Същественият въпрос е как в бъдеще Русия да бъде ограничена, въздържана и побрана в собствените си граници, а впоследствие и интегрирана в международния стопански обмен като отговорен партньор.

Както и в други подобни случаи, проблемът с Русия не е в това как да се отговори post festum на агресор или да се обърнат събитията; това нито е възможно, нито има стратегически смисъл. Макар Крим да е сериозна загуба за Украйна, все пак водещата идея на западните сили не може да бъде дали и какво е загубила Украйна. Поставен така, въпросът има локални значения. Същественият въпрос е как в бъдеще Русия да бъде ограничена, въздържана и побрана в собствените си граници, а впоследствие и интегрирана в международния стопански обмен като отговорен партньор. Това е въпрос за редукция на рисковете, в които възстановяващият се експанзивен манталитет и лежащият зад него “невротичен възглед за света” въвличат международния ред.

Една стратегическа схема за занижаване на рисковете от новата експанзивност, която взема под внимание горните въпроси, изглежда по следния начин.

Първо, процесът на преговорите продължава, за да се избегне засилване на изолацията, непредсказуеми действия и нови, още по-рискови авантюри от страна на Русия. Преговорният процес, който доведе и до Минските споразумения, не се затваря в тесните рамки на проблема с Украйна. Той остава отворен за сходни проблеми, свързани с отношенията между Русия и близките й съседи, но също и за по-широки теми. В частност, например, темите за Близкия Изток, Ислямска държава, бъдещето на Сирия, бежанските проблеми и други, които са повече или по-малко встрани от кризата в Украйна. По обичайния начин продължава и сътрудничеството с Русия – в степента, в която го има – в международни организации. Трябва специално да се внимава с възможността за отчуждаване на Русия от тези режими, това ще повиши много рисковете от непредвидимо поведение. В крайна сметка, колкото и експанзивно и неразбираемо да е това поведение, в рамките на международните форуми и организации то следва определена институционална логика и норми.

Второ, преговорите, както по-тясно за Украйна, така и в по-широки тематични кръгове, не само не са алтернатива на санкциите, а напротив, придружени са от внимателно премислен и прицелен пакет санкции. Преди всичко остават и се засилват санкциите, индивидуално прицелени в олигархическия и политическите кръгове около Путин. Тяхната специфична цел е да подпомогнат разбиване на най-близкото обкръжение на Путин. Предположението е, че тези кръгове нямат интерес от самоцелни геополитически авантюри, които повишават временно рейтинга на президента, но имат твърде висока цена, която се поема от тях, семействата им, бизнесите им. Санкциите могат да мотивират смяна на властта в Кремъл, дори ако се провеждат самостоятелно и независимо от останалия пакет мерки. Характерът на властта в Кермъл и организацията на руското общество са такива, че тесните кръгове от олигарси могат да предизвикат сериозна промяна, дори тя да не е непременно смяна на самата власт. Руският олигарх (едно недотам обосновано название) е лице, което съсредоточава гигантски финансови и стопански ресурси, благодарение на тясна връзка с властта във федералния център. Но и федералният център е зависим от олигарха, доколкото се поддържа от него, има олигархическа база, на която е стъпил. При такава структура взаимната зависимост е прицелната точка на санкциите.

Трето, евроатлантическите организации подкрепят учредяването на Евразийски съюз и бъдещите партньорски отношения с новата общност. Тази политическа посока към 1915 година има символически значения и не е част от твърдата политика, каквато са преговорите за Източна Украйна или санкциите. Евразийският съюз е повече образ на възстановената доминация на Русия върху един предполагаемо значим регион. В този регион, по аналогия с Източна Европа преди 1989 година, Русия има централно значение, тя не само е най-силна, но има и директно влияние, ориентира политиките на участниците. Но от този образ до формирането на една действителна, функционираща група има дълъг и най-вече неопределен път за изминаване. Слаба е вероятността подобен път да се очертае, да има по-ясна посока, по него да потеглят група от няколко бъдещи членове, както и да има обозрим график. Въпреки че става дума за имагинерна проекция на руска инициатива и могъщество, западните сили могат да изразяват подкрепа за подобен съюз. Подкрепата за един символичен съюз ще бъде символична подкрепа. Но нейните значения могат да бъдат осезаеми по отношение на косвеното признаване на статута на Русия, по-точно статута, който тя желае и фантазира.

Четвърто, Донецк и Луганск временно стават автономни зони под международно наблюдение. Това решение съвсем не е очевидно, напротив, не се обсъжда и не е популярно в западните среди. Алтернативните проекти обаче са или половинчати, или прикриват нещо и оставят тези зони в същото неопределено положение, в което са те след анексията на Крим. Частичен международен протекторат би бил най-близо до съгласието, което преговорите постигат и би изпълнил на място явно заявените от страните (например на Минското споразумение) намерения за прекъсване на въоръжените акции и по-трайно примирие. През периода 2014-2015 година в западните среди стана популярна идеята за административна автономия на двете области. Но тя нищо няма да реши, освен, че ще легализира част от действията на проруските групировки. Това решение е характерен пример за институционална инженерия, с която се губи време, нищо не се решава, но се съобщават на света като съществени някакви нереалистични планове. Усилията за административна децентрализация или за федерация трябва да се изоставят и Украйна, Русия, представителство на западните държави и организации да се съгласят на сериозно присъствие на международни сили с по-широки правомощия, например да действат не като наблюдатели, а като военна полиция. Зад този план лежи идеята, че от 2014 година съществуват две Украйни, тоест разделението на Украйна фактически съществува, без да има законодателна санкция. За да не се повтори случаят Крим, това разделение трябва да се признае като фактическо състояние. Същевременно трябва да се отстоява суверенното право на Украйна над тези територии. Този конфликт не може да се реши с административни маневри, леки законови промени, а най-малко федерален вариант. Той налага временен международен протекторат.

Пето, западната част на Украйна започва ускорено да се интегрира в основните евроатлантически структури. Западните партньори на Украйна трябва да окажат значителна, разумна и добре структурирана помощ. През 1990 г. Украйна има същите икономически показатели като Полша, например. Днес тя е на ръба икономическа и финансова катастрофа. Без стабилизация на украинската икономика, а оттам и общество няма да бъде възможно никакво дългосрочно решение на тази криза. Тук западните сили трябва да проявят разбирането, че Украйна не е коя да е страна в Източна Европа. Тя би била една от страните в региона, ако Русия не бе започнала да възстановява експанзивните си апетити. Но след Крим Украйна става критична точка в отношенията между западните страни и техните основни организации и Русия. Единственият начин Русия да бъде възпирана и рискът от продължаваща експанзия в северозападна (към Полша и Прибалтика), среднозападна (към Централна Европа) и югозападна посока (към Балканите) да бъде намален е засилване на Украйна с външна подкрепа. Това не е лесна за изпълнение задача предвид вътрешния хаос в страната, повторението на редица модели от Русия, в частност олигархическите кръгове, силната политическа корупция и пр. Но все пак задачата не е с трудност, сравнима с въвеждане на ред в Южен Судан или в страни на Близкия Изток като Сирия, или пък казуси като Афганистан. В Украйна има достатъчно образован, прозападен, либерално-демократичен и еманципиран елит, който представлява местна сила и база, доста по-сериозна от тази в една страна като Косово, например. В противен случай, ако Украйна бъде оставена на себе си, това би означавало проточено разлагане на политическите структури, множество постоянно тлеещи точки на граждански конфликти и общо потъване на страната в хаоса.

Шесто, НАТО трябва да се обвърже с охраната на новите граници, оформени след 1989 година, като осигури непрекъснато възпиращо присъствие на военни части в Източна Европа. Това е важно за Полша, но е от критично значение за Балтийските републики, които са изложени на най-високия риск от нахлуване на руски войски, подобно на това в Източна Украйна. Вашингтонският договор, разбира се, предвижда този ангажимент като основен, извън него Алиансът губи смисъл. Но в случая не става дума за общия ангажимент, че въоръжена атака над един или повече от членовете се смята за атака над всички (по член 5 на Договора). По-скоро става дума за по-внимателни, но и по-решителни действия по превенция, по редукция на риска от бъдеща атака. Те биха имали отношение към едно разширено разбиране на член 4 на Вашингтонския договор, според който страните водят консултации при идентификация на заплахи за териториалния си интегритет и сигурност; това, разбира се, не е отбранителна, а превантивна функция. Този момент не е подчертано застъпен в оригиналния дизайн на Алианса предвид контекста през 1949 година. Но той става все по-валиден след разпада на СССР и особено след като администрацията на Клинтън успя да убеди Конгреса на САЩ в необходимостта от разширяване на изток. Той става още по-актуален и предвид нестандартните от гледна точка на Студената война конфликти като тези в Афганистан, Косово, Северна Африка и пр. В този ред на промени се нарежда и необходимостта НАТО да развива проактивна превантивна политика по въздържане и в случая тя следва пряко да се ориентира към северната част на Източна Европа. Украйна и Крим са пореден добър повод Европейският съюз също да вземе отношение по военно-стратегическите въпроси и частичната милитаризация на Източна Европа. Във всеки случай, дори това да не е достатъчен повод за обща отбранителна политика на ЕС, каквато идея е твърде нереалистична, много по-ефективна би била превенцията в отбранителен план, ако бъде подкрепена по-ангажирано от ЕС. Украйна доведе европейските страни до такова недоумение и неразбиране, че обща координирана подкрепа би могла да се постигне доста по-лесно, отколкото в случаи като Грузия, или страни в Близкия Изток.

Седмо, съществен нов момент е необходимостта НАТО и ЕС да разработват политики по редукция на риск, насочени към укрепването на „слабите общества“ в Югоизточна Европа. Международното сътрудничество в рамките на НАТО и на ЕС ще продължи според установените правила. Но рисковете Русия да се насочи към Балканите налагат тези традиционни рамки да се допълват от въвеждането на мерки за засилване на социалния имунитет на тези уязвими страни. Наложително е значително да се увеличи капацитетът за превенция срещу онова, което в последните годни бе наречено хибридна война на Русия. Хибридната война е също нестандартно поведение в сферата на международните взаимодействия, в което експанзията на една страна към други се осъществява чрез мобилизация на вътрешна ресурси в страната-мишена. Балканите са слаби общества, в които цената – буквално финансовата цена – на политически елити и цели партии, на стратегически бизнеси, особено енергетика, банки, инфраструктура, на медии е ниска за страна с възможностите и способността за неразумно харчене, каквато е Русия. Балканите не са пряко интересни от военностратегическа гледна точка. А и би било напълно необосновано, оттам и абсурдно до степен да бъде сметнато за акт на провокиране на обща война, да се посегне на балкански страни; това би било инвазия в Европа, макар в периферните й зони. Но за сметка на това страните в Югоизточна Европа са обществено и политически уязвими по начин, който отваря много възможности за една руска експанзия. Накратко, ако реши да води целенасочена и устойчив политика по овладяване на Балканите, Русия има нужда от инвестиране на средства по привличане на местен ресурс на своя страна, а не от традиционни военно-стратегически действия, които биха трансформирали конфликта в мащабен международен конфликт. В този апсект уязвимите слаби общества на Балканите са носители на висок риск. Неговото занижаване може да стане с цената само на добре прицелено инвестиране на усилия в обществния и политически имунитет на тези общества. Те също са и междинна буферна зона, която западните сили, дори разсъждавайки само в тясната рамка на национален интерес, би трябвало да усилват.

Точките в такава програма могат да бъдат доуточнени и конкретизирани. Списъкът може да се удължи и с включването на други стратегически компоненти. Неизменен остава акцентът на такъв политически документ. Той трябва да бъде насочен към замъгления усет за граници в международните отношения от страна на Русия,  или по-скоро към новопоявилата се у нея склонност да губи този усет.

*     *     *

Украйна e особен случай по отношение на евроатлантическия ред, различна е от останалите страни в Източна Европа. Както показва самото име на страната, става дума за гранична зона, място на границата. В исторически и символичен план Украйна прилича на Крайна, военната граница в средата на Балканския полуостров, която днес съвпада с югоизточната граница на Хърватия. Няколко века Крайна е разделяла католическия австроунгарски от османския ислямски свят. Стабилността на границата набавя гаранции, че необмислените политики на отсрещната страна, на Османската империя, няма да доведат до хаос и разрушение. Изискват се непрекъснати и целенасочени усилия от страна на Австро-Унгарската империя, за да бъде поддържана границата силно охранявана, а и възприемана като непреодолима от Османската империя.

Днес случаят с Украйна също изисква решителни стъпки, за да добие руската страна по-осезателна представа за граници, които не могат да бъдат своеволно нарушавани. Без този пакет мерки, прицелен в засилване както на териториалната граница в пряк смисъл, така и в границата между Украйна и Русия в общ политически смисъл, проблемът с Украйна не само няма да бъде решен, но по-скоро има висок риск да бъде пример, който Русия ще повтаря на други места. Въпросът за границата и за усета за граница са двата въпроса, които ще имат най-силно възпиращо действие. В известен смисъл възпирането е именно усет за граница, която не можеш или не е позволено да пристъпиш, или, ако я пристъпиш, това ще има нежелани за теб последствия.

Предвид тази ориентация обаче често се пита дали подобно структуриране на сили и политики, ориентирано към прокарване на нови граници, не означава нова Студена война. Изразът “Студена война” обаче не е функционален, не обяснява нищо, а е по-скоро име, с което се обозначава определен период. Затова и подобни запитвания предават тревога от влошаване на отношения и връщане към по-графично противопоставяне, но извън прибягването до свободни метафори нямат особен смисъл. Студената война е минало и няма повторение, дори да има аналози в отделни аспекти на международния ред. Основното в Студената война е двуполюсната структура и организацията на глобалния ред около нея, както и нейното собствено поддържане чрез взаимната ядрена заплаха. Вярно е, че на Русия ще се обръща много по-малко внимание в 2015 година, ако тя не притежаваше няколко хиляди ядрени ракети; този страх лежи в дълбокия фон на отношението към Русия и няма как да бъде притъпен, той е основателен. Но като цяло, в частност и със самата Русия, ситуацията е много различна от Студената война.

Преди всичко отсъства двуполюсното противостоене и неговата простота. Факторите, които днес структурират международните взаимодействия са значително и отворено множество, динамиката на появата им е висока, отсъства и характерната за Студената война относителна статичност по основната ос между полюсите на САЩ и Русия. Предвид тези различия самата парадигматика не е налице, периодът след 1991 година не може да се концептуализира така лесно и пряко. Характерен момент на Студената война, произтичащ от простотата на базисните отношения, е възможността за аналогично проста парадигма в описанието на международното поле: въздържане, размразяване, домино ефект и още няколко метафори, във всеки случай много малък брой основни понятия. Този момент днес е напълно загубен, поради което отвореното множество рискове са характерният момент. А това означава, че не е възможно да се концептуализира международната сфера в затворена парадигма с основни понятия. Във всеки случай дори подобен опит по аналогия със Студената война да се изпълни, резултатът ще бъде твърде неправдоподобна парадигматика, отнасяща се към един фантазиран свят. Рисковете, от друга страна, са мега-парадигма и не описват конкретни, емпирично дадени събития, процеси и взаимодействия. Те остават съдържателно празни, необвързани с действителни фигури и даващи само перспектива за анализ и оценка на която и да е фигура в наблюдаваните полета. А проблемът с Украйна тук е разгледан тъкмо в  тази перспектива на риск за бъдещо повторение на експанзивни акции.

Но освен отминалата относителна простота на основните отношения, значителна промяна има и в самата Русия. Тя прие основните параметри на глобалната капиталистическа среда, макар в своя особен, а в редица отношения и уродлив вариант с олигарси и придържане към износ на природни ресурси. Една нова Студена война би означавала тя да започне да се оттегля от тези параметри или да ги променя. Не е възможно да участваш в глобалния обмен на една капиталистическа икономика, което означава да участваш в мрежа от взаимни зависимости, но да си затворен в степента, която една двуполюсна структура изисква. Студената война предполага значителна степен на изолация и вътрешна непроницаемост, каквато може да постигне една Северна Корея. Но една Русия, поставила се в зависимост от износ на газ, петрол и множество други суровини е далеч от този вариант. Връщането към предкапиталистическите времена не е смислен проект за постсъветска Русия, поради което и от тази гледна точка връщане към една Студена война не е смислено питане. Накрая, съвсем не е сигурно дали връщане към елементи на Студена война с характерната изолация, в случая само на една от страните, на Русия, не би било условие за занижаване на риска от нейните международни експанзивни проекти.

*     *     *

Последната седма точка от гореизброените политически мерки изисква специално внимание. Стилът на руската експанзия в Украйна постави на изпитание традиционната политика на възпиране, както и съответното задължение на страните на НАТО, формулирано в член 5 на Северноатлантическия договор. Днес член 5 не покрива типа войни, които Русия води. В тях традиционните бойни действия са допълнени или изместени от мобилизация на разнообразни обществени ресурси, далеч отвъд военния потенциал. Тази промяна бе обозначена с метафората за хибридна война.

Хибридната война е насочена към слабите области на икономиката, институционалната система и цялата обществена сфера. Тя включва корумпиране на политическите елити включително закупуване на цели партии; овладяване на стратегически бизнеси, предимно свързани с енергетика или банки; купуване на цели медии или финансиране на обществени кампании (например срещу шистовия газ); подкрепа за приятелски десни националистически партии с практически плитки идеологии, които лесно биват изоставени при среща с мащабен финансов ресурс; финансиране на паравоенни групировки, какъвто е случаят с повечето конфликти, в които Русия се намесва или инициира по периферията си; обвързаност с престъпни начинания и т.н. Както показва конфликтът в Украйна, хибридната война е тежко изпитание за една отворена обществена среда, която няма достатъчно зрял демократичен режим. Този аспект обикновено се подценява, но той се нуждае от сериозно преосмисляне. Слабите общества са носители на рискове и среда за рискови процеси, към които е насочена хибридната война.

Някои от обществата от бившия Съветски блок изглеждат особено подходящи мишени за типа война, която Русия води в Украйна. В това отношение идеята и названията “Източна Европа” или “Стара Европа” са неточни. Те обозначават една привидна цялост, която вътрешно се е разчленила до обособяване на страни и цели региони, които имат съвсем различни характеристики и съответно поведение спрямо опити за превземане, влияние и пр. При тези обособявания различията засягат силно групите рискове, на които са изложени обществата. В случая с метафората за мафиотските държави анализаторите твърдят, че организираната престъпност е придатък на държавата в балканските страни като Черна Гора, България, Косово[1]. Пред такава констатация, дори да е само отчасти вярна, възниква въпросът: от коя страна на границата с Русия или с бъдещия Евразийски съюз всяка една от страните в Източна Европа ще застане? Докато балтийските държави са директно изложени на военна заплаха, балканските страни страдат от злокачествено сливане на институции, политики, бизнес и мрежова престъпност. Тези страни са бедни, с корумпирани елити и с медии, контролирани от мощни икономически групировки. Публичните институции са обект на непрекъснат натиск от криминално-политическите мрежи. Спонсорираните от държавата инфраструктурни проекти са източници на корупция на високо ниво. А превземането на държавни институции и вътрешното им инкорпориране в някоя икономическа група е чест феномен.

За някои от въпросните страни резултатът е отслабването на техния външнополитически суверенитет. Руските енергийни проекти като спрения по настояване на Европейската комисия Южен поток или непостроената ядрената електроцентрала „Белене“ са добър пример как корумпираните елити в една страна действат отвътре в подкрепа на руската експанзия. И двата споменати проекта не са в интерес на самата Русия. Газопреносният проект няма осигурен пазар, най-вероятно инвестицията е неразумна, дори резултат на голям произвол в политически, а не бизнес среди. Проектът „Белене“ е многократно демистифициран като излишна мощност, която, ако работи с ниско натоварване, също не би била особено изгодна за Русия. Но видимо логиката на тези големи инициативи е друга. В някои от участващите в Южен поток страни вътрешни политически кръгове успяха да завишат тройно цената на проекта и се опитаха да заобиколят ограниченията, налагани от ЕС, за да генерират непознати в ЕС печалби. Без ясни показатели за криза, както е в Украйна, мащабни проекти като „Южен поток“ съдържат елементи на хибридна война в едър мащаб и на високо политическо и институционално равнище. За да осигури осъществяването им, Русия влиза в тесни връзки с влиятелните вътрешни мрежи на „мафиотската държава“. Те овладяват стратегически постове, от които могат да контролират медиите, политическия процес, едрия бизнес, обществените поръчки. Влиянието се простира дори до законодателния процес, както стана с опита на България да промени законите и да избегне ограниченията на европейското законодателство в сферата на конкуренцията.

От гледна точка на политики за редукция на риска от експанзивни руски акции би било необхoдимо да се подпомогне повишаването и поддържането на обществения имунитет на въпросните страни. Европейският съюз има ангажименти в тази насока чрез богатото си портфолио от финансиращи програми. Но те повече са насочени към развитие и са политически неутрални. Те не са разработени за справяне с проблеми като слаби общества, слаби държави, още по-малко процеси и случаи на овладяване на държавата. Задачата няма да е нито толкова скъпоструваща, нито толкова сложна, въпреки че ще е нещо ново за бюрократичните институции в Брюксел. Ще се изискват някакви инвестиции, но в много по-голяма степен е въпрос на политическа ангажираност. Хибридната война не предполага непременно хибридна отбрана, каквото и да означава това. Обаче тя задължително налага хибридни политики за възпиране.

*     *     *

Владимир Путин има успех в свят без очертани координати, с неясни значения в езика на преговорите и с широки възможности за експанзивни операции. Това твърдение е противоположно, дори парадигматично различно от неореалистката концепция за държава-индивид, национален интерес, национална сигурност, съответно екзистенциални страхове, които имат схема на предвидимост. Ако рисковете от продължаващо поведение в такава посока трябва да бъдат посрещнати и редуцирани, Путин трябва да бъде изваден от мъглявата неопределеност, в която може да присвоява чужди територии и да продължава да твърди, че няма нищо общо с това. Необходима е нова граница, която също така да определи нов и по-ефективен език на общуване с Русия. В името на тази нова граница загубата на единна Украйна бе цена, която през 2014 година бе платена.

Цената би могла да стане и по-висока, ако поведението на Русия не се преценява от гледна точка на рисковете, които то носи за международния ред в дългосрочна перспектива. Нови хибридни експанзии биха имали вероятен успех на Балканите, в Прибалтика, в други части на Източна Европа или в Кавказ. Ако някое от тези развития се осъществи, ситуацията може да се промени цялостно и нова група рискове да бъдат на дневен ред. Пред всичко една значителна хибридна инвазия в Балканите или в Северна Източна Европа може да засили вътрешната криза и евентуално разпадането на ЕС, който и без това преживява криза на много нива и без фактора Русия? Ако Русия посегне на Прибалтика, какво може да възпре по-нататъшни руски териториални набези при една вече цялостно променена среда? Предвид тези въпрос за ескалацията на риска все по-ясна става необходимостта да се очертаят граници тук и сега. В противен случай светът ще се изправи пред екстремния риск в близко бъдеще да изпита ефекта от една лавина, която вече никой не може да спре.

Стефан Попов (1957) е доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк (1996), и доктор на философските науки от СУ „Климент Охридски” (2015). Има едногодишни специализации по международни наказателни трибунали (Виена, 1994), международни режими за сигурност (Вашингтон, 1999), конституционна политика (Фрибург, 2003), понятия на публичната политика (Виена, 2011-2012). Автор е на книгите Obiectum Purum: Увод във феноменологията на Рене Декарт (2015), Публичен процес. Статии. Том I и II (2015), Витгенщайн: Аналитика на мистическото (2008), Глобални режими за сигурност в ХХI век (2002). Директор на РискМонитор от 2007 г.

Текстът е разширен вариант на статия, публикувана в списание The American Interest през юни 2015 г.

Още по темата:

Стефан Попов, Украйна и загубеният усет за граници (I) 

Стефан Попов, Украйна и загубеният усет за граници (II)