Много беше остарял този човек. Ако го видеха хора, които го бяха виждали само преди пет години, нямаше да го познаят, или като им кажеха кой е, щяха да възкликнат: Това ли е хан Трошан, пред когото хората падаха ничком?
Беше се подгърбил, брадата му се беше проскубала, очите му плуваха във влага. Ходеше несигурно, сякаш преминаваше през река и опипваше с краката дъното. Преди гласът му беше ясен, жив, сега не само не му се разбираха думите, а като че ли не му се и говореше и ако искаше да издаде някоя заповед, често само махваше с ръка, сякаш трябваше прислугата да го разбира без думи.
На незапознатите с бойните му успехи и с голямата му власт и през ум нямаше да им мине, че беше време, когато хан Трошан можеше да събере под знамето си до двайсет хиляди войска, че бойната му шатра по време на поход беше опасана с три реда стражи, че когато съседни владетели искаха аудиенция при него, те пристигаха с керван от дарове. Всичко това вече беше в миналото. Сега хан Трошан живееше в малка крепост в средата на владенията си, от жените му при него беше останала само най-старата, майката на синовете му, Върба, която по цял ден седеше до огнището, клатеше се и пееше все една и съща песен и месеше питки от камък, трима от синовете му управляваха, кой по-успешно, кой по-малко успешно, земите, които беше завладял през дългия си живот, а четвъртият син, най-младият, обитаваше със семейството си малък полуостров до морето и като че ли малко беше сърдит, че и на него не бяха дадени да владее земи, равностойни на владенията на братята му.
Но един ден се чу – най-младият син ще посети баща си. Личеше си, че най-развълнуван от всички е хан Трошан. Той напусна каменната, покрита с кожи пейка на високата тераса в замъка си, където по цял ден димеше с луличката си, натъпкана с ароматен сух мъх, и даде разпореждания – опашките на конете да се срешат и да се сплетат, да се запалят факлите в голямата зала, стражите да подстрижат брадите си. Дори и Върба се сепна, стана и слугините ѝ измиха косата, а после я сплетоха на дълга бяла плитка.
Не беше трудно да се разбере вълнението на хан Трошан. Заедно със сина му и неговата жена щеше да пристигне и внук му, също кръстен Трошан, който беше навършил пет години и дядо му досега не беше го виждал.
Гостите пристигнаха по пладне. Посрещнаха ги и въведоха младото семейство при хана, който се беше настанил на студения трон в голямата зала. Една от факлите пушеше и ханът изгледа сурово Праг, началника на стражата, и незабелязано прекара показалеца си през гърлото си. Кой, ако не Праг, знаеше най-добре какво означава този жест. Той се разтърча и бързо смени факлата с нова.
Пръв приближи до баща си синът, коленичи и целуна ръката му. Хан Трошан се разчувства, обърса с ръкав лицето си, с годините беше станал ревлив, и настани сина си на мека кожена табуретка до себе си. Сетне приближи снахата с малкия Трошан. Момченцето остана право, въпреки че му шъткаха да се поклони. Но дядото вече се смееше, беше се оживил и някак подмладил, протегна ръката си, старата си, все още силна ръка, с която беше сякъл в битките много противници, хвана ръчицата на малкия и го дръпна при себе си. Момченцето спокойно пристъпи и се настани на коляното на дядо си. А дядото беше на седмото небе. Той виждаше в малкия Трошан самия себе си преди толкова години, същите набити раменца, същите големи лапички, същата гъста коса, същите раздалечени като на сокол очи.
И в изблик на чувства той разпаса от кръста си скъпата кама от дамаска стомана, пъхната в кания, ушита с позлатена тел, докосна момченцето по главичката и му каза, че му подарява този нож.
Бащата на момченцето, най-малкият син, погледна победоносно жена си. Подаряването на нож за владетелите от край време означаваше и даряване на наследствени права.
Момченцето, пазено от дядо си да не се пореже, измъкна ножа от канията и го разгледа.
А после вдигна очите си към него и попита:
– За какво ти е това?
