„Перфектен ден” на испанския режисьор Фернандо Леон де Араноа ни връща в Босна през 1995 г. и ни представя атмосферата на една страна, превърната в бойно поле, през другата възможна „вътрешна” гледна точка.
Помните ли „Ничия земя” на Данис Танович? Един дебютен игрален филм от Балканите, който спечели Оскар и донесе на режисьора си световна известност (за съжаление, никой от следващите филми на Танович не достигна високата летва). Неочакваното, но напълно заслужено признание се дължеше до голяма степен на нестандартния поглед „отвътре” към кървавия босненски конфликт. Отражението на една локална катастрофа с глобален отзвук върху взаимоотношенията на пряко замесените в конфликта страни беше изтъкано от горчив трагизъм, черен хумор, здравословна доза цинизъм и равносметки от всякакъв характер. „Ничия земя” беше филм за съдбата на давещите се, предоставена в ръцете на самите давещи се. Петнайсет години по-късно се появи втора част.
„Перфектен ден” е испанско заглавие, което няма нищо общо с Данис Танович, нито с конкретните персонажи от неговата киноистория. Но ни връща в Босна през 1995 г. и ни представя атмосферата на цяла една страна, превърната в бойно поле, през другата възможна „вътрешна” гледна точка – тази на чужденците, дошли на Балканите, водени от желание да помогнат с каквото могат. „Перфектен ден” не е продължение на „Ничия земя”, но е своеобразен продължител на темата за „давещите се”, в която военните и мироопазващите сили са само страничен наблюдател, и носи същия дух на горчивина и абсурдна ирония (на съдбата). Чужденците не присъстват като интернационална сила, а по-скоро като лични съдби, преплетени с балканското светоусещане за светла безнадеждност, някои „заразени” от него, други – напразно съпротивляващи се. А резултатът е изненадващо автентичен поглед, влудяващо озадачен, но разбиращ и добронамерен.
Служители на организацията „Помощ без граници” се опитват да извадят труп от кладенец в село „някъде на Балканите”. Така започва един „перфектен” ден от хуманитарното присъствие в района. Въжето се къса и в желанието си да намерят ново пуерториканецът Мамбру и американецът Би попадат в магазин, който не продава въжета, в застава, която не може да се раздели със знамето си, в полуразрушена къща…, а пътьом трябва да се справят с чувствителна французойка новобранка, със скитащо местно хлапе, с руска инспекторка (по целесъобразността на мисията) и… с умрели крави-капани. И това е само върхът на айсберга в тази екранизация по романа „Нека да вали” на испанката Паула Фариас.
Преди да се захване с Балканите, режисьорът Фернандо Леон де Араноа е автор на най-малко два чудесни филма с множество награди: социалната комедия „Понеделници на слънце” и драмата „Принцеси”. Въоръжавайки се с ирония и добър усет за междуприятелски отношения по време на криза, той буквално скача в сърцето на една опустошена от смърт, насилие и омраза земя – антиутопичен, постбомбен пейзаж. „Перфектен ден” е меланхоличен проблясък в трагичната босненска епопея, наситен с неочакван, но сякаш типичен за района черен хумор – любопитното е, че испанският режисьор го е уловил, а американските персонажи са го усвоили.
На пръв поглед фабулата на филма изглежда произволно сглобена, на втори – грижливо премислена. Нито един детайл не присъства случайно и не остава похабен в хаоса на поствоенното всекидневие: от топката на Никола, през бабата с кравите до синия микробус с пленниците. И сякаш режисьорът върви през минно поле от сюжетни отломки, но всъщност следва невидимия път на една драматургия, изплетена от съдбата. Дори никога да не сте чували за войната в Босна или за съществуването на тази държава, в „Перфектен ден” се съдържа всичко, което ви е необходимо да знаете, за да съпреживеете историята за тъгата и оцеляването на един народ, без назидателност, без популизъм и международни еквилибристики.
Филмовият разказ не взима страна нито в балканския конфликт, нито в народопсихологическите разминавания между „местни” и „чужди” и на екрана това не стои като проява на елементарна „политическа коректност”. Някак си неуловимо Фернандо Леон де Араноа успява да стане „свой сред чужди”, надграждайки умело пластовете на нещата такива, каквито са; случването на нещата през погледа на балканците; случването на нещата през погледа на чужденците; нещата такива, каквито ги възприемат балканците през погледа на чужденците… И в цялата тази какофония няма нито един фалшив тон, може би защото филмът е възприел онзи подход на „светла безнадеждност”, характерен за региона.
В „Перфектен ден” има две групи действащи „лица”: примирените факти от босненското всекидневие и хората, които се опитват да им противодействат или се съобразяват с тях. Актьорите до един са чудесни. Бенисио дел Торо, Тим Робинс, Мелани Тиери, Олга Куриленко, Серхи Лопес се превъплъщават в персонажи, отговарящи на реалната им националност (чак до пуерториканските корени на Дел Торо), които подсилват автентичността със заряда на личните си драми. В една лишена от илюзии поствоенна реалност те са хора без корени, които просто искат да помогнат за подобряването на живота. Това неусетно извежда филма на Фернандо Леон де Араноа от локалната конкретност на бит и конфликти и му придава универсално звучене, прави го просто човешки, лишен от невинност, екипиран единствено с изцеряваща ирония.
