Признавам, че бях изоставила Борис Акунин (литературния псевдоним на Григорий Чхартишвили, писател и критик, японист, преводач, чиито романи са преведени в почти всички големи европейски държави, в Япония и др.), имам предвид книгите му. След първите впечатляващи запознанства с героя му Ераст Фандорин – неустоимия статски съветник, чиновник за специални поръчения на московския генерал-губернатор, основен герой в поредица от романи, с която през 1998 г. започва литературната кариера на Акунин (псевдонимът идвал от японската дума за „злодей“?), позагубих интерес, най-вече защото просто харесвах именно романите с него. Иначе продуктивният писател, който стриктно следва привързаността си към поредиците, е автор и на „Приключенията на Магистъра“ и „Смърт на брудершафт“.
Григорий Чхартишвили ми напомни за себе си преди малко повече от година, когато заяви, че ситуацията в Русия напомня тази отпреди 100 години и че ще я напусне и все по-рядко ще се връща там, поради невъзможността да живее в страна, която не е „неговата“ Русия. „Един трезвен човек не може да вирее сред пияници“, заяви той.
Борис Акунин пък напомня, че Ераст Фандорин все още може да разкрива престъпления, в новата книга, която излезе на български в края на миналата година – „Планета Вода“.
Приключенията на възпитания и фин джентълмен, владеещ брилянтно японски бойни техники, вече се случват не в любимия му XIX век, време, в което „литературата е велика“ и дори престъпниците действат с изисканост и вкус, а в ХХ век. Макар и поостарял, познатият ни герой е все така елегантен, с бърз ум, светкавични реакции и забележителна наблюдателност. Всъщност книгата съдържа три новели, три детективски истории, всяка от които има специфично определение – технократска, носталгична и идиотска.
Те съвсем ясно задават тематичната, а и стилистична посока на новелите. Писателят държи чрез всяка от тях да представи разновидност на криминалния жанр. (Напомням, че играта с жанровете е любимо „упражнение“ на Акунин. Например в поредицата „Смърт на брудершафт“ всеки роман се заиграва с различни кинематографични жанрове – екшън, мистерия, трагедия и т.н.).
В първата история, дала и заглавието на цялата книга, вече поостарелият и помъдрял Фандорин е притежател на подводница с приятното име „Лимон“, с която търси потънало съкровище. Това, което намира обаче, е съвсем различно. Психопат-убиец, друг психопат с наполеонов комплекс и място, в което нищо не е такова, каквото изглежда.
В тази си новела, поне според мен, въпреки че може би е най-амбициозен, въпреки наличието на подчинени сюжетни линии, Акунин е най-неубедителен като разказвач. Не заради замисленото и разкрито престъпление, а заради атмосферата и епохата. „Технократският“ подход очевидно не е силата му и това личи най-вече във втората история, която, независимо че отново е ситуирана в ХХ век, прилича на любимите ми негови приключения от XIX век – с елегантността, простотата на сюжета, с лекия хумор, но и с финото напомняне и изграждане на историческия контекст. А може би и заради носталгичността, която не е само в помощ на изграждането на конкретния образ на Фандорин, но и в стилистиката на самото разказване.
Третата, „идиотска“ история е наистина такава. Първоначално това определение ми звучеше най-енигматично и наистина се чудех какво точно ще означава „идиотска“ история. Е, ако трябва да издам нещо малко, това е най-вече финалът и двама от персонажите, участващи в него. Единият не може да казва „р“, другият пада леко казак. Презимето на първия е Илич, а на втория – Висарионович. Иначе сюжетът е крими – обир на влак, изкусен престъпник, а и да – той също има вежливи обноски и добри маниери.
И да не забравя, само за почитателите на бившия статски съветник, а сега истински свободен герой: Маса, неговият японски приятел и помощник, също е жив. Само малко изваден от играта. Но не от Акунин, а от Ераст Фандорин.
