Когато се събуди, кралят дълго време не можеше да се сети какво имаше да върши днес. После се сети – да напише и да подпише указа за вдигане на данъците. Надигна се и седна в леглото. Започна да рита с крака, за да си обуе чехлите, но наместо да пъхне краката си в тях бавно и достолепно, както се полага на един възрастен крал, той, без да иска, ги изрита и ги запрати чак в другия край на кралската спалня, с една дума, чехлите се разбягаха, едната даже се скри под скрина. Как ще я извади сега оттам? Огледа се. Жезълът му стърчеше подпрян в ъгъла. То пък един жезъл! Беше продал истинския, с позлатената топка и рубините, а този му го беше направил дърводелецът от една права сопа, само дето беше увил сопата с жълт станиол. Мразеше да ходи бос, но зашляпа с боси крака по пода. Взе жезъла, коленичи и го мушна под скрина. Накрая чехълът изскочи, целият потънал във вълма прах. Той с погнуса събра на топка вълмата прах и хвърли топката в студената камина, но топката подскочи като жива от течението, полетя и се лепна за мундира му, провесен на облегалката на стола, без той да забележи това. Както и да е. Вече с чехлите на краката, кралят отиде до тоалетната, върна се и започна да се облича. Сети се, че си беше наумил да заръча на кралицата да му зашие копчетата на куртката, защото повечето висяха на отделни конци и всеки момент можеха да се скъсат и просто да се изгубят, а за беда други такива копчета нямаше, те бяха оригиналните, с герб и ако се изгубеха, трябваше да тръгне разкопчан, а как един крал ще ходи разкопчан, един крал не може да ходи разкопчан. Прислужницата, която той уволни поради липса на пари за заплати в хазната, в изблик на старание, за да не я уволни, преди да я уволни, беше чистила чекмеджетата на скрина и беше изхвърлила от невежество всички резервни копчета с герб.
След като се облече, кралят отвори вратата на спалнята и пристъпи в трапезарията, където по протокол трябваше да го чака закуската му. Тя го чакаше наистина, но това беше вчерашната и даже онзиденшната закуска, защото кралицата беше пекла курабийки, но без никаква мярка и вече няколко дни му поднасяше все курабийки, които бяха станали, меко казано, твърде твърди и имаше опасност да пострадат зъбите му, а само това липсваше – крал без копчета, а сега и без зъби. Добре че имаше и чай, той щеше да накисне курабийките в чая и все някак щеше да закуси.
Докато внимателно дъвчеше курабийките, кралят се сети как едно време му поднасяха закуската в сребърна табла. Нямаше я вече сребърната табла, и сребърните лъжици, вилици и ножове ги нямаше, всичко беше заминало за продан, защото нямаше пари в хазната.
Така. Като закуси, кралят се отправи към тронната зала, за да се заеме с държавните дела. И най-важното и на първо място от тях – да напише и да подпише указа за вдигане на данъците. А топката прах подскачаше весело на гърба му.
На входа на тронната зала го посрещнаха гвардейците му и първият министър. Гвардейците му бяха двама на брой, ветерани, единият по съвместителство изпълняваше и наказанията. Наказанията обикновено представляваха бой с камшик и се извършваха в подземието, но понеже ветеранът, който изпълняваше наказанията, вече нямаше сила, а трябваше да се чува в екливото подземие плющенето от камшика, той беше измислил хитър начин – опъваше тирантите си и ги пускаше върху корема си. Така хем се чуваше плющене, хем ветеранът не си създаваше врагове.
Първият министър се поклони и придружи краля до трона му. Отдавна тронът му не беше трон, а обикновено кресло, тронът беше заминал на пазара, но за да прилича на трон, бяха покрили креслото с червената плюшена завеса, останала от времето, когато в двореца имаше театър.
Кралят седна на трона и се разпореди:
– Дайте мастилницата и хартия!
Първият министър донесе мастилницата и хартия и ги положи на бюрото пред трона.
– Да дойде писарят! – заповяда кралят. Първият министър се наведе над ухото му и зашепна. И в този момент, докато шепнеше, че писарят е напуснал, защото не е получавал половин година заплата, той видя топката прах, кацнала върху гърба на краля, и силно се стресна, защото помисли, че това е огромен паяк. Идеше му да отскочи и да извика „ох!”, но чинопочитанието не му позволяваше и от напрежението гласът му се накъса и започна да излиза на горещи тласъци, от което ухото на краля потъна в роса. Но тук, трябва да му се признае, кралят прояви самообладание, сграбчи плюша и обърса ухото си, без да го прави на въпрос. След което заповяда:
– Тогава ти сядай и пиши!
Първият министър се огледа, зад бюрото нямаше стол, накрая взе най-вярното решение, клекна и натопи перодръжката в мастилницата. В мастилницата обаче нямаше мастило, тя отдавна не беше използвана и колкото мастило беше имало в нея, то отдавна беше изсъхнало. Той за миг съобрази, неслучайно беше толкова години пръв министър, извади от джоба си онова шишенце, което му позволяваше да прекоси дългия ден с най-малко поражения и капна в мастилницата. Разнесе се мирис на спирт, но кралят се направи на ударен, само и само работата да върви. И започна да диктува:
– Днес, в лето еди кое си, ние, владетелят, постановяваме!
Първият министър пак натопи перодръжката, извади я вече годна за писане, вдъхна с нос скъпия мирис и започна да скърца по хартията.
Кралят се замисли. Да вдигнеш данъците беше тънка работа. Между търпението и бунта разстоянието беше един косъм. Първият министър клечеше и чакаше продължението на диктовката. Но краката му вече започваха да треперят, той не беше в първа младост. И друго нещо силно го уплаши. Дъното на панталона му беше силно протрито, беше станало на дантела и имаше опасност от тази поза да се сцепи.
В тоя миг в тронната зала се чу силно плющене. Гвардеецът-ветеран, който по съвместителство изпълняваше и наказанията, от скука и без много да мисли, беше опънал тирантите си и ги беше пуснал върху корема си. Но кралят нямаше как да го накаже за това своеволие, защото кой щеше да изпълни наказанието?
А първият министър, почти прималял от напрежение, замръзна. Той помисли, че панталонът му се е сцепил.
