Основният персонаж в „Стела Марис“ – гениалната математичка с шизоафективно разстройство Алисия Уестърн – е фикционална фигура. За да я създаде, Кормак Маккарти прекарва повече от 40 години в института „Санта Фе“.
В „Жълти гумени ботуши“ Анета Дучева проследява лутанията на малката героиня Дона. Тук приказното внася ред, успокоение и сигурност в хаоса на детските чувства, откликвайки на потребността от ориентир.
Стихосбирката на Александър Христов „Не“ е карта на паметта с места, обозначени от детски приказки, библейски притчи, митологични изригвания, стихове на четени някога поети…
Феноменът на иранския женски роман изразява дълбоката потребност на авторките да преодолеят бариерите на цензурата и да намерят път към свободата. Става дума за смели, дръзки, протестиращи творби.
Светът, който Пол Линч ни показва, не е „готов“ като в класическите антиутопии, напротив, ние виждаме в реално време змийското напредване на пълзящата автокрация, на нечистоплътно настаняващия се фашизъм.
Във „Възхвала на Ханс Аспергер“ Златко Енев споделя истинската история на своето семейство, свързана с усилията му да осигури достоен живот за дъщеря си Леа, диагностицирана с аутизъм.
Тъкмо на малките издателства дължим голямо признание, тъй като те задават стандарти, развиват естетически вкус и изграждат общности от съмишленици.
Приказките на Никола Райков не са какви да е – предлагат различни сюжети, като читателят избира опция за развитието на историята. И изборът е постоянен.
