Беше диспечер някъде, караше нощни смени. Там можеше да чете, можеше и да спи, не беше много натоварен. Това го устройваше. Защото целият му ден беше свободен. Тогава, по онова време, в София на много места все още се продаваха стари книги. Не се искаше много, една масичка, едно столче, един сак. И той обикаляше тези места съвестно, без да се жали. Купуваше причудливи книги, към които друг няма да посегне. Но какво набито око имаше, какъв вкус си беше изградил! Ако търсиш някоя книга, той беше човекът, към когото да се обърнеш. И да нямаше книгата, щеше да ти я намери.
И аз по онова време обикалях така. Не можех да си представя живота без това, да се щурам с ловджийска тръпка по малките сергийки, често скрити в някой вход, да взема книгата, да я разлистя, да видя какво пише на кориците, да видя кой е преводачът, ако книгата беше чужда. Разбира се, най-много съкровища имаше на площад „Славейков”.
Приех закриването на книжния пазар там като лично поражение. Макар че до последно не вярвах. Ето например една дописка в dir.bg с дата 6 април 2017 г.
Фандъкова: Книжният пазар на „Славейков” остава
Няма проект за премахване на книжния пазар на пл. „Славейков”, заяви кметът на София Йорданка Фандъкова на заседание на Столичния общински съвет.
Предвиден е ремонт на улица „Граф Игнатиев“ и обновяване на площад „Славейков“. Книжният пазар само ще бъде преместен в градинката пред хотел „Рила“, докато трае ремонтът, но след това ще бъде върнат на площада. Това обясни Йорданка Фандъкова.
Категоричното решение и мой личен ангажимент е книжният пазар не само да бъде върнат след ремонта, но и за него да има предвидено място на площада, каза кметът Фандъкова. Тя подчерта, че пазарът ще бъде постоянен, тъй като е неизменна част от културната среда на града.
Когато раздигнаха книгите от площад „Славейков”, написах колонка тук, в Портал Култура. Тя е късичка и ще ви я припомня.
Прощаване с площад „Славейков”
2.05.2018
Някакви момчета пеят и свирят на стълбите пред Столичната библиотека. Само седем човека сме дошли тук днес, на 30 април вечерта, за да се простим с пазара за книги. Дори от едноименния сайт няма никой, поне да нащрака няколко снимки за вечността. Но аз ги разбирам колегите, те се вълнуват от по-важни неща – ще има ли Нобел за литература тази година, няма ли да има. С четиримата моторизирани полицаи до шадравана ставаме единайсет. Явно на полицаите им е сведено, че може да се очаква бурен хепънинг, дори с елементи на протест. Но нищо такова няма. Пазарът, по-точно едната му половина, е празен като плац. Утре ще раздигнат книгите и от другата половина. И площадът ще спре да диша.
В този момент се задава един пиян, прегърнал като бебенце двулитрова бира. Вижда и чува музиката и изпада в обич към света. Точно това му трябва сега. Музика и място да танцува. И той започва да се кълчи като разглобен насред празния площад „Славейков”.
Двама от полицаите, най-едрите, веднага го прихващат. Даже не се налага да го докоснат. Щом ги вижда, той моментално се прибира отново в кожата си на кротък пияндур и като издухан изчезва натам, накъдето сочи пръстът на единия полицай.
С тази акция моторизираните полицаи преценяват, че са си свършили работата, палят моторите и си тръгват.
С тях беше по-друго. Ние седмината се чувствахме някак важни. Присъствието им придаваше историческа тежест на събитието. Сега, без полицаите, ние се превърнахме просто в седмина пушачи, вперили поглед в нищото.
Появява се Коцето-Калки. Бях чул, че и той ще пее тук. Отивам при него и го питам: „Ще пееш ли?”. „Пазя си гласа за утре, за концерта на „Подкрепа” по случай Деня на труда зад музея „Земята и хората”, отвръща ми Коцето-Калки. „Но добре, ще изкарам нещо.” Вади една флейта и засвирва мелодията на „Кондорът лети”.
Ето така изпратихме книгите на площад „Славейков” – ние, седмина пушачи, един пиян, четирима полицаи и един кондор.
***
Помня, разбира се, и няколкото сергии, които се преместиха в градинката до хотел „Рила”. Книжарите упорстваха, надяваха се, че това е само временно, че ще ги върнат на площад „Славейков”. После се смесиха с клошарите наоколо, времето разпиля и тях.
Отдавна, от години, не съм срещал моя приятел, онзи, книголюбеца, из града. Но се надявам да е добре. Сигурен съм, че не е останал без четиво. А кой знае, може да е посегнал и към перото.
Когато, макар и много рядко, стигна до площад „Славейков”, той ме посреща с хладината на изоставена църква. Настилката му лепне от бирена пяна, разлято кафе и гълъбови курешки. Поне да го бяха измили, викам си.
Поне да го бяха измили.
