(3 юли 1925, Харков–13 януари 1987, Москва)

Анатолий Ефрос – режисьор с остро чувство за съвременност и знание как се вдъхва душа на театъра. Един от големите на ХХ век

Знаменити са постановките му в Театъра на „Малая Бронная“, наричан тогава от мнозина „театърът на Ефрос“. В театралната история остават спектаклите му „Три сестри на Чехов, „Месец на село“ на Тургенев, „Женитба“ на Гогол, „Ромео и „Жулиета“ и „Отело“ на Шекспир, „Дон Жуан“ на Молиер, „Лято и дим“ на Тенеси Уилямс… През последните десет години от живота си той поставя в САЩ, Япония и Финландия. Последният му спектакъл – „Мизантроп“, е осъществен на сцената в Театъра на Таганка. В ролята на Селимена – Олга Яковлева, пресъздала в негова режисура образите на Жулиета, Дездемона, Жозефина. 

Кратки фрагменти от специално написани за Анатолий Ефрос текстове на режисьорите Младен Киселов, негов ученик, Леон Даниел и Александър Илиев, публикувани в алманаха за изкуство Et cetera през 1996 г.

Младен Киселов

„Като всеки театрален Бог той сътворяваше живи хора по сцените. Правеше ги от великата кал на старата Русия, газейки из нея вдъхновен, опасно свободен, със запретнати ръкави и бухнал перчем. Носеше дънки, пуловери и якета, нямаше вратовръзка в гардероба си. Често го виждах да събира и вкарва в работа дори калта от лицето си – оная, с която го замерваха знаменитите руски мъртви души. Мнозина, изглежда, бяха изпитали радостната тръпка от замерването, защото в края на живота му по него имаше доста кал – всъщност, погледнато от друга страна, достатъчно количество, за да има той материал за работата си, материал за направата на всичките тия живи хора в спектаклите си.“

Леон Даниел

„Главната особеност на аналитичния талант на Ефрос беше, че в което и произведение да се взре, той го виждаше с очите и знанието на годината, в която го започваше. При него това не беше теоретична методология, това беше инстинкт, той не можеше иначе. Неговите Ирина и Тузенбах, макар че на сцената бяха напълно достоверни жители на началото на века, у мен те се отразяваха като единствено разбираеми чрез психологията на „Битълс“, Вознесенски, Окуджава… Защото ги гледах през 1967 г. Ефрос не поставяше просто пиеси, а своите вълнения, страсти, смътни предчувствия, анализи, свързани, предизвикани от тях. Не твърдя, че това е единственият начин да се „режисира“ добре, казвам, че това бе неговият начин.

Александър Илиев

„Когато работеше върху текст, Ефрос го разчепкваше ожесточено, за да открие оста, около която драматургът е построил мисълта си. Едва когато въпросите, свързани с логиката и мотивацията на словото и действието, отпаднеха, той изграждаше своята постановъчна концепция за новата сценична действителност. Репетираше с любов, с пълно отдаване. Водеше актьорите към сърцето на автора. Среща винаги имаше и класиците лежаха спокойни под своите савани. А живите драматурзи разпознаваха своите герои.“