Тези рибки, тези пъстри рибки във вира. Стрелват се толкова бързо в някоя посока, скриват се под камък и ги няма дълго, а после пак се появяват, но от другаде, от някакво неочаквано място. А сетне се успокояват и за дълго застиват в бистрата вода. И само опашките им помръдват. Да, като знамена на войска, така се движат опашките им, като знамена, които се веят във вятъра.
Той беше виждал войска с развети над нея знамена. Когато беше все още дете, но вече голямо, покрай селото им мина дълга войска. Отпред бяха конниците и знамената на копията им трепереха и се извиваха точно така във вятъра, така точно, както опашките на пъстървите и мрените треперят в струята на водата.
Тогава още, като гледаше, хванал за ръка татко си, тая змия от хора в желязо и с желязо в ръцете, като ги гледаше да се извървят под гърчещите се над главите им знамена, го прониза за пръв път. Все едно че го сграбчи за сърцето ръка някаква и му спря – за миг, два ли? – дъха. И болка в гърдите, но не телесна сякаш, а по-различна.
Той не разбра какво е. Най-напред не разбра. Но после, когато от войската се виждаха все още само гърбовете на последните в строя, започна да го съзира. Мисълта беше тръгнала да се показва изпод смътното, болезнено чувство в гърдите и да се образува, да приема образ. И тая беше мисълта за смъртта. И ужасът го срещна за пръв път.
Мина време не малко, лета няколко, седем поне, преди да си тръгне. Татко и майка му лежаха вече в гробовете си, от неотдавна. Каквото му бяха оставили, раздаде на най-бедните в селото, като подели, както прецени, след като се беше молил за разум в нощта преди това.
И започна бягството от ужаса. Докато тичаше нагоре по склона над селото, все по-нагоре, към последните скали на върха, към ръба на тая планина, от устата му започна да излиза пяна. Като на разслабен, помисли си. И беше като разслабен, защото тичаше и сърцето му искаше вече да изскочи от него, а той крещеше и виеше като животно, за да пропъди мислите, да го изхвърли от себе си ужаса, да го изплюе с пяната, ако може. Да го изкрещи във въздуха и ужасът да се разтвори в него като утринна мъгла.
И стигна върха на планината, срина се там и ужасът го остави, понеже заспа върху все още топлата скала.
Той остана на планината, направи колиба от клони, от сухи вейки, и остана.
Ужасът го гонеше и хващаше и горе, на върха, но с времето пристъпите взеха да стават по-редки и не така жестоки. Докато една сутрин, малко след разсъмване, дойдоха някакви мъже. Биха го злобно, развалиха колибата, разритаха я, стъпкаха въглените в огнището, а преди да си отидат, единият от тия му каза: „На какъв се правиш, бе?! Спри да се правиш, разбра ли? Ясно?“
Ужасът пак се беше появил, но този път друг някак, не същият. Нещо от острото жило на този ужас не го навестяваше вече, след като онези изчезнаха по стръмното към долината.
Успя да намери онази пещера, за която беше чувал още в детството си само по нещичко от уплашените приказки на изгубили се овчари. Имаше я. Вечер седеше пред входа и гледаше небесата, а ужасът изтляваше.
После дойде времето, в което братовият му син го откри. „С теб искам да остана“, казва. Видя в очите на това момче ужаса, видя го в членовете на тялото му и го прие. Не можеше да го остави, не можеше да го отпрати и да го върне долу.
Но брат му ги намери. Вика страшно, пяна излизаше от устата му, а сетне вдигна камък срещу брат си. Но пусна камъка, взе сина си, извърна се за последно със страшен поглед и отведе момъка.
Върна се след час най-много, а в ръцете му беше тялото на неговия син. Мъртвото тяло на сина му. Змия го беше ухапала по пътя надолу.
Дванайсет години продължи борбата с ужаса, след като погребаха братовото му дете. Защото се беше върнал и вилнееше в душата му и нощем, и през деня. Гробът на детето направиха в близост до пещерата и той всеки ден прекарваше часове до него. Молеше се, плачеше, молеше се.
А когато силите не му стигаха и ужасът го превземеше, той започваше да тича из планината, докато от устата му не излезеше пяна и не паднеше почти в несвяст в корените на някое дърво.
Един ден погледна пак от входа на пещерата вдясно. Натам, където стоеше планината, от която снегът слизаше само през август. Понякога само, че друг път дочакваше новата зима.
Отиде до гроба, моли се дълго над него и остави мястото. И отиде в планината със снега на върха, влезе в една пещера в подножието на островърха скала, а след няколко лета до входа на пещерата израсна сланутък, който започна да го храни.
Дойде ден, в който изведнъж долината му се озвучи от силен шум на звънци, на хлопки. И към пещерата като порой се втурнаха бели и черни овце, но в ред, в строй. Така го откриха пастирите, а той ги покани да ядат с него от сланутъка.
Почнаха да идват хората и да го молят за молитва и помощ. Когато доведоха при него един мъчен от нечист дух и свързан – понеже беше припаднал по пътя, викайки: „Не мога да вървя повече, огън ме изгаря“, та го бяха свързали – той им каза: „ Деца мои, това не е по силите ми; аз съм немощен човек, както и вие; само Бог може да го изцери.“
Не спираха да го молят за помощ – час, два, повече. Като влезе в себе си и се помоли, стана съвсем тихо и около него. А като се върна и отвори очи, видя, че човекът не гори и от устата му вече не излиза пяна.
И че ужасът го е напуснал. Тогава видя лика на Господа насреща си, в зеленото на един бор, в който птица хранеше малките си.
Сега седи до вира, рибките се стрелкат и играят във водата с лъчите. Едно момче идва, от неговите, и вика: „Благослови, отче, щото тръгвам да занеса на царя писмото“. Благославя го и го прегръща, монахът се отдалечава, а той си припомня пак последните думи в това писмо: „И войска за бой не стягай, че знамената ѝ са като на мренка опашката – трепти, радва се на воля на течението, но всеки миг някой може да я хване и да я извади. Ако искаш да спасиш себе си и народа свой, царю, търси мира, а не ужаса. Амин.“
