0
877

Архитектура в контекст

Португалската идентичност: от Сиза до днес

арх209

Португалия и нейното място на световната архитектурна карта – малка страна, но с голямо влияние в съвременната архитектура. Как в България работим с контекста и темата за идентичността? Вижте гледните точки на архитекти и културолози.

Португалия през последните 50 години си извоюва място на световната архитектурна карта. Малко са държавите от такъв мащаб, които имат подобно влияние върху световната архитектура. Още по-малко са тези, които имат подобен стил, характерен и отличаващ се с високо качество, прецизност и внимание към детайла. Творбите на Алваро Сиза Виейра през 60-те и 70-те години привличат вниманието на чуждестранните критици и теоретици, които определят португалската архитектура като комбинация от модерни архитектурни методи и местни традиции. И до днес най-характерни за португалската архитектура са връзката с мястото и отношението към контекста. Контекстът характеризира и създава идентичността на португалската архитектура и прави португалския стил специфичен и лесно разпознаваем в глобалната съвременна реалност. Алваро Сиза Виейра, най-известният и признат архитект на Португалия, привлича вниманието към Иберийския полуостров и заедно с това прокарва пътя за следващи поколения архитекти, които успешно се налагат на архитектурната сцена и печелят международно признание – Едуардо Соуто Моура, Жоао Карлильо да Граса и др. Изложбата „Португалската идентичност: архитектура в контекст“ (от Сиза Виейра до днес: 11 емблематични проекта на съвременната португалска архитектура) представи (в Музея на София от 9 до 20 март) проекти на архитекти от различни поколения и предложи общ поглед върху съвременната португалска архитектура.

В променяща се следвоенна Европа е застрашен характерът на португалската архитектура. Това е национален проблем, който води началото си още от края на XIX век. Този контекст насочва архитектите към погрешно тълкуване на наследената архитектурна действителност като средство за решаване на проблемите. Водени от амбицията да създадат независима национална архитектура, те пренебрегват същността на местните форми и присъщите им характеристики. Според Фернанду Тавора (1923-2005) резултатът е архитектура, основана на археологически принципи и напълно несъвместима с мисленето, чувствата и начина на живот в заобикалящия ни свят. По думите му това е крачка назад в развитието на националната архитектура, което я отдалечава и от съвременните международни тенденции. Фернанду Тавора призовава към използването на историческия анализ като средство за разбиране на рационалността на спонтанната архитектура и нейната форма като отговор на определен контекст. Само така може да бъде намерена истинската идентичност на португалската архитектура, която впоследствие да бъде насочена по естествен път към модерните движения. Според Тавора всичко трябва да се изгради отново, като се започне с изследване на съществуващата португалска архитектура.

Изследването на националната архитектура е организирано от Съюза на португалските архитекти през 50-те и 60-те години на миналия век. То дава възможност да се опознае португалската архитектура в различните й регионални проявления. Постепенно националната архитектура пробужда интереса към поетичната сила на сградата и нейната връзка с мястото. Тези принципи днес са неразривна част от португалската архитектурна култура. Разбира се, и португалската архитектура е белязана от недомислени проекти, водещи до обезличаване на средата. За щастие в страната има немалко архитекти, които се противопоставят на тези процеси и полагат последователни усилия за развитието на една положена в контекст архитектурна среда. „Ние вярваме – казва Тавора, – че архитектурата е отговорна за хармоничното организиране на пространството, с което природата щедро ни е дарила“.

В рамките на изложбата се проведе и дебат (на 15 март), посветен на темата за връзката между идентичност и контекст, само че в българска среда. Участие в дискусията взеха архитектите Любомир Георгиев (директор на ONE ARCHITECTURE WEEK), Георги Станишев (Катедра „История и теория на архитектурата“ в УАСГ), Ина Вълканова (куратор на изложбата), Георги Кътов (I/O Аrchitects) и културологът Владия Михайлова (куратор в галерия „Васка Емануилова“).

Кураторката на изложбата, арх. Ина Вълканова, поясни, че представените проекти са от последните десет години и са изключително свързани с контекста – не само като идеи, но и като материали, които се използват. Арх. Георги Станишев очерта историческия контекст и връзката му с развитието на архитектурата. „След 1974 г. в Португалия се връща една демократична форма на управление. Самият Сиза подчертава, че именно това освобождение дава възможност да се търсят нови формати на отношение към историята, средата и т.н. Днес португалските архитекти разбират, че са периферни спрямо централно-европейските страни, не толкова в културно, колкото в икономическо отношение“.

Владия Михайлова коментира българския контекст и определи българската архитектурна среда като фаргментарна. „При нас се случват различни проекти, които някак живеят в паралелни пространства. Отсъства стратегическа визия за това какво правим, което вероятно е свързано с липсата на визия за това какви сме. Последните открити дебати, на които присъствах, бяха свързани с това разнообразие от критерии, към които се отнасяме, с липсата на възможност да защитим една гледна точка или да се свържем с тази гледна точка. От една страна, има връщане към някаква национална идентичност, която обаче минава през някакви пластове на популярна култура. Има огромна разлика между това, което правим сега, и архитектурата преди 1989 г. Имаме огромен проблем и чудене за това какво да правим с наследството на късния социализъм. От друга страна, се появяват нови моди, свързани с културното наследство и определящи ни като идентичност отново назад, с поглед към миналото. В този смисъл от културологична гледна точка публичният аспект на градското пространство и на архитектурата като цяло е изключително разкъсан между едно връщане към миналото, за което не се знае какво точно минало е, и търсене на някаква идентичност.“ Владия Михайлова подчерта разликата между периферия и провинция и постави въпроса дали когато говорим за България, не би следвало да имаме предвид по-скоро една провинциална ситуация – не само от гледна точка на качеството на изолирани проекти, но и на цялостната система, която произвежда тази среда: от образованието през публичните институции и общите споделени стратегии до конкретната работа.

Арх. Георги Кътов сподели, че често е мислил за разликите между българската и португалската архитектура, от една страна, и за приликите между двете страни, от друга. Той призна, че в работата си не търси умишлено някаква връзка с традиционния контекст в България, а се опитва да поставя контекста в много по-широк план. Що се отнася до чуждите модели, които се внасят в България, по думите на Кътов това винаги се е случвало – и след Освобождението, и след 1989 г. „Чужди модели са внасяни от различни места, в архитектурата това е много лесно видимо, просто архитектите са учили в различни школи. Затова градовете ни – и в по-старите си части – никога не са компактни, винаги са фрагментирани. В нашата работа чуждите модели по-скоро се борят с използването на местни традиционни материали и подходи, докато се стигне до това, което всъщност искаме да направим“.