
Въпреки предразсъдъците, суеверните представи и страхове, противно на широко ширещите се зловредни инсинуации, Светата инквизиция в действителност съвсем не е чак такова чудовище. Със своя Тридентски събор (простете шегата, но забележете, със своите само „три зъба“ – вярно, остри иначе като тризъбеца на Нептун или Шива) тя де факто едва е в състояние да смуче показалеца си или пък някой лешник, обелка от картоф или тиквено семе, а камо ли да глозга кокали или още повече – да се отдава на масови изтребления, публични изгаряния на клади и други, цивилизовани все пак благодарение на Прометей, канибалски ритуали.
Та искам, с други думи, да ви кажа, уважаеми дами и господа, че Светата инквизиция е „безалкохолно питие“ в сравнение с онова, което по-късните „човешки“ чада ни сервират на този свят.
В нашето разведено, но за сметка на това пръснато по целия свят семейство, като семена, като сортови семена, мишката е на особена почит от момента, в който, вече не се сещам точно по какъв повод, в голям стъклен буркан, върху меко, приятно и удобно легълце от талаш, ни подариха малко крехко бяло мишленце – хамстер албинос! Майка ми, която по-рано само при споменаването на думата мишка беше в състояние да скочи с феноменален лекоатлетически скок върху кухненската маса, заради това нежно и чувствително мишле изведнъж промени коренно отношението си към цялото мише братство. Не се трогваше вече от разкази нито за плъхове в мазето, нито изтръпваше от ужас, когато чуеше потропващите малки пъргави краченца по кюнците и комините, нито изпадна в особена паника, когато по новините започнаха да ни плашат с огромните като тлъсти персийски котки плъхове в московското метро. Мъничката ни нова бяла занимавка с червени очички си имаше остри зъбки почти като на Тридентския събор, но това в интерес на истината го опитах само аз, защото другите не си тикаха носа там, където не им е работа. Мишлето иначе си беше много сладко и миловидно, а още по-сладко и миловидно го правеше природната му склонност да заспива в такъв дълбок зимен сън, че именно заради това се превърна във всеобщ любимец на всички. Не мога да забравя как, дълбоко убедени, че горкото животинче ще вземе да премине ненадейно от едни реки в други, от съня към смъртта, полагахме неимоверни усилия, за да го събудим, да го извадим от дълбоката и опасна дрямка. Най-упорита в това отношение беше майка ми, която го държеше часове наред в ръцете си, гушкаше го в пазвата си, говореше му нежни приказки. Понякога в животоспасителната игра се включваше даже котката, която го вадеше с нежни лапички от буркана и го слагаше в съседната чинийка със слънчогледови семки и така секунди, минути, часове наред с наставническа лапа върху гърба му се забавляваше на апетита на малкото крехко пухченце, което, току-виж, утре станало сочна мръвка, достойна за похапване. Не се стигна дотам, котката ни беше вегетарианка, предпочиташе солети и шоколад, но чаровният миниатюрен албинос наистина един ден премина завинаги от реките на съня в неведомото царство на смъртта.
Всеки си има някакви страхове. Да се присмиваш на чуждите страхове е дълбоко глупаво в основата си, защото никога не можеш да знаеш със сигурност кога точно собственият ти страх ще те застигне. Безстрашните хора са дълбоко страхливи всъщност – най-неистовият им и вероятно напълно основателен страх са именно те самите. Колкото до останалите, от тях едни се страхуват от мишки, други от змии, скорпиони, дракони, трети от пеперуди или морски кончета, четвърти от кукумявки, прилепи, таласъми, пети от риби, медузи, морски звезди или котки – изобщо все достойни представители на животинското царство, които заедно с все още непопадналите в някоя ловка ловджийска мрежа бъдещи хрупкави и сочни пиленца с препечена кожичка, зачервени опърлени прасенца с лимонче в устата, панирани резенчета акула, агнешко чеверме, телешко варено, свинско вретено, патица по императорски, скумрия в собствен сос и т.н., и т.н. обикновени, екзотични и още по-екзотични Божии твари населяват и долния, и горния свят, и подземните, и небесните селения Господни, и кораба на Ной, и звездната карта.
А някои се страхуват от гарги, та по този повод:
В Трудово-възпитателното училище за деца на разведени родители попаднах заедно с още много други зловредни издънки на прогнилата монархо-фашистка буржоазия, което, разбира се, си е само едно скудоумно, при това в нашия случай невярно определение, понеже всевъзможните прояви на шизокомунизма, папоцезаризма, цезаропапизма, садомазохизма и прочее изми са ни вълнували винаги само и единствено – по волята на Битието, което определя съзнанието – като евентуален бъдещ виц, един от поредните, с които винаги е била изпълнена нашата единна в многообразието и разединена в еднообразието си – изпълнена с дъх на канела, индийско орехче, черен пипер, къри, ванилия, портокалови корички, бургундско, траминер, метакса, узо, токайско и разбира се, празнично осветена и в най-непосилния трудов мрачен делник с естественото, бликащо направо отвътре осветление на неугасващите мехурчета от всевъзможните видове вносно, но и незабравимо родно шампанско „Искра“ къща, така че вече само в крайни случаи се налагаше да си хабим излишно приказките. Така или иначе, голяма част от нас висши математици, всъщност единствено аз, поради съмнителното си отрицателно IQ – параматематик (тази титла я измислиха специално заради мен: „За да не плачеш, дзверо ненагледен“, както обича да казва кака, еееех, каааакоооо, какичко, на кого си ме оставила), ние се задоволявахме само с числа: 3444 – ха-ха-ха, 128 – ааааааа, велико, велико, това не може да се забрави!, 5782 – брей, откъде се сети, 90283923 – а, лъжеш, такъв няма! – е, именно де, чуй го сега… та в крайна сметка всичко това, за съжаление, трябваше да остане мил и ведър спомен в моята малка, мъничка, още по-мъничка детска глава, когато един ден, в крехка детска възраст, тежките врати на Трудово-възпитателното училище за деца на разведени родители се хлопнаха зад гърба ми и аз в този момент усетих какво е светът да изчезне пред очите ти, какво е да видиш края на света – ето това, хлопването на безмилостната желязна врата.
Тате го разстреляха за назидание пред очите ни, а пък мама и по-голямата ми сестра, разбрах от един разпит, не знам как успели да се измъкнат през бодливата тел на всевиждащата власт (а, не съм знаела! Факирско семейство, всеки един от нас си имаше някакъв номер, но запазена марка, фамилен бранд, така да се каже, беше и си остава най-неочакваният нощен полет в изискан официален – цветът е без значение – костюм, неизменно отгоре с класическата черна семейна пелерина със златен или син хастар, на гърба с инициалните готически букви на имената ни, чийто образец ни е завещан от далечен наш графски роднина по дядова линия, в чийто герб, трябва ли да го споменавам, имаше гарга, този древен символ на мъдрост и благородство, а за непосветените – извор на страх и ужас) и попаднали от трън, та на глог – в западните римски провинции, където като в родния ми град на маслото казват бутер, на явора – клен и отгоре на всичко си мият зъбите сутрин, обед и вечер, както и след всяко случайно споменаване на думата СССР. Ето това наистина не бих могла да го изтърпя!
Казах го на възпитателката. Казах ѝ: „За нищо на света няма да напусна милата ни татковина, родното Трудово-възпитателно училище за деца на разведени родители, защото това често миене на зъбите направо ще ме съсипе. Такова душманство не се преживява!“.
Въпреки че в общи линии изобщо не мога да се оплача от престоя си в това незабравимо ТВУ – където в интерес на истината поради волята на Битието, което определя съзнанието, все още продължавам да се водя на отчет и минавам от време на време, за да се видим с добрите стари другарчета, с които по стар трудово-възпитателски навик си пишем взаимно едни на други съдебномедицински експертизи (моите най-често са: „Въх, уби ме!“), все пак трябва да кажа, че един-два пъти се случиха неща, които, еееееееееех, направо ме трогнаха до сълзи. Сигурна съм обаче, че и останалите ми другарчета си имат по някоя такава своя, уникална, лична, удивителна, очарователна, незабравима, с други думи – тридентска история. (Тук, между другото, само в скоби ще отбележа ненадейно осенилото ме подозрение, че може би, ако бях по-послушно дете и си миех и аз сутрин, обед и вечер, и след всяко споменаване на неприлични абревиатури зъбките, навярно щях да избегна гнева на Светата Инквизиция, на Българския зъболекарски съюз, но какво да се прави, съдба… Или чисто и просто отрицателно IQ – параматематика!)
Та да си дойдем на приказката! В това наше мило Трудово-възпитателно училище за деца на разведени родители – това „разведени“ впрочем в много случаи беше не буквално, а само кодово название, подразбиращо най-вече предпочитания към различни цехови костюми, футболни отбори, капели, хорове и прочее хранителни добавки, тъй както в крайна сметка във всяко семейство се случва единият родител да предпочита сандвича си с горчица, а другият – с майонеза или кетчуп, но при всички случаи главното, което ни обединяваше, обединява ни и досега, е принадлежността ни към опасното, неизброимо, тайно множество на гаргите и враните, любителите и познавачите на таваните и килерите, на старите книги и старите къщи, както и всякакви други вещи лица, което, има ли смисъл да го споменавам изобщо, е особено опасно и най-строго наказуемо занимание – та в нашето ТВУ пердета, чаршафи, юргани, калъфки за възглавници, покривки, платове, салфетки, тоалетна хартия и други санитарно-хигиенни материали нямаше, а навсякъде, по всички маси, по всички прозорци, легла, бюра, плотове, етажерки, тоалетни, върху всяко тяло, вместо работнически гащеризон, вместо някоя текстилна материя, родно или съветско производство, разбира се, здраво бяха прилепнали параграфите, членовете, точките и алинеите на вездесъщия
Закон за Църквата на Априлския пленум.
Тук не искам да досаждам със смразяващите детайли от този закон, чиято главна цел беше, а и все още е, да пази и гарантира храносмилателната, отделителната, вегетативната нервна система, както и кръвообращението, висшата нервна дейност, слюнкоотделянето, хормоналния баланс, баланса на червените и белите кръвни телца и т.н., и т.н. жизненоважни органи, системи и функции на Църквата на Априлския пленум, сред които не бива да се пропуска особено правилната поддръжка и функциониране на епидермиса – в крайна сметка едно дълбоко хуманно занимание, дълг и отговорност на всеки, поради което логично е да се появи въпросът: какво в такъв случай му е толкова ужасното на този Закон, какво лошо има в това неговите параграфи, членове, точки и алинеи да изпълват и обличат цялото космическо пространство? Всъщност нищо, абсолютно нищо! Проблемът е единствено и само в това, че понякога някои особено предани изпълнители на Закона за Църквата на Априлския пленум – все заради Битието, което определя съзнанието – се увличат до такава степен в неговото изпълнение, че започват да си ги татуират тези параграфи, членове, точки и алинеи не само по челата, ръцете, гърба или краката, но даже и на места, от чието споменаване направо се изчервявам.
А да не говоря за това как човек може да се покърти от този закон, ако случайно някой реши да го изкара негов враг. Върви обяснявай после, че изобщо няма живо същество, което да не подлежи на всичките му параграфи, членове, точки и алинеи.
Например почти веднага след като бях попаднала в нашето Трудово-възпитателно училище, не знам как, но стана така, че веднъж, точно по време на една строева подготовка, най-неочаквано и за самата мен, защото умът ми не го побираше как изобщо съм успяла да си я взема на тръгване към ТВУ-то, понеже всичко стана толкова бързо, че даже не успях да си измия зъбите, та най-неочаквано и за мен самата пред директора, дружинната ръководителка, отрядниците и отговорниците на класовете, надзирателите и възпитателите, върху току-що лъснатия с белина мозаечен под изтървах любимата си писалка „Паркър”, която в интерес на истината използвах най-често не, забележете, не за някоя сериозна и отговорна дейност, като например да се упражнявам в преписването на Закона за Църквата на Априлския пленум, макар че всъщност откъде у едно дете, на което тепърва му предстои да влезе в Трудово-възпитателно училище за деца на разведени родители, такава гражданска съвест, а за да нарисувам някой мустак, рогца или козя брадичка на роднините си по снимките или на нещастните знаменитости по вестниците – опак навик, за който си платих скъпо и прескъпо.
Та изтървах си, значи, писалката, за която изобщо не знаех, че е у мен, и се започна една история, направо не е за разправяне.
Най-напред се развика надзирателят, а после всички като в древногръцка драма ме емнаха в хор:
– Ти на кого показваш среден пръст, бе, келеш вчерашен?
– Аз?! Не, няма такова нещо – взех да обяснявам притеснено и се наведох да си взема писалката.
– Какво ме правиш на гламав, за какъв ме вземаш? Ейййй, гледа те в очите и те лъже.
– Ама няма такова нещо, аз никога не бих…
– Откъде го взе тоя среден пръст, бързо казвай – закрещя дружинната ръководителка с пяна на устата, сочейки към писалката ми.
– Но това не е среден пръст, това е писалка – взех да се оправдавам и от смущение за малко да не си прехапя езика.
– Ти мен за вчерашна ли ме вземаш, като виждам прекрасно, че е среден пръст?
– Добре, добре, както кажете, както кажете – взеха да избиват студени капки пот по челото ми.
– Казвай откъде ти е този среден пръст.
– От Давид.
– Кой Давид?!
– Давид Черни.
– Кооооооооййййййййййй?! – изкрещя като обезумял отговорникът по военна подготовка и върл любител на следния член:
Чл. 22. (1) Христослужебнотайни са христочастите, създавани или съхранявани от христодържавните христослужби или христозвената на местните христохорове на Христогоргоните, които не са христодържавнотайни, нерегламентираният христодостъп до които би се отразил неблагоприятно на интересите на христодържавата или би увредил друг христоправнозащитен интерес на Църквата на Априлския пленум.
(2) Христочастите, подлежащи на класификация като христослужебнотайни, се определят със закон, в съгласие със Закона за Църквата на Априлския пленум.
(3) Христоцербероръководителят на съответната организационна христоединица в рамките на закона обявява списък на категориите христочасти по ал. 2 за сферата на дейност на организационната христоединица. Христоредът и христоначинът за обявяване на списъка се определят в христоправилника за прилагане на Закона за Църквата на Априлския пленум.
(4) Всеки, който си позволява да проповядва в духа на Христос и християнството, на евангелските и апостолските четива, обявени заедно с цялото Свето писание за мрачна рецидивистка отживелица на Първия конгрес на Църквата на Априлския пленум, като по този начин подлага на съмнение новия христоред в новата христодържава, попада под най-строгите удари на настоящия Закон за Църквата на Априлския пленум и подлежи на кремиране (в будно състояние) и превръщане в христочаст за назидание и за нуждите на Църквата на Априлския пленум.
– Давид Черни – отговорих плахо.
– Какъв е тоя Давид Черни, откъде е? – започнаха да крещят всички един през друг.
– Чех.
– Ама какъв чех, бе, ти нормална ли си? Всички сме христочасти – развика се дружинната ръководителка.
– Ами те и чехите са христочасти – казах и усетих как пикочният ми мехур всеки момент ще се пръсне, но със сетни сили се опитах да си поема дъх и да се въздържа.
– Как ще са христочасти, това е пълна глупост! Ако бяха христочасти, нямаше да се казват чехи, а щяха да се казват христочасти – извика някой от горните класове.
– Но те са хем чехи, хем христочасти – напразно обяснявах.
– На кого ги разправяш тия, бе, рядко щастие такова?!
– Ами нали и българите са христочасти? – изтресох горда този аргумент.
– Българите може, те може. Защото те са взаимозаменяеми, българинът означава христочаст и христочастта означава българин – каза директорът.
„Аха, дупето заменя главата и обратното“, помислих си, но вместо това много внимателно и кротко казах: „Ами комунистите, нали и те са христочасти?!“ – попитах с доволство от това, че мозъкът ми започва да се даврандисва.
– Не споменавай напразно името комунистическо, говедо с говедо рецидивистко! – изрева класната ръководителка на един от класовете и аз така и не успях да изредя всички възможни вери, националности, професионални сдружения, италианци, киргизи, узбекистанци, албанци, американци, мексиканци, японци, виетнамци, нигерийци, дзенбудисти, кришнари, мюсюлмани, евреи, шивачи, кроячи, преводачи, обущари, миячи, чистачи, танкисти, комбайнери, трактористи и всички останали, за да кажа, че всъщност и те са българи, т.е. християни, т.е. комунисти, т.е. фашисти, т.е. тридентисти и т.н. После отговорникът по физкултурната дейност се развика:
– Това келешче ще ми стопи лагерите, какво има да се обяснявате с него. Я го пращайте направо в христокарцера.
– Но моля ви, защо така, нищо не съм направила.
– Как да не си направила?! Среден пръст ще ми вади насреща.
– Но аз…
– Нахално пишлеме такова – крещеше ядосан един.
– Отрепка вчерашна, ще се мисли за повече от нас – прекъсваше го друг.
– Добре, добре, ще слушам, няма да ви ядосвам – повтарях накъсано и имах чувството, че наистина всеки момент пикочният ми мехур ще експлодира.
– А, ще слушаш ти, кажи ми, че да ти повярвам…
– Ще слуша тя… Все едно пък ние сме се скъсали да слушаме – чух случайно тихо подхвърлено изречение някъде отстрани.
При това изречение, при тази най-неочаквано оказана дълбоко инстинктивна в основата си подкрепа, изведнъж почувствах такова невероятно облекчение, че просто усетих как се отпускам, отпускам, отпускам и по краката ми започва да се стича топла нежна струйка. В този момент ме обзе такъв ужас, че започнах да крещя като обезумяла:
– Мамоооо, какоооооо, какичкоооооо, къде сте?! Тия хора ще ме докарат пак до бебешкото креватче, пак взех да се напикавам, ужаааааааааас. Мамооооо, какооооо, какенцееееееее. Обещавам повече да не плюя през прозореца, обещавам да не се разхождам по покривите и да не скачам с чадъри от тях, обещавам да не си бъркам в носа, да си мия зъбките сутрин, обед и вечер, особено понякога, мамоооо, какоооо, обещавам, обещавам, обещавам, понякога!
И те чуха. Дотърчаха и двете в стаята ми с няколко секунди разлика и най-напред кака извика през смях:
– Ей, малката, какво си се развикала?! Какво искаш, и в последната черна дупка в космоса ли да научат, че пак си свършила насън тоалетната хартия и си бърсала дупето си с „Mein Kampf” и „Капиталът”?
– Ма, како, не е вярно. Аз ползвам само речите на Мусолини и Сталин.
На това майка се намеси подобаващо и със заповеднически тон отсече:
– Алоооо, къде се намирате вие двете?! Мръсотии ще ми приказвате. „Mein Kampf” и „Капиталът”, Мусолини и Сталин ще ми споменавате. Я марш бързо в банята да си миете зъбите! Хайде, по-живо, по-живо, че току-виж цъфнал пак някой Априлски пленум.

