Наскоро българо-македонските отношения преживяха едно леко разклащане на политическо ниво, подобно на онова полюшване на рибарското кайче, което се получава при внезапната поява на вълна във водите на Охридското езеро.
Нещата тръгнаха от изказването на Заев за чисто македонския характер на Илинденското въстание и от последвалата назидателно-нравоучителна реакция на Борисов. За да се излее след това мощното слово на разните наши националпопулисти със социалистически или не открито социалистически профил. Разбира се, че президентът Радев и Корнелия Нинова не можеха да си позволят изпускане на златната възможност, предоставена им от Зоран Заев, в желанието му да угоди и на националистически настроените среди в Македония. И българският президент, и Нинова видяха в лекичко неразумното с оглед настоящето и бъдещето на българо-македонския диалог изхвърляне на Заев чуден шанс за гръмки приказки и патриотарски пози.
Защото изказването на македонския премиер отвори пред споменатите политически лица удобни условия за едва ли не установяване на първите емпирически доказателства в подкрепа на тезата за враждебност, която в бъдеще може да прерасне в териториални претенции на Македония спрямо България. Опасност, повишила се според президента Радев особено много след договарянето на името Северна Македония. За абсурдността на това твърдение писах преди време.
Същевременно изказването на Зоран Заев разкри и благодатната възможност да се постави отново под въпрос договора за добросъседство, подписан от него и Бойко Борисов преди една година. С две думи, чуден шанс за удар по политиката на правителството спрямо Македония, който днешната българска социалистическа опозиция и днешният български президент нямаше как да изпуснат.
Предложението за анекс към договора, направено от Волен Сидеров преди дни, дори не заслужава коментар тук.
Височината на виковете във връзка с приказките на Заев накара дори отшелнически настроения Любчо Георгиевски да вземе думата. Преди няколко дни той отправи остри критики към български власти, като ги упрекна в пълно неразбиране на актуалната социално-политическа ситуация в Македония. Невежество, съчетано само че според Георгиевски с „арогантен“, „нагъл“ тон.
Дори и някои от тези думи да са прекомерно силни, в същината си те са верни. За голямо съжаление. Защото напипват и посочват нещо, което продължава да е проблем. И то не само на повечето от българските политици, но и на българското общество.
Що се отнася до политическата класа, то казаното от Георгиевски важи най-вече за всички онези, които под миловидната маска на загрижеността за националния интерес не спират цяла една година вече с повод и без повод да говорят срещу Договора за добросъседство и да се опитват да саботират създаването на предвидената обща комисия. Такива люде преследват с действията си постигането на егоистични цели от крайно примитивен популистки характер, като заедно с това обслужват без капка свян и национална съвест стратегическите интереси на Путинова Русия. Всички знаем кои са тия в съвременна България.
Но има нещо друго и то е социокултурен недостатък, който не може да бъде извинен с политиците и себичността или скудоумието на политическата класа.
Какво да мислят, кажете ми, онези не малко хора в Република Македония, които хранят добри чувства към България, помнят някои от разказите на своите баби и дядовци, търсят общуването и приятелството, тогава, когато нахакан български телевизионен водещ-звезда се обръща към тях, за да ги светне, че са „българи“, а после самоуверено разказва „македонски“ лафове, говорейки на нещо средно между сръбски (понаучен от юготурбото) и жаргона на родния му мизийски град? Какво да си помислят тези хора от Македония тогава, когато загрети от алкохола българи им подвикват на маса, че „македонският е чиста проба български“, а само часове по-рано, преди да се запознаят с тях, са били чути да подвикват зад гърба им: „ Ей, т’ез сърби напълниха Черноморието!“
Или ни стига да си знаем, че македонският е посръбчен български, за да сме наясно?
През 2002 година се запознах в Страсбург с внучката на Блаже Конески. Мисля, че няма нужда да припомням каква фигура е този човек в най-новата история и в процеса на създаване на съвременната македонска нация.
Докато се запознавахме (беше в международна неформална компания), внучката на Блаже Конески настойчиво показа, че държи да разговаря с мен само на английски. Дори и когато си говорим само двамата, в отсъствието на останалите.
На третата ни среща вече не си говорехме на английски. Дори и пред другите, дори и пред всички в компанията, които с любопитство и недоумение започнаха да ни питат, как така си разбираме. А ние двамата с нея се усмихвахме и вдигахме рамене.
И беше, защото, както тя самата ми призна по-късно, не бях тръгнал още от началото да я светвам, че е българка.
Ще завърша с нещо, което ми се случи преди около три седмици в Охрид.
На входа на храма „Света София“ видях да виси надпис, на който бяха отбелязани две различни цени на билетите – едната за македонци, другата за чужденци. Извадих парите и се обърнах към служителя на касата, казвайки му, че бих искал да купя два билета за тугинци. Той ме изгледа учудено и попита „ Од каде сте? “. „ Од Бугария. “, казвам. А той ни посочи вратата на църквата с думите: „Повелете!“
Така влязох в катедралния храм на Прима Юстиниана и цяла България, без да платя.
