства като всяка друга жена, родилка, и като всяка друга трябва „да се очисти”. Детето, пред което се поклониха ангелите и звездобройците, небето и земята, трябва да се посвети на Бога.
Никой не забелязва тяхното влизане в храма, свещениците продължават да заколват животните и да ги принасят в жертва, левитите продължават да чистят, първосвещеникът продължава да благославя, поклонници продължаваха да се молят… Само един старец и една сляпа старица се доближават до семейството. Старецът се взира в детето, очите му се просълзяват в умиление, той протяга ръцете си към Мария, поема увитото в повивки четиридесетдневно бебе и произнася покъртващите думи: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля.” Йосиф и Мария се чудели на тези думи, непонятни им били думите на непознатия старец, не разбирали как да ги отнесат към Младенеца. Още повече се усилило тяхното недоумение, когато благият старец ги благословил, обърнал към Мария и продължил: „ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия – и на сама тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца.” (Лука 2:29-32).
Как ли са затрептели сърцата на Мария и Йосиф от тези думи и кой ли ще е този странен старец, който ги изрича, и какво означават те! Свещеното Писание казва само, че „тоя човек беше праведен и благоговеен, и чакаше утехата Израилева; и Дух Светий беше върху него”. Казва също, че му било предсказано от Светия Дух, че няма да види смърт, докато не види чаканият Месия. По-нататък вече църковното предание допълва онова, което не е записано в Писанието – говори, че старецът Симеон е един от седемдесет и двамата тълковници, които превели свещените книги на Ветхия Завет от еврейски на гръцки. Тогава от четирите милиона евреи три милиона живеели в диаспора и за тях се налагало книгите на Писанието да бъдат преведени. На Симеон се паднало да преведе книгата на пророк Исаия. Когато той стигнал до пророчеството, че „Девицата ще зачене и ще роди Син” (7:14), той си помислил, че тук има някаква грешка, която в превода трябва да се поправи. Но му се явил ангел и не му разрешил да поправи „грешката” и му предрекъл, че няма да умре, докато не види пророческите думи изпълнени – докато не види девицата и родения от нея Син.
Минали много години, преводачът остарял, достигнал до преклонна възраст. Колко годишен е бил? Няма точна датировка кога е преведена Септуагинта. Но във всички случаи е било повече от сто години преди раждането на Иисус. Значи когато дочакал да види родения от Девицата Син, старецът Симеон е бил много над сто годишен.
И с какви очи, с какво човешко сетиво е разпознал в едно обикновено пеленаче, чиито с нищо неотличаващи се родители влизат в храма, за да изпълнят обичайните си задължения, с какъв човешки усет този старец разпознава Господа, разпознава съдбата Му, страданията Му, с какво зрение Симеон вижда меча, който ще прониже Мария, „за да се открият мислите на много сърца”? Свещениците извършвали своите обреди, както са ги извършвали всеки ден преди и след това и за тях нищо особено не се е случило. Нищо! Само Симеон и Анна пророчица разпознават „светлината за просвета на езичниците”. Само Симеон изрича „очите ми видяха Твоето спасение”.
Бог действа в този миг в стареца Симеон, пластовете на времето се разместват и през тяхната цепнатина той вижда спасението, приготвено „пред лицето на всички народи”.
Така Бог действа и във всеки отделен човек, когато той разпознава Христос. За да се открие този нов поглед трябва сърцето да е очистено. Бог е говорил на стареца Симеон по същия начин, както е говорил осем века по-рано на пророк Исаия. Пророческите думи на Симеон се явяват като продължение на пророчеството на Исаия.
Съмнението на Симеон в пророчеството не само не е наказано, но е възнаградено. Така както по-късно е възнаградено съмнението на Тома. Когато съмнението е чисто, а не лукаво и присмехулно, то бива възнаградено, защото от него се ражда вярата.
И накрая идва покъртващата благодарност във възгласа на този блажен старец, който не само че няма страх от близката си смърт, но изпълнен с преклонение и удивление пред своя Владика, въздъхва: „сега отпускаш Твоя Раб”! Вдъхновените думи, които ние хилядолетия повтаряме на всяка вечерня. Животът е изживян, пътят е преминат, спасението, за което се пророкува във всичките книги, е дошло, то е тук – това пеленаче, което държи в ръцете си, това пеленаче, което „лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия”.
Срещата между човека и Богочовека е станала. Симеон вече може да умре, защото вече няма смърт. А Йосиф и Мария принесли двете гълъбчета в жертва за Този, Който ще се принесе в жертва за всички. „И когато свършиха всичко според закона Господен, върнаха се в Галилея, в своя град Назарет.”
