На 28 септември в 2 часа следобед е починал Светлозар Игов. За смъртта му ми съобщи Златомир Златанов, един от малкото му приятели. Единствената книга за един от двамата поети, живи класици на съвременната българска литература, е написана от Светлозар Игов. Златомир Златанов и модерният обрат се оказа последната му литературоведска книга.
Смъртта и предшествалото я няколкогодишно оттегляне на Светлозар Игов от литературната публичност слагат край на епоха, в която литературната история все още беше възможна като индивидуален проект и тази възможност беше реализирана в литературния историк Светлозар Игов. Реализирана като концепция, алтернативна на академично-корпоративната, и буквално въплътена като живот, свързвал ни доскоро на живо с Дора Габе и Виктор Шкловски.
Да чуеш живия глас на Бабата, имитиран от Бебо (прякор, който отиваше на Светлозар Игов почти до края) – „Какви две хубави очи, тя имаше очи на бурсук“, натъртвайки у-тата, – или да видиш почерка на Шкловски (тази лисица в кожухарския магазин на комунизма) в книга с посвещение, чието име сигурно му е звучало хлебниковски, това беше автентиката на литературната история, въплътена в Светлозар Игов, легнала в основата на неговата История на българската литература.
Израсъл по време, когато едни презирахме литературната история, а други твърдяха на маса, дълго преди да са станали реални апаратни мандарини, че те я пишат, Светлозар Игов беше за мен първата среща с една история на българската литература, за която френският екзистенциализъм и структурализъм, югославският ляв ревизионизъм и общуването на Андрич с Карл Шмит бяха естествено синхронни събития. Техническият термин за това е компаративистика и Светлозар Игов беше блестящ компаративист, без което историите на малките национални литератури си остават и при теоретично най-похватните и идеологически своевременни в най-добрия случай големи комплексарски наративи.
Всичко казано за щастливите идиосинкразии на Светлозар-Иговата литературна история може да се синтезира и възведе към поета Светлозар Игов. Литературната история като стриктно индивидуален проект има в крайна сметка за праобраз, последно основание и сертификат за автентичност поетическата харизма, която от модерността насетне може да бъде единствено и само индивидуално-автономна. Чифтосването на институционално-апаратна и поетическа харизма е първородният грях на съвременната българска литература. При Светлозар Игов както фигурата на добре познатия литературен историк, така и фигурата на слабо познатия поет са продукт на индивидуална харизма.
Един от нереализираните проекти на поета Светлозар Игов беше, ако правилно съм го разбрал, сборник с преводи на български на Раздялата на Фридрих Хьолдерлин, любимо негово стихотворение, със строфа от което искам да си вземем сбогом:
Нека. Знаех това отпреди. Откак преплетеното коренище
на лишения от образ страх разделя богове и хора
трябва – за да го изкупи с кръв –
трябва да погине сърцето на влюбените.
