„Междузвездни войни: Последните джедаи“ е зрелище, изцяло подчинено на очакванията на онази част от почитателите, които не биха желали да се отклонят от оригиналния мит. Същевременно Епизод VIII се опитва да се раздели с носталгията в полза на едно обновяване на сагата. Проблемът е, че в крайна сметка резултатът от това обновяване е предназначен за зрители на възраст между 12 и 16 години (в което няма нищо чудно след като от известно време Star Wars е във владенията на Disney) и това е „нож в сърцето“ на феновете, които живеят със сагата от 80-те години на ХХ век насам. Дали заслугата е на Disney, на Дж. Дж. Ейбрамс или на Райън Джоунс, но вече е факт, че третата звездна трилогия няма нито желание, нито художествена възможност да поеме рискове, както от наративен, така и от формален характер.
През 2015 г. „Междузвездни войни: Силата се пробужда“ се оформи като носталгично възраждане на една могъща вселена, белязала детството на няколко поколения зрители, на които им се искаше отново да помечтаят. Режисьорът продуцент Дж. Дж. Абрамс се отнесе с респект към митологията и се осмели единствено да въведе няколко нови герои, които да наследят старите звезди.
На този фон перспективата за Епизод VIII изглеждаше обещаваща: предстоеше истинското ново начало на сагата. И накрая щяхме да се отървем от „задълженията“ към оригиналната трилогия, с режисьор като Райън Джоунс („Убиец във времето“, „Братя Блум“), който не беше компрометиран в безлични нискорискови проекти с всемогъщи супергерои… Но тези надежди не вземаха предвид икономическата значимост на филм от поредицата Star Wars в съзвездието Disney през 2017 г. – той придобива пълното си измерение едва когато се вземат предвид новите икономически парадигми в киното, намиращи се в постоянна еволюция (като Netflix и тяхната платформа за стрийминг). Така че Star Wars вече не е само кино, а „застраховка живот“ за мегаломански проекти, разтърсващи реалността на киносалоните и домашните екрани.
Тези обстоятелства със сигурност са засегнали „Последните джедаи“, чиито героите се присъединиха към легендарните фигури от галактиката Star Wars в едно епично приключение, което разкрива тайни за природата на Силата и води до изненадващи откровения за миналото. Ако го разглеждаме като средностатистически блокбастър, няма в какво толкова да обвиним филма (освен безумната сцена с принцеса Леа Органа в открития космос), демонстриращ изобилие от специални ефекти, поредица от появи на култови персонажи (като учителя Йода) и намигвания по посока на оригиналната матрица… Проблемът е, не на последно място, че рецептата за този бокс-офис успех минава през сериозни художествени жертви, които обиждат чувствителността на критичните зрители. Защото сценарият на „Последните джедаи“ не включва нищо ново, а просто преосмисля (и пре-разказва) битките на бунтовниците от предишните трилогии – в наративни формули без особен интерес, – в които поражението на ръба на тоталното унищожение непременно е знак за „надежда и бъдещо възраждане“… Натрапчивите паралели, касаещи отношенията учител-ученик и сблъсъка с Тъмната страна, не са в полза на Епизод VIII, макар че двубоите между Рей и Кайло Рен са най-смислената част от филма, концентрирана около най-достоверните персонажи. Което не може да се каже за поведението на останалите „нововъведения“ като психологически тромавия Фин (Джон Бойега), доста неадекватната в този сюжет Роуз (Кели Мери Тран) и дори за талантливия Оскар Айзък, чийто персонаж Поу Дамерън за момента се свежда до наперен „бомбаджия“. А за актьорските качества на Марк Хамил няма да отваряме дума.
„Последните джедаи“ се задоволява да съживи преследванията в космическите „пролуки“ и да ги оформи зрелищно според щедрия бюджет на продукцията И ако гледате спектакъла от дистанцията на зрител, който не е „вчерашен“, неизбежно ще останете подразнен от натрупването на митични „гостувания“, които се превръщат в обикновени анекдоти – ако C-3PO, R2-D2 или Чубака не участваха във филма, това с нищо не би променило фабулата.
Трийсет и седем години по-късно „Последните джедаи“ е истинско déjà-vu на „Империята отвръща на удара“, но без визуалното величие, усета за разказ или драматичната сила. Днес вече изглежда невъзможно да се възпроизведе този паметен момент в киното, защото всичко е твърде „сглобяемо“ и компютърно генерирано, дори сценария. А в Епизод VIII, освен „плагиатството“, властва и носталгията, която размътва начинанието. Притиснат между еманципаторските си амбиции и иконите от миналото, сюжетът придава рицарски облик на борбата за наследството на Силата, но не успява да постигне независимост и истинско величие.
„Силата се пробужда“ беше опус на прехода, на преминаването от традиция към модерност, нещо като ренесанс за следващото поколение зрители и всички теми на бъдещата трилогия бяха заявени: нов ученик, пътуване за инициация, проблеми с идентичността. В този смисъл Епизод VIII би трябвало да наблегне на съзряването и разрушаването на носталгията, с цел обновяване на мита, но той се оказа поредният блокбастър от края на годината, по-добър от повечето супергеройски филми, но далеч от статута художествен феномен. Истинската неудовлетвореност от „Последните джедаи“ се корени в отсъствието на напредък, в усещането че интригата тъпче на едно място, а потенциалният върховен злодей Кайло Рен е просто нерешителен тийнейджър, което лишава персонажа от плътност и достоверност. В тази далечна галактика блести само една звезда – Дейзи Ридли е най-доброто попадение в актьорския състав, както нейната Рей е единственият елемент от сюжета, заради който си заслужава да очакваме Епизод IX.
