Това е изводът от документалната програма на 20-ия международен София Филм Фест, представила 13 конкурсни заглавия.
Хората, които правят документално кино, виждат живота не през личната си фантазия, а такъв, какъвто се случва пред очите им. И хората, които гледат документално кино, са от по-друго тесто. На тях не им стига видяното в тв новините, нужна им е по-друга емоция. Емоцията на кинаджията документалист.
Едните и другите имаше какво да си кажат (макар и задочно) в салона на Френския културен институт, който тази година бе домакин на документалната програма на 20-ия международен София Филм Фест. Света, в който живеем, и живота, който преодоляваме – това показаха 13-те конкурсни заглавия, подбрани от селекционерите Мира Сталева, Светла Търнин и Светослав Стоянов сред около 240 кандидатури. Като оставим настрана актуалната политико-социална проблематика на всеки от филмите, общото между тях се нарича „изкуството да живееш”. Независимо дали става дума за бежанци, фермери, объркани тийнейджъри или хора на духа, от всяка творба лъхаше именно това нещо, наречено Живот.
Никак не е случайна наградата за най-добър документален филм, която международно жури с председател Триша Зиф (режисьор, Мексико) и членове Симоне Бауман (продуцент, Германия) и Милена Кънева (режисьор, България) присъди на израелско-шведско-германско-холандската копродукция „Г-н Гага” на режисьора Томер Хайман. Изключително експресивен, завладяващ сетивата и ума, филмът не просто представя един талантлив хореограф, а през биографията му пречупва търсенето и откриването на Смисъла. Охад Нахарин – основателят на прочутата Batsheva Dance Company, пренебрегва американската си и световна слава, за са се върне в родния Израел и там да преподава и създава съвременен танц. Именно неговите идеи са в т.нар. гага – начин на движение на тялото, в което няма принуда, няма рамки. Гага е както за професионалисти на най-високо ниво като танцьорите на Нахарин, така и за стотиците млади и стари, които се събират на откритите му занимания. Гага изключва огледалата в залата. Важно е не да виждаш отражението си, а да усетиш духа си. Леко, спокойно, без „насърчаващи” викове, а с чувство и любов. Така реагират и на проблемите от „политически съображения”, когато трупата е притисната да смени костюмите си за спектакъл, направен за 50-годишнината на държавата Израел… Осем години снимки – струвало си е усилието. Би си струвало също „Г-н Гага” да има повече прожекции у нас.
Нещо а ла гага е и това, което правят героите в новозеландския документален филм „Земята, която спечелихме” на режисьора Кристофър Прайър. Те са далеч от танца и изискаността, но са не по-малко истински и отдадени на своето любимо занимание. Корави мъже фермери, които в моментите между доенето на крави, обработването на земята, пиенето на бира и грижата за семействата си играят… ръгби. Смотаняци са на терена, напразни са мечтите им за победа, за да се закрепят в групата, но пък са навити и всеотдайни… Мнозина недоумяваха защо журито присъди почетния диплом (Special Mention) на този филм, но обяснението е ясно – запечатан и разказан е едно към едно начин на живот в затънтен ъгъл на света, който няма как да познаеш, ако не ти го разкаже сръчен документалист.
Special Mention получи и българският „Кеймбридж” на Елдора Трайкова. Режисьорката отдавна има вкус към „унизените и оскърбените” (още от „Неонови приказки”, който през 1992-а й донесе Голямата награда на фестивала в Тампере и приза за най-добър документален филм на Би Би Си фест). Откритието й сега е село Долни Цибър, в което почти цялото население е ромско. На тази подробност всеки, който не е гледал „Кеймбридж”, би вдигнал вежди: „Хм, мизерия!” Нищо подобно, там всички учат. Учат и мечтаят да продължат на учат в чужбина.
Как ви звучи млад ром учител по английски? Не ви звучи, нали. Елдора Трайкова обаче го е открила. И него, и останалите все изучени герои от селото, което сякаш не е в България. Единственото, което подсказва принадлежността му, са табутата и клишетата на тема цигани, пък били те и образовани, чисти и мили. Именно затова филмът е колкото вдъхновяващ и жизнеутвърждаващ, толкова и тъжен.
Филмът, който ме докосна най-много, но не бе отличен с награда от София Филм Фест е „Любов моя, не пресичай тази река” на режисьора Мо-йонг Чин от Южна Корея. Винаги можеш да бъдеш изненадан от Изтока. Когато лампите светнаха след 86-минутната прожекция, в залата цареше тишина, а публиката плачеше. Млади мъже си бършеха очите и не станаха в продължение на минути от местата си – повече от показателен факт за силата на разказаната истинска приказка за любовта на двама души, споделили 76 години от живота си. Той – почти на 100, тя – на около 90, но не забравили да се обичат. Вървят по дългия си път неизменно ръка в ръка, в неизменните си традиционни дрехи с ярки цветове, животът им е прост и реален, единствената им вещ, напомняща за XXI век, е електрическата тенджера за ориз…
Двамата са като нереално цветно видение от туристическа картичка. Разтърсващо е да видиш как жената месеци наред подготвя болния си от рак съпруг за отвъдното; как с думи и жестове излива пред камерата простичката философия на Изтока – за съжаление, наранена от модерността на новите поколения. Прекрасен киноразказ, донесъл на своя автор наградите на публиката от фестивали в Южна Корея, Москва и Лос Анджелис и превърнал се в касов хит в родината си. Филм, който вероятно с удоволствие би гледала не само фестивалната публика в България.
Споменах новите поколения и модерността и веднага поставям в тази графа други две заглавия от документалния конкурс. Грузинско-германската копродукция „Когато земята олекне” на Тамуна Карумидзе увлича зрителя в свят, крепящ се на една дъска и четири колела. В него са избягали шепа момчета скейтъри от Тбилиси. Бягат от хаоса на улицата, на политиката, на държавата, за която твърдят, че обичат, но не искат да живеят в нея. Намерили са си начин на живот, за да „не ги засмуче абсурдът”. Артистични и умни момчета, но не намиращи друг начин да изразят себе си. Тотално отстранени от всичко и всички. Имат ли бъдеще и какво? Самите те не знаят.
Отговорът на този въпрос не знае и героят на испанският филм „Край на играта” на Алба Сотора. Пораснал е с играчки оръжия и биткаджийски видеоигри, затова съвсем резонно става войник. Реалната война обаче не е игра и ако не те убие физически, те убива като човек за цял живот. Отново у дома, младежът трудно се вписва в делника на връстниците си, трудно ще намери себе си, защото не разбира действителността около себе си.
Актуалната тема за бежанската криза в Европа е намерила интересна гледна точка в австрийско-италианско-швейцарския „Лампедуза през зимата” на режисьора Джейкъб Бросман. Проблемът на острова, до който мечтаят да се доберат всички бегълци от Африка, всъщност не е свързан с тях. Местните хора имат куп други грижи, събрани в една дума – препитание. Когато пожар съсипва единствената им връзка с континента – ферибота, това означава преди всичко глад. Забележително е себеотрицанието на стачкуващите местни рибари, забележителен е начинът, по който една жена кмет овладява социалното напрежение на острова, но най-забележителна е емпатията, с която страдащите от Лампедуза се впускат да спасяват лодка с десетки бежанци в открито море…
Към бежанската криза препраща и британският „Сирийска любовна история” на Шон Макалистър от Би Би Си, но филмът всъщност е много лична, много изстрадана история. Любопитно е, че всичко започва от София преди няколко години, когато режисьорът се среща случайно с живеещ тук сириец и решават да се „поразходят” до Дамаск. Едно дълго пътуване, в което кинодокументалистът открива своите герои – съпрузи, днес вече бивши затворници, успели да избягат в Париж, но не и да опазят любовта, която им е струвала всичко. Самият Макалистър е бил арестуван и депортиран.
В конкурса бяха включени още германският B-Movie: Lust & Sound in West-Berlin на Йорг А. Хоппе, Клаус Маек и Хайко Ланге – артистично-музикална какофония за ъндърграунда на Западен Берлин от 80-те; финландско-германският „Завръщането на атома” на Мика Таанила и Юси Еерла, които цели осем години търсят с камерата си отговор на въпроса защо Финландия си позволи да построи нова атомна централа след чернобилската трагедия; „Украински шерифи” на Роман Бондарчук (Украйна-Латвия-Германия) с любопитен поглед към войната на жителите от затънтено градче, където новина е например кражбата на две патки от нечий двор; уругвайско-чилийско-никарагуанският „Новият човек” на Алдо Гарай с неговия герой – транссексуалната Стефания, която търси мястото си под слънцето и един ден се връща там, където някога е била син, брат, приятел; турско-германският „Обсебващо желание” на Бен Хопкинс , „мистериозна” история за многоликия Истанбул и за преследването на странно появилите се образи в кадрите на един снимачен екип, докато градът се тресе от политически интриги.
Една от най-любопитните и най-дълго снимани творби обаче е австрийско-германско британският филм „Окабелени мечти” на Ману Лукш. Всичко започва през 2002-а, когато той работи в отдела за медии на Техническия музей във Виена и попада на запис на смятаната да изгубена оригинална музика на „Броненосецът Потьомкин” на Сергей Айзенщайн. Оттогава досега Лукш проучва, анализира и свързва откъси от повече от 200 архивни филма и нова анимация. Превръща ги в разказ за комуникациите от всякакъв вид и размер – от първите телефони, през радио- и тв приемниците до днешните социални мрежи. С чувство за хумор, за да прозвучи много сериозно: „Днес да бъдеш, означава да си свързан, мрежата издирва всекиго. Днес е в джоба ни, утре – в телата ни”.
Наистина, окабелени сме, ако съдим по новото документално кино по света, което ни представи София Филм Фест, но все още сме истински.
