Eдин национален празник не е просто ден в календара. Той трябва да е носител на памет, която структурира настоящето с оглед на бъдещето. Да е истинският „ден за размисъл“, но и ден за радост на българите.

Има един основен принцип в политиката, валиден и като жизнена максима: колкото си се издигнал по-нагоре, толкова по-стремглаво можеш да се срутиш надолу. Особено ако си трайно лишен от усет за реалност.

Присядам на една по-сенчеста пейка, опитвайки се да се ориентирам в един спомен от детството. Да, би трябвало да е точно тук, на изхода към улиците „Граф Игнатиев“ и „Шести септември“. „Лошо място“, когато поотраснах, научих, че тук са били „бесилките“.

Тази събота и неделя светът, а и цяла Русия със затаен дъх наблюдаваха какво се случва (или не се случва) в „центъра на империята“ – на едни 400 километра между Ростов на Дон и Москва.

Дъжделив и мокър ден, изнизващ се под сивия сумрак на облаците. Мислите ми блуждаят под капките дъжд, поемайки в една или друга посока. Много се е гърмяло едно време из София. И кой бе казал, че за разлика от съотношението между швейцарския франк и лева, у нас човешкият живот е винаги в пъти по-евтин?

Във всяка война настъпва времето на обръщането, което не е край на войната, а начало на нов неин етап. След първата голяма вълна от смърт и сълзи идва времето на болезнената равносметка на започналия войната; „време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни“ (Екл. 3:5).