Интервю на Владислав Христов с Людмила Миндова
Години труд стоят зад книгата ви „Страдание и свобода – паметта за тоталитаризма в литературите на Югоизточна Европа“, вие самата как се променихте в хода на написване на книгата?
Най-напред искам да благодаря на вас и Портал Култура за поредната покана за разговор след появата на моя книга. Това усещане за интелектуална солидарност е много важно, особено когато говорим и преживяваме тоталитаризма. Трудно ми е да кажа как точно съм се променяла при писането на книгата, но съм сложила четвърт век отгоре си, така че книгата е резултат от всичко това, което съм правила през това време. Най-видимото от биографията е, че завърших „Славянски филологии“, защитих дисертация върху литературата на хърватския барок, преведох книги на писатели и поети от бивша Югославия, сред които са Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Томаж Шаламун, Алеш Дебеляк и др. По предложение на проф. Светлозар Игов щяхме да направим и антология на сръбската поезия на ХХ век и макар че се бяхме захванали с работата, в крайна сметка се разколебахме заради авторските права. Написах няколко стихосбирки, роман, две литературоведски книги, които бяха публикувани. Същевременно през цялото време мислех, четях и пишех за тоталитаризма в литературите. Вниманието ми беше повече върху литературите на бивша Югославия, но работата ми в Института за балканистика ми помогна да разширя кръгозора си и ме подтикна да сравнявам по-смело литературния опит. Освен това общуването с професор Игов, с когото говорехме много за Андрич и Киш, за политика и литература, за нашите „прокълнати дворове“ – това общуване с голям познавач на нашите култури, който имаше забележителни прозрения за балканския човек, виждам, че е било пътеводна светлина, която ми е помогнала да не се изгубя съвсем в тези мрачни пространства на несвободата. Ако в началото бях започнала да работя по темата, увлечена от чисто човешката си неприязън към злото на тоталитаризма, с времето установих, че това е не просто етична, а естетическа несъвместимост. Много си харесах метафората на Георги Рупчев „инстинкт за неприспособимост“ (никак не е случайно, че тя е харесала и на толкова други съвременни поети) и ми се струва, че тъкмо този инстинкт ни спасява от опасността да направим компромиси, за които няма да можем никога да си простим. Колкото до книгите, първо беше дипломната ми работа върху Данило Киш и още няколко автори от бивша Югославия. Мисля, че и до днес тъкмо Киш стои в центъра на вниманието ми, защото все още продължавам да мисля и да си обяснявам някои от неговите метафори. Но тук са и Солженицин, Бродски, Цветаева, Георги Марков. Тук са великолепните книги на Цветан Тодоров, който успя да направи нещо велико за освобождаването на българския език от ступора. Със сигурност не преувеличавам ролята му, защото без категоричните жестове на знакови личности като него смелостта на останалите би била далеч по-слаба.
Визирайки Югоизточна Европа, въпреки че става въпрос за отделни държави, преживели режими с различна интензивност и характер, коя е общата нишка, която ни свързва? Можем ли да говорим за по-паметливи и за по-малко паметливи литератури?
Общата нишка е преживяното зло. Разбира се, то има различни прояви и се преживява по различен начин. По един начин за глада разказва украинец, който е оцелял от Гладомора, по друг начин разказва Угрешич в романите си. Ако не се лъжа, в „Музей на безусловната капитулация“ тя разказва за брашнената супа, за тези свои спомени от детството на недоимъка след края на Втората световна война. В „Градина, пепел“ Киш също има покъртителни образи на глада, но и на силата на въображението за преодоляването му – за да потушат глада, децата започват да мечтаят за любимите си храни. Сръбско-американският поет Чарлз Симич пък има едно есе, в което казва, че душите си говорят за храна, когато са щастливи.
Литературата е винаги памет. Нейната цел не е да бъде основен документ за епохата, но е факт, че с времето тя се оказва един от най-достоверните и пълнокръвни документи. Дори когато премине в прекомерни игри с възможностите на словото, литературата пак е свидетелство, което съхранява паметта за онова, което е било.
Когато говорим за описанието на злото, защитните механизми на съзнанието и автоцензурата понякога са толкова силни, че сравнението на описанията на едно и също събитие от двама очевидци може да покаже огромни разминавания. Тъкмо това всъщност е причината да четем и да пишем. Да си припомним и да защитим спомена си за истината. Спомням си преди години как един от нашите писатели се възмущаваше от току-що излязлата книга на негов приятел. „Ама как може да пише така?! Това изобщо не стана така!“ – ядосваше се и обясняваше как точно са се случили нещата. След около година и нещо се появи и неговият роман. В крайна сметка ние сме живи, докато можем да разказваме.
Редица наши учени в миналото са изследвали темата за тоталитарната литература, благодарение на тях тя заема своето заслужено място в българския дебат. Кои от тях ви бяха опора в написването на този труд?
Посочила съм повечето от тях в книгата си. На първо място – Цветан Тодоров. И като литературовед, и като културолог, но и с цялостното си интелектуално присъствие Цветан Тодоров е голям учител. Но далеч преди мен мнозина учени написаха книги в тази област, така че моята е просто продължение по темата. Не искам да си представям какво е за онези, които за пръв път отварят глас за такива страшни теми. Всъщност добре си спомням началото, но тогава гледах от една съвсем различна перспектива – на човек, който тепърва навлиза в живота. Огромна е ролята на личности като Ивайло Знеполски, Георги Фотев, Александър Кьосев, Михаил Неделчев. От следващото поколение забележителен принос има Даниела Колева с нейните изследвания върху отделни ключови теми, чрез които можем по-ясно да видим същността на тоталитарното общество. Искрено се възхищавам на онова, което направи Лили Топузова с нейния проект „Съседите“ преди няколко години. Впрочем тя издаде книга за тоталитарния опит, която скоро предстои да излезе и на български. Та моята книга е просто малка част от това огромно изследователско поле, което – и това наистина е невероятно – при цялата си обемност все още няма достатъчно широко присъствие в обществото. То все още е почти незабележимо. Ако нямаше толкова спорове за Паметника на Съветската армия и ако Мавзолеят все още си беше на мястото, може би рекомунизацията на България би била съвсем безпроблемна. Факт е, че комунистическият елит чудесно съзнава това и по тази причина бившият Партиен дом беше превърнат в сграда на Народното събрание. Ясно е, че се води война на символите, но все пак никога не се знае как точно и в каква посока ще се развият нещата.
Бих искал да отделим специално внимание на Цветан Тодоров заради неговата основополагаща роля, за да можем да осмислим процесите, свързани с тоталитаризма. В един свой текст той говори за „новото предателство на знаещите“. Съществува ли опасност днешните знаещи да станат твърде благосклонни към тоталитарните идеологии?
Интелектуалците са винаги предпазливи, бих казала – основателно и разбираемо. Първо, интелектуалецът е човек на несигурността. Той в крайна сметка се упражнява в това да не бъде краен, да проявява търпимост към чуждото мнение, да проверява дълго и търпеливо хипотезите си. Тази постановка към нещата обаче е нож с две остриета и затова интелектуалецът често се подхлъзва. Може да го прави неволно и безкористно, но имаме прекалено много примери за обратното и за това всъщност е и въпросът ви. В предговора към книгата си цитирах Цветан Тодоров точно в разсъжденията му за „новото предателство на знаещите”. Нищо повече не бих могла да добавя. Нищо повече, освен нещо лично – моля се да не влизам в ролята на предател и не пестя сили да обогатявам знанията и уменията си, за да не допускам това.
Говорейки за тоталитарните режими, Държавна сигурност е тема, която няма как да пренебрегнем. Ще спомена думите на румънския дисидент Сърбулеску: „Реалните хора са само отражение на своите досиета“. Как се вписва тук интимността – сфера, която съпоставяте с антихуманната природа на ДС?
В книгата си представям ярки литературни примери за посегателствата на тоталитаризма срещу интимността. Сред румънските автори за мен е много важна Ана Бландиана, чиято пищна барокова фраза обожавам. Бландиана е дъщеря на свещеник, преследван от комунистическия режим. Самата тя е дисидентски автор, великолепна поетеса и изключителен майстор на гротеската. Бландиана е следена заради позицията си и тя иронизира по разнообразни начини този режим на следене в комунистическата реалност. Прави го и другата румънска писателка, която често включвам в анализите си – Габриела Адамещяну. В сравнение с останалите автори, които съм чела, като че ли най-много при тях и при албанеца Исмаил Кадаре усетих тази страшна безпощадност на тоталитаризма към личната неприкосновеност, това смазващо посегателство върху интимността. Е, тук не мога да пропусна и срещата си с досиетата на Държавна сигурност, когато реших да проверя тази тъжна страница от живота на хърватската поетеса Весна Парун в България. Бях сигурна, че е била следена и че за нея е имало доноси, но не си представях мащабите… Това отвращение от липсата на неудобство пред човешката неприкосновеност и интимност изпитва и Ясна Котеска, когато описва посегателствата срещу баща си – македонския поет Йован Котески. Срещата със собственото досие или с досието на близък човек се оказва огромно изпитание на силите, които невинаги издържат. След такъв прочит понякога се питаш: „За какво ми беше това?“… И след като мине разбираемият момент на непосилната болка и отчаянието, разбираш, че ако не искаш да си съучастник във всичко това, нямаш друг избор освен да разкажеш.
Вие сте сред преводачите и изследователите на Данило Киш, разкажете за неговия сблъсък с тоталитарната система в Сърбия? Как това се отразява върху неговата белетристика? Успява ли да изгради Киш свой собствен щит срещу натиска на системата?
Животът е бил доста неблагосклонен към Киш. Неговият сблъсък с тоталитарната система в Югославия е заради това, че не раболепничи и не желае да прави компромиси със съвестта си, но и заради таланта му, с който предизвиква завист и злоба. Ако преди време си мислех, че югославската Държавна сигурност, УДБА, се е насочила срещу Данило Киш, понеже си е позволявал да прави сравнения между болшевизма и нацизма и да твърди, че злото на комунизма далеч не е по-малко от злото на фашизма, днес все повече започвам да мисля, че всъщност в основата стои завистта. Когато заради белетристичния си сборник „Гробница за Борис Давидович“ Киш е обвинен в плагиатство, това е само външното проявление на неистовата злоба на завистника. В интерес на истината плагиатството е запазен знак на Държавна сигурност навсякъде. И не само че имаме, от една страна, случаите с Шолохов, Антон Дончев и Николай Хайтов, които използват чужд труд, но от друга страна, и до ден днешен плагиатството продължава да се използва като довод в злепоставянето на противника, който трябва да бъде дисквалифициран. Това е тема, по която си заслужава да се мисли повече, тъй като очевидно е свързана с тоталитарното съзнание. Киш, разбира се, не е никакъв плагиат. Обвиняват го, че е използвал книгата „Седем хиляди дни в Сибир“ на завърналия се от ГУЛАГ Карло Щайнер, но в действителност самият Киш не само не крие препратките към книгата, а и посвещава един ключов разказ от „Гробница за Борис Давидович“ точно на нея. Следователно проблемът изобщо не е „плагиатството“, а паралелите с онова тук и сега, заради което Данило Киш емигрира във Франция. За съжаление обаче, и с напускането на този змиярник (имам предвид злото на тоталитаризма) Киш не успява да си изгради щит. Ракът на белите дробове, от който се мъчи няколко години и накрая си отива, е цената на свободата.
Лагерът и островът – архетипни теми, които разглеждате в няколко глави: от една страна – Херта Мюлер, Бранко Хофман и Иржи Кратохвил, от друга – Яна Язова, Дияна Боева и Дубравка Угрешич, а в края на книгата се появяват и островите на Радичков; от една страна – места за наказание, от друга – възможност за бягство. Какво всъщност се явяват лагерите и островите в контекста на тоталитарните режими?
Много от текстовете в книгата ми се появяваха по повод различни участия в конференции. При една конференция в Софийския университет преди няколко години, в която ме покани да се включа Ноеми Стоичкова, ми хрумна да сравня темите за морето и острова в романите на Язова, Угрешич и Боева. Тогава отново за пореден път си дадох сметка, че затворите и лагерите винаги са в труднодостъпни пространства, че има един архетип, който се оказва неизменен, когато изследваме местата на страданието и изгнанието. Литературата се оказва много ценен източник на знание, когато проучваме тези места, защото нерядко тя е писана от хора, които са били там. Когато сравняваш книгите на Шаламов, Солженицин и Щайнер например, започваш да придобиваш по-достоверна представа за лагерния бит. По същия начин и романът на Атанас Липчев „Тихият бял Дунав“, и романите на Бландиана описват Дунава откъм неромантичната му страна. А какво да кажем за „Царството на Сатаната“, което описва Иво Андрич в прозата си, след като прекарва в тъмница около година и половина. Андрич тогава е бил младеж, бил е несправедливо обвинен и лишен от свобода и вместо да прекарва времето си на Адриатическото крайбрежие с някое хубаво момиче, излязло от морската пяна, той е затворен на това крайбрежие в тъмничен затвор в килия заедно с доносник – криминален тип. Затова после се появяват „Прокълнатият двор“, „Унесът и страданието на Тома Галус“, „Елена, жената, която я няма“… И понеже казвате „възможност за бягство” – ето тук е моментът да забележим, че писането е възможност за бягство и затова неслучайно голямото страдание ражда големи епоси. Това не е оправдание на страданието. Просто писането е спасение от невъзможността да преживееш другояче този непосилен товар.
За тоталитаризма вече повече от три десетилетия можем да говорим свободно, но на практика България остава все така в незавидна позиция в класациите по свобода на словото. На какво отдавате това? Нужен ли ни е нов открит разговор за тоталитаризма, предвид своеобразния възход на авторитарните режими?
Ние отдавна вече сме в следващата фаза на тоталитаризма и имаме късмет, че не са ни затворили в кошмарния „локдаун“, в който са затваряни други наши съвременници. Не само трябва да говорим, но не бива да спираме да се учим да говорим добре и убедително. Защото демагозите са майстори в словесната еквилибристика и знаят прекрасно, че от манипулацията на общественото мнение зависи не само доходът, но и животът им. Което означава, че да минат през чуждия живот за тях не е никакво предизвикателство.
Професор Александър Кьосев съвсем наскоро обърна внимание на нещо основно – на ролята на упоритата съпротива на мисълта в ситуацията на пране на мозъци.
Може би щях просто да се съглася с него и да харесам начина, по който го е казал, но не и да го взема така сериозно, ако точно в момента не четях романа на Ружа Лазарова „Органът на мълчанието“. Но ето че в този роман и тя пише за същото – за ролята на повторението, на натрапчивото повторение в пропагандата; за това, че с досадното набиване в съзнанието на идеологически клишета демагозите се стремят да обезсилят мисленето и така да прокарат манипулациите си, да ни убедят в истинността на лъжата. И нещо повече: това има своето неврологично потвърждение.
Затова Кьосев в подобни случаи препоръчва съвсем обикновената, дори инстинктивна реакция: отговора „Глупости! Глупости! Глупости!“. При това съвсем не е нужно да е на глас. И ето как се връщаме отново при силата на мисълта, която не могат да ни отнемат. Могат да ни плашат и заплашват, могат да ни отвращават, могат да издевателстват над нас, могат неуморно да ни обстрелват с пропагандната си машина, но какво от това! Лъжата винаги е действала по този начин, но от това никога не е ставала истина, дори когато сама се е обявявала за такава.
Наблюдавайки литературните процеси в България, а и на Балканите, можем ли да сме оптимисти, че след десетилетия литературата ще е запазила паметта за обществените процеси, които текат в момента?
Нямаме поводи за песимизъм. Напротив. Литературата винаги е била по-силна от реалността. Наскоро Георги Господинов написа във Фейсбук: „Днес ще дават „Времеубежище“ по телевизията. Цял ден“.
И като излезем от кръга на шегата, литературата пак си остава винаги по-силна и поне с една крачка пред реалността. За щастие, съвсем не сме длъжни да живеем в кошмара на антиутопиите. Даже напротив, длъжни сме да не го живеем и ако знаем как да се съпротивляваме, да го правим с въображение, чар и постоянство. А ако намерим поне един спътник в тази малка човешка съпротива срещу злото, да се радваме, че сме успели. Защото въпреки всички низости, на които е способен, човекът е велико творение и има безброй много хубави примери за това.
Людмила Миндова (1974, Русе) е завършила славянска филология в Софийския университет (1998), където по-късно защитава дисертация върху хърватския литературен барок (2006). Автор е на поетическите книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014), „Животът без музика“ (2016) и „Дървото на спомена“ (2020), която е номинирана за наградите „Перото“ и „Иван Николов“. През 2017 г. е публикуван романът ѝ за времената на тоталитарния опит след Втората световна война и за възродителния процес – „Роман за името“. Миндова е автор и на две литературоведски книги: „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и „Другата Итака. За дома на литературата“ (2016). През 2025 г. излиза книгата ѝ „Ангелът на прехода”, посветена на нейната майка Свобода Стефанова. В превод на Людмила Миндова са публикувани редица книги на автори от бившето югославско пространство, сред които са Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун, Иван Херцег и др. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология „Александър Фол“ (БАН) и хоноруван преподавател към Факултета по славянски филологии на Софийския университет.
