Съдържанието на едно детство е разпознаваемо и по песните му. Като деца например ние, питомците на развитото социалистическо общество, припявахме „Ринги-ринги-рая – наш петел играе!“. Но това си бяха глуповати махленски песнички – не за тях става дума, а за обществените, за гражданските, за пътеводните песнопения. Като всичко прогресивно под слънцето на мира и социализма, и те бяха задължителни в училище – с тяхната тържественост започваше и продължаваше учебният ни ден, с тях дефилирахме и по отрядни и дружинни събори, и по деветосептемврийските, и по първомайските манифестации. При което нас, пеещите, никой не ни питаше дали искаме да пеем тържествено и дали не предпочитахме глупотевините на „Ринги-ринги-рая“. Защото в дебрите на тоталитаризма още от детска възраст нашите предпочитания нямаха думата. Тогава се пееше не само по настроение – и по обществен дълг се пееше. И ето какво:
В дружба пионерите
крепнат и растат!
Няма да намерите
като пионерите
дружни по света!…
И още:
Във беда другаря си
ний ще утешим!
Няма да оставиме
сам-самин другаря си –
ще го подкрепим!
Най-поучителен обаче беше припевът:
Дружба наша,
дружба пионерска,
ти расти, расти, расти безкрай!
Дружба наша,
дружба пионерска,
на другаря си ръка подай!
Не е песен като песен – истинско верую е! А човек пее и пеейки, се пита: нима трябва да си непременно пионер, за да проявиш съчувствие към другаря си, за да застанеш до рамото му в час на беда? И защо е необходимо тази възпявана ден след ден дружба да бъде непременно пионерска? Не може ли да бъде тя просто човешка – приятелска, съседска или дружба между съученици, да речем?
Подобни песни ние, малчуганите, запяхме още преди алените пионерски връзки да грейнат по вратовете ни – като прелюдия, като подготовка и тренировка за предстоящото встъпване в Димитровската пионерска организация. А встъпването бе тържествено и започваше с произнасянето на една колективна клетва, която по церемониалност и пищност биеше и християнския канон, и езическите ритуали. И която звучеше така:
„Аз, димитровският пионер, тържествено обещавам пред другарите си и пред своя героичен народ да се боря всеотдайно за делото на БКП, за победата на комунизма. Да бъда верен на заветите на Георги Димитров…“ И т.н., и т.н. – все в този военизиран, съзаклятнически и приповдигнат до небесата патриотарски дух.
С подобна клетва се заклехме отново и впоследствие, когато след някоя и друга година встъпвахме в Комсомола. Не се и съмнявам, че най-отдадените на каузата носталгици по комунизма и днес мечтаят (къде скрито, къде открито) да се върне обратно на дневен ред не само ритуалът, а и съдържанието му – кръвта вода не става.
А аз си мисля: възрастово Димитровската пионерска организация и Комсомолът, който също бе Димитровски, са сравними със скаутското движение в Северна Америка – участниците в него са на годините на нашите пионери и комсомолци. Можете ли обаче да си представите как една управляваща във Вашингтон политическа партия ще организира и мобилизира около политическата си платформа скаутите, ще ги накичи с хералдиката си, ще ги обвърже с каузата си, ще ги засили по мероприятията си и ще ги превърне в инструмент, в биомодели на партийната си идеология? И какво щастливо, какво детско има в едно детство, одържавено още от раждането ни, детство, протекло още от забавачницата в сянката на плакати и лозунги, прославящи Партията-ръководителка, детство, марширувало многократно по манифестации, величаещи онези безсменни и все пак периодично сменяни и подменяни от конгрес на конгрес и от пленум на пленум родни и кремълски партийни лидери, чиито портрети ни гледаха (по-скоро назидателно, отколкото загрижено) бдително от стени и фасади?
Нашето провъзгласявано и днес с такова умиление от неокомунизма за щастливо и безгрижно детство просто не съществуваше като такова – още с прохождането ни то бе ограбено от майката-държава, конфискувано бе, изтръгнато бе от нас, неговите законни собственици, децата, и предоставено на разположение на, казано с ленински език, конкретните нужди на конкретния исторически момент, за да обслужва господстващата конюнктура. Сиреч на разположение на Народната власт предоставено. И тъй като и личното ми детство бе ограбено, употребено и злоупотребено от възрастните, лични ще станат и предявените от мене претенции – сега, на стари години, аз си искам детството обратно. Искам наследниците на някогашните грабители – днешните неокомунисти – да го възстановят и да ми го върнат. След като милиони носталгици си искат робството обратно, струва ми се, че и аз, ощетеният, имам основание да поискам обратно обезобразеното си и умъртвено без мое съгласие и без съгласието на родителите ми детство. Не ми ли възстанови и реституира неокомунистическата гвардия до последната искрица вълнение детството, ще заведа дело в Страсбург. След като през десетилетията демокрация Европейският съд по правата на човека там осъди многократно държавата ни за щяло и нещяло, той все ще намери моралната воля да обезщети и мене, потърпевшия, за сторения грабеж. А аз ще почерпя – щедро и от все сърце!
