Текстът е част от предговора към новото издание на Репортажите, които издателство „Сиела“ публикува под оригиналното авторско заглавие – „Задочни репортажи за задочна България“.

На южния склон на Люлин планина, насред гъста гора от бор, бреза и липа, в края на стар, изронен от дъждовете тесен асфалтов път, зад ръждясала желязна бариера, се из­дига бившият владайски санаториум за туберкулозно болни на д-р Хаджииванов. Сградата е триетажна, продълговата, с лека дъговидна извивка, подобно на вдлъбнато огледало, ко­ето трябва да концентрира в една точка възможно най-много светлина. Широки, открити общи тераси с великолепни гледки към Витоша вървят по цялото протежение на втория и третия етаж, където някога пациентите са се излежавали през деня на големи шезлонги, а увехналите им тела са били обърнати с отчаяна надежда към слънцето. Дори и сега, в началото на ок­томври, въздухът наоколо е необичайно мек и само тук-там по най-високите клони листата са окапали, разкривайки първите есенни каверни в горската корона.

Изоставен от години, леко поолющен от вятъра и време­то, владайският санаториум е все още учудващо запазен като някакъв гигантски паметник от друга епоха, дом на призра­ци и сенки. Няма ги шезлонгите, а повечето пациенти, дори и излекуваните, навярно отдавна са се преселили в друг свят. Единственият обитател е правнукът на д-р Хаджииванов, Ясен, който живее тук със своите десетина кучета, които е прибрал от улицата. На около 40 години, с късо подстригана като на войник коса и изпито лице, облечен в дънки и оран­жев полар, Ясен ме кани да вляза вътре. Настаняваме се на ниски фотьойли в „хола“ – издадена напред в полукръг зала на първия етаж, опасана цялата в прозорци като зимна гради­на. Кучетата се сгушват спокойно на близкия диван и разпръ­снатите по пода матраци, подобно събрание на преродени в животни мъртъвци. Тук писателят няма нужда да измисля, а само да записва.

Не е учудващо, че точно това е мястото, където млади­ят Георги Марков пише първите си разкази, мястото, което по-късно вдъхновява негови новели, пиеси и радиорепортажи, мястото, където среща втората си съпруга, мястото, къде­то остава жив. В продължение на четиринадесет години, от 1948-а до 1962-ра, той се лекува тук от туберкулоза („воден плеврит вляво, както и инфилтрат на пневмонична ТБК на бе­лите дробове с разпад“ според епикризата), като престоите му понякога продължават с месеци. Положението му е толкова сериозно в началото, че той дори пише предсмъртно писмо на родителите си. В елегантния остъкленен хол с красива ко­лона по средата, където днес спокойно се излежават кучетата на Ясен, Марков прекарва безкрайни дни в очакване на неиз­вестното и безсънни нощи в четене, за да прогони фаталните мисли; тук, заедно с други осъдени души той играе вечер на карти или шах. На това място се запознава и с много от бъде­щите си литературни герои, здрави духове в болни тела, жите­ли „на една друга България“. Като фантасмагорен спасителен остров насред ужасяващото тоталитарно море, като българ­ска вълшебна планина, санаториумът се превръща в особен вид свободна територия за пациентите, „република на охтичавите“, в която политическите привилегии и титли не означават абсолютно нищо, и където смъртта е единственият диктатор, а туберкулозата – може би най-висшата форма на социализъм. „Разрушавайки дробовете ни, болестта същевременно разру­шаваше и бариерите между нас“, пише за онези години Мар­ков в репортажа „Охтичавите години“. „Изчезваха класови, възрастови, идеологични, образователни и всякакви други прегради. Професор по ботаника намираше общ език с файтонджията, поет споделяше с каменар, цигулар се разбираше щастливо с дърводелец, възрастни тежки граждани намираха приятелство с вчерашни хлапета.“

Ако има един централен образ, който може да послужи за метафоричен ключ към цялата голяма публицистична творба на Георги Марков „Задочни репортажи за България“, това е точно този многолик, разнопосочен, сплотяващ, ужасяващ, съвсем реален, но и сюрреалистичен санаториум, който съдържа в себе си пълната обществена палитра на хора и взаимоотноше­ния, и където читателят влиза, за да може в края на престоя си, евентуално, да бъде излекуван. Взети заедно, „Задочни репор­тажи за България“ създават един изключително проникновен, плътен и безкомпромисен социологически портрет на Народна република България от първите 25 години на съществуването й: истинска енциклопедична панорама на тоталитарната действи­телност. Между кориците на тази необикновена книга съжител­стват министри и висши държавни служители, милиционери и агенти на Държавна сигурност, партийни секретари и директо­ри на заводи, писатели, режисьори, актьори, студенти, обикно­вени работници, скитници и проститутки. Едва ли съществува нещо друго, писано през и за този период – публицистика, бе­летристика или история – което да притежава същата всеобхватност и достоверност. Тук има кратки очерци и миниатюри, мемоарни разкази и анекдоти, полемични есета и литературна история, като всички те са пречупени през личната биография на човека и писателя Георги Марков. Подобно парчета пъзел, които поотделно са красиви, но нямат особен смисъл, събрани в книга, те създават истинско епическо платно. Погледнати от­високо, „Задочни репортажи за България“ образуват докумен­тален роман – може би най-голямата българска книга на социа­листическата епоха.

Георги Марков създава своите „Репортажи“ като поли­тически имигрант във Великобритания, но генезисът им ми­нава по дълъг и мъчителен път, осеян с политически интриги, лични перипетии и жестока борба на автора със самия себе си. Инженер-химик по образование, любител на новото в на­уката и изкуството, на новата джаз и рок музика, новите пре­живявания, новите жени, винаги отправил поглед с надежда напред, докато е писател в България, той не се интересува особено от мрачния нафталинен гардероб на историята. Едва оцелял след тежкото си и продължително боледуване от ту­беркулоза, той желае да грабне мига, да изпита докрай всяко ново удоволствие и да се издигне в обществото. През срав­нително либералните 60-те Марков се превръща в един от най-прогресивните български автори, известен драматург и филмов сценарист, бонвиван, суетна знаменитост, финансо­во обезпечен и с връзки на най-високите етажи на властта. Интересите му са насочени към най-модерните тенденции и нашумели литературни жанрове на епохата, източни и запад­ни, разбира се, доколкото комунистическият режим позво­лява това. Първата му книга е криминале, втората – научна фантастика, а по-нататък, на върха на кариерата си, пише основно съвременна градска проза и пиеси, които подкопават естетическите и идеологически основи на социалистическия реализъм. Вкусът към модерното е в сърцето на творчеството му, в кръвта му, в рецепторите на езика.

Решението на Марков да напусне родината е продиктува­но до голяма степен от същото това негово търсене на нови хоризонти, типично за характера му, желанието да открие някаква собствена въображаема Америка. След разгрома на Пражката пролет от войските на Варшавския договор през август 1968-а, българският комунистически режим е обхванат от параноя, че реформаторските чехословашки настроения мо­гат да се окажат вирусни и започва да прилага антибиотика на политическите репресии. Въпреки стабилните си обществени позиции, Марков, като писател с по-модерен уклон, също за­почва да става обект на съмнение и клюки. Уморен от веч­ните творчески компромиси, които му се налага да прави, от всеобхватната провинциалност на живота в България, в който самият той усеща, че бавно затъва – изпълнен с „чувство за непоносимост“ както към заобикалящата го среда, така и към самия себе си, Марков решава да отиде при брат си, живеещ в Италия, макар в началото да няма конкретни планове да оста­не зад граница завинаги. Желанието му е по-скоро да изчака политическата ситуация в България да се поуспокои и едва тогава, евентуално, да се завърне.

Но заминаването му е свързано и с амбицията да пробие в чужбина, на по-голяма и космополитна сцена. Още докато е в България, с него се свързва нашумелият български про­дуцент, режисьор и журналист Петър Увалиев, известен като Пиер Рув. Увалиев, който живее във Великобритания и рабо­ти със световни имена във филмовата индустрия като Мике­ланджело Антониони и Карло Понти, е възхитен от кратката повест на Марков „Жените на Варшава“ и изявява желание да я екранизира. Обхванат от еуфория, Марков пише сценарий, като планът е двамата мъже да се срещнат зад граница (по това време Увалиев е все още персона нон грата в България), за да обсъдят лично възможностите. Но въпреки общите им усилия, липсата на финансиране се оказва непреодолима и проектът за филм в крайна сметка пропада.

Междувременно, по съвет на Увалиев, Марков започва да пише в Италия филмови адаптации на известни класически пи­еси, които се надява да продаде на западни продуценти. Води също така активна кореспонденция с преводачи и българисти в Европа, с надеждата да намери някаква ниша за творбите си. Чрез връзките на брат си дори успява да си уреди кратка ауди­енция с италианския режисьор Федерико Фелини, по това вре­ме на върха на славата си, но за съжаление без резултат. След около година напразни усилия в Италия и Западна Германия Марков решава да се премести в Лондон през лятото на 1970-а, където вярва, че може би би имал по-добър шанс.

Действителността в Лондон обаче е отново разочарова­ща. Вече прехвърлил четиридесетте, без да знае английски, без почти никакви пари и връзки, шансовете му да се адаптира към суровия и динамичен западен пазар са минимални. За раз­лика от съветските дисиденти в емиграция, които се радват на специален обществен интерес, пишат на руски за голям брой читатели и могат да разчитат на мрежа от преводачи, сериоз­на литературна периодика и университетски позиции, Марков идва от съвсем неизвестна страна зад Желязната завеса, чийто език е почти екзотичен. От един от най-популярните писатели в България, той се оказва напълно сам в непозната държава, която няма никакъв интерес към книгите му. Притиснат от житейските обстоятелства, Марков започва работа като жур­налист и културен рецензент в българската секция на Радио Би Би Си – позиция, която не е съвсем по вкуса му, далеч е от творческите му планове и самочувствие, но поне му оси­гурява някакво препитание. В свободното си време продъл­жава да пише художествена литература, като една от пиесите му – „Да се провреш под дъгата“, е поставена на английски в малък лондонски театър, а друга – абсурдисткият шедьовър „Архангел Михаил“, печели първа награда на Единбургския театрален фестивал през 1974-та. Като цяло обаче успехите му пред чужда публика остават епизодични и ограничени.

И все пак Марков не се отказва. Постепенно научава английски и започва да се налага в работата. „Наистина съм щастлив от пътя, който избрах, колкото и много да ми стру­ва това“, пише той от Лондон на бившата си съпруга Здравка Лекова през ноември 1970-а. „Нито за секунда не съм съжа­лявал и не съжалявам за псевдолитературния си живот у нас, за мнимото щастие на писателско парвеню. Може би ме чакат много тежки и мизерни дни, може би да ми провърви, но най-важното за мене е, че аз наистина ще си напиша произведени­ята, които искам да напиша, без да се съобразявам с когото и да е.“

Междувременно в България кампанията срещу него се разразява с пълна сила. Въпреки че все още е в чужбина с редовен паспорт и не е направил нито едно критично изказ­ване към властта, пиесите му падат от сцената една по една, писателският съюз прекратява членството му, книгите му са конфискувани от всички библиотеки, а името му отпада дори от финалните надписи на филма „На всеки километър“, в чи­ето създаване активно е участвал. Когато в края на 1971-ва Марков става редовен сътрудник и в българската секция на „Дойче веле“ и започва да пише кратки коментари на открито политически теми, комунистическият режим решава да го на­каже още по-сурово, като го осъжда задочно на шест години и шест месеца затвор заради „вражеското му отношение към установените порядки в нашата страна“. Обратният път на Марков към България е окончателно отрязан.

Но това е и моментът, в който парадоксално започва ис­тинското обръщане на Георги Марков назад, към България. Подобно на много имигранти, които не успяват да се адапти­рат съвсем към новия си дом, Марков започва да се фокуси­ра върху миналото си и да анализира живота, който е водил там. Ето защо, когато му се отваря възможността да пише 20-минутни коментари на българска тема за Радио „Свободна Европа“, по това време най-добрия алтернативен източник на информация за хората зад Желязната завеса, той не се ко­лебае особено. Радиостанцията предава на няколко източно­европейски езика, включително и на български, като всички комунистически правителства правят безрезултатни опити да заглушават честотите и. За разлика от Би Би Си, която води консервативна журналистическа политика и не позволява свободното изразяване на лични позиции, тук Марков може съвсем спокойно да разгърне писателския си талант, освобо­ден от автоцензурата и от вечно бдящото червено око на Пар­тията.

Взирането му в миналото не е лишено от личен драма­тизъм. „Какъв смисъл имаше да напускаш България – пита той себе си в уводното есе на „Репортажите“ – ако ще продължа­ваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти, ако ще заселваш бъдещето с призраци от миналото, ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия на предишния?“ Характерът и литературните му нагласи ви­наги са го дърпали към бъдещето, към все още неизследвани хоризонти, към желанието да напише „напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание“, но реалността във Велико­британия го принуждава към прагматизъм. Липсата на успех пред чужда публика всъщност помага на Марков да постигне най-силното си творческо превъплъщение. Постепенно той стига до заключението, че може би неговата истинска мисия е именно да разкаже за живота си в България, че спомените са най-ценният му литературен материал или, както самият той споделя, „че има смисъл да съм тук, само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот – такъв, какъвто е“. Важно е да се подчертае, че това литературно обръщане не е породено от елементарна носталгия към миналото и романтизирането на една несъще­ствуваща територия. Напротив. Поривът му е „да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото прину­дително е стояло вътре“. Така писането на „Репортажите“ се превръща във вид самотерапия, класическа психоанализа, ко­ято цели да помогне на страдащия да превъзмогне проблеми­те си чрез тяхното назоваване. В този смисъл Марков остава верен на себе си. За да може да продължи напред, към новия живот, той първо трябва да се върне назад, към стария.

„Репортажите“ са излъчвани всяка седмица в рубриката „Контакти“ по Радио „Свободна Европа“ от ноември 1975-а до юни 1978-а. Радио „Свободна Европа“ предава на няколко езика, включително и на български, и въпреки че комунисти­ческата власт прави опити да се заглушат честотите и, ефектът, който произвежда Марков, е изключителен. Според вътрешно изследване на Радио „Свободна Европа“ „Репортажите“ по­вишават рейтинга на българската секция на радиостанцията с около 60 процента. „Защо членовете на Политбюро не ходят на събрания в четвъртък?“, се пита в един виц от това време. Отговорът е: „Защото слушат Георги Марков по „Свободна Европа“.“ Не е случайно, че именно предаванията по Радио „Свободна Европа“ стават директна причина Държавна си­гурност да счита Марков, в множество тайни доклади и ана­лизи от 70-те, за един от най-големите врагове на българската държава, за „тежката артилерия на идеологическата диверсия, провеждана от противника чрез радиопропаганда“. Популяр­ността на „Репортажите“, техният информационен и емоцио­нален заряд предизвикват нарастващ гняв и параноя в режима в София и в последствие стават основната причина техният автор да бъде убит в Лондон от агент на ДС.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г. излиза романът Мъже, който получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на Аякс, Портретът на моя двойник и Жените на Варшава, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа”. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил” печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.