Те не траят дълго, припламват и угасват сравнително бързо. Каузи, сплотяващи големи групи от българското общество, винаги са се формирали трудно – били те политически или икономически. Разбира се, недоволни у нас винаги е имало и ще има, но те рядко набират „критична маса“.

Някои неща са безвъзвратно забравени, други не са, но пък времето ги е утаило. А ние продължаваме да си спомняме. Отново и отново. Често без да знаем защо. Човекът без спомени е невъзможен.   

Прави впечатление как дори престъпната война на Русия срещу Украйна продължава да се оправдава с поредица от „защитни митове“: Русия води тази война, защото бе „принудена“ (едва ли не „нападната“) от Запада…

Привечер по „Графа“. Минувачите говорят високо, за да заглушат шумотевицата и преминаващите трамваи. А аз съм тръгнал нанякъде с точно определена цел – да издърпам една нишка на времето, което е почти като да вденеш в ухото на иглата възможно най-дълъг конец.

На 24 август 1958 г. в издателство „Мутон“, Хага, излиза първото руско издание на романа „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак. Тиражът е скромен, едва 500 екземпляра. Но скандалът е световен, а разплатата на Москва не закъснява.

Поне два пъти дневно целенасочено минавам покрай „монумента паметник на съветската армия“ в центъра на София, както той се води в констативните протоколи по бъдещия му демонтаж. Не поради някакъв мазохизъм, а от чувство за срам към настоящето и историята.