Начало Книги Библиосвят Бай Ганьо и фашизмът
Библиосвят

Бай Ганьо и фашизмът

Морис Фадел
18.08.2023
14591

Националистическият популизъм, антиинтелектуализмът, съпротивата срещу модерността, без да се защитават предмодерни ценности, конспиративното съзнание и омразата срещу Запада са черти на едно явление, което все по-често срещаме: фашизма.

Задача на критиката е да намира онези черти в коментираното произведение, които да подчертават неговата актуалност. Това с особена сила важи за „Бай Ганьо“[1]. Част от „каноничното излъчване“ на текста, неговата значимост в литературата ни, е тъкмо настояването за неговата постоянна актуалност, вярата, че то съответства на днешния ден, че „отразява“ моменти от настоящето, че е винаги злободневно. Тук също ще се спрем на актуалността на „Бай Ганьо“ – с тази разлика обаче, че явлението, с което ще свържем произведението, е актуално от около век.

Актуалността е същностна част от жанра на отделните сюжети за Бай Ганьо – те са фейлетони. Фейлетонът съдържа в себе си елемент, който твърдо го противопоставя на литературата. Докато тя се стреми към вечното и неизменното, да съобщава онова, което избягва капана на променливото и временното, фейлетонът като възникнал в ситуацията на медията (първите фейлетони са притурки във вестник) е насочен към настоящето, отлитащия момент. Той е симптом на две свързани събития: на модерността, където ценност е новото, което е обаче и преходно, и на края на изкуството в неговия традиционен вид, където тъкмо нетрайното не се приема.

Може би поради тази особеност мястото на „Бай Ганьо“ сред текстовете, които се наричат „литературни“, не е безспорно. Произведението влиза лесно в канона, ала над неговото присъствие там постоянно има съмнение дали е достатъчно „художествено“, не е ли прекалено публицистично, политическо, вулгарно, с ниски естетически качества. Съмнението се поддържа и от обстоятелството, че главният герой „Бай Ганьо“ напуска книгата и литературата и става фолклорен персонаж.     

Националистическият популизъм

Тук ще се опитаме да свържем „Бай Ганьо“ с една от актуалностите, която не е кратковременна и бързочезнеща. Фейлетонът „Бай Ганьо журналист“ разказва за това как Бай Ганьо и неговите „приятели“ Гуньо Адвокатина, Гочоолу и Дочоолу спорят с какво ще се занимават; обединяват се около това то да не е руски трактир, банка или фурна, а вестник; решават политиката на изданието винаги да следва властта и след кратък спор го назовават по предложение на Бай Ганьо „Народно величие“. Фейлетонът може банално да се тълкува като изобличение на използването на политиката и медиите за персонално обогатяване. Ала фразата „Народно величие“ не е обикновено патетично клише. Тя събира усилията на националното ни Възраждане по формирането на българската общност, за да ги сведе до трафаретна надуто-смехотворна формула. В нея не личи никаква перспектива на говорещия. Вестникът на Бай Ганьо няма да защитава идеи, а ще следва анонимни колективни представи, ще се опитва да говори от позицията на народа, да изразява неговото величие.

Във фейлетона „Бай Ганьо журналист“ Алеко Константинов не критикува само цинично-прагматичното отношение към политиката, нейното използване за личен просперитет. Тук Бай Ганьо не е просто привърженик на „келепира“. Фейлетонът представя изграждането на политическия националистически популизъм. На популизмът, който ще „смачква“ сложните и многозначни събития в националната история, ще избягва противоречивите разкази за тях, за да ги тиражира като славни и величествени. Така той ще се стреми да стане публичното лице на патриотизма – лице, което уж ще бъде ентусиазирано от изключителното минало, а всъщност настървено ще разпространява омраза към настоящето.

Любопитно е, че в „Бай Ганьо журналист“ темата за националистическия политически популизъм съжителства заедно с тази за Русия. Преди да изберат да издават вестник първата идея за „бизнес“ на Бай Ганьо и неговата компания е да направят руски трактир. Той трябва да пренесе директно Русия в България или обратно: да бъде с две отделения (за мужици и дворяни); ще бъдат наети десетина хлапета, които приличат на руснаци; те ще бъдат облечени и подстригани като казаци; ще бъдат докарани водка и закуски, надписът ще бъде на руски. За Русия става дума и когато Бай Ганьо и „дружината“ му вече са решили да се занимават с вестник: „За Русия „ще пущаме по едно: нашата освободителка, братския руски народ, да живей Царя Освободителя (Бог да го прости)“[2]. Бъдещите журналисти са готови и на противоположния ход: да говорят за „Задунайская губерния“, ала само в краен случай, „като видим зор“.

Фейлетонът подчертава, че за осъществяването на политическия популизъм е необходима подкрепата на медията. За да направи от патриотичните чувства на публиката клишета, Бай Ганьо трябва да стане журналист. Трансформацията на руското общество в антиутопичен самовлюбено-агресивен „руски свят“ бе невъзможно без телевизора, без безкрайните дискусии за това къде са грешките при несъмнените успехи на Сталин, какво в добрия СССР е било все пак отрицателно, как Китай се е оказал по-успешен от Горбачов в края на 80-те и какво бурно развитие е постигнал, как „еднополюсният свят“ да бъде разграден.

Журналист обаче иска да е не само Бай Ганьо, а и авторът на фейлетона. Идеята за вестник „Народно величие“ се появява в текст, който принадлежи към обвързания с медиите фейлетонен жанр. Също така историята за това как Бай Ганьо ще става журналист не е предадена „пряко“, от някакъв „неутрален разказвач“, а „медиализирано“, чрез думите на един от персонажите – Гедрос. Литературата не може да бъде алтернатива на медийния свят, да се изолира от него в самодостатъчна „естетическа реалност“. Съпротивата срещу използващия медиите националистически популизъм – казва ни Алеко – може да бъде само с помощта на медиите.

Антиинтелектуализмът

В прочита и оттам в интерпретациите на „Бай Ганьо“ се налага „гледната точка“ на разказвача за основния персонаж. Бай Ганьо е такъв, какъвто го „виждаме“ през думите на представящия историята за него. Ала персонажът също има позиция спрямо разказвача и тя се състои в отношението му към „учените хора“. Бай Ганьо се държи антиинтелектуално. Не само защото се запомня с привилегироването на бита и тялото, на „просташкото“, а и защото това привилегироване не е  следствие от навик, не е обикновена характерова черта. То е израз на отношение към света, има идеологическа основа. Бай Ганьо има такова демонстративно еснафско, фамилиарно и цинично поведение, понеже ненавижда „учените хора“, интелектуалците. Той иска да няма общо с тях, да бъде друг. Разказвачът, който принадлежи към групата на „учените“, откровено му се подиграва, ала и Бай Ганьо не пропуска да направи това. „Чудни сте вий учените? Ами, че ти отде знаеш какви са онез на касата? Прибере ти гюла, завий си края на някъде“ – присмива се той на разказващия във фейлетона „Бай Ганьо пътува“, експлоатирайки пошлото представяне на интелектуалеца като глупак.

Бай Ганьо не просто ненавижда интелектуалците, но и има проект за премахването им от публичния живот. Този проект, разбира се, е таен, непубличен (интелектуалците обичат публичността), ала той личи във всичките му действия в политиката, след като се завръща в България. Проектът е планиран отдалеч, за него ни се намеква още когато Бай Ганьо е в Европа, на изложението в Прага: „Страшни диванета са туй учените… Ама чакай, ще се върне бай ти Ганьо в България, па видя щем кой е кум, кой е сват“.

Омразата към модерността

Смяната на „агарянския ямурлук“ с „белгийска мантия“, под която героя си остава със дрехите отпреди промяната, е алегория на неговите особени отношения с модерността. Той участва в нея, пътува из Европа, включва се в политическия и медийния живот, но винаги е налице дистанция от контекста, в който е поставен. Винаги се вижда едно несъответствие между него и реалността, което намира израз в постоянната му подозрителност към другите, в страха, че ще бъде излъган. Бай Ганьо е в модерността, но непрекъснато ѝ се съпротивлява, иска нещата да се случват „по неговия начин“.

Тази съпротива не е породена от обстоятелството, че Бай Ганьо не е модерен, че той следва предмодерни ценности. Бай Ганьо не е „традиционен тип“, той само изглежда такъв с фолклорните елементи в облеклото си, с някои от репликите си, с поведението си на „човек от народа“. Противопоставянето на героя на модерността има корени в самата модерност: то е следствие от едно изграждащо се през XIX и избуяло през XX и XXI в. конспиративно съзнание, свързано с недоверието към света, с тайната убеденост на персонажа, че живее сред врагове, които кроят планове как да му сторят зло.     

Омразата към Запада

Пътуванията обикновено променят хората, ала не и Бай Ганьо. Различните градове и държави, които посещава, предизвикват еднакви реакции у него. Бай Ганьо е триумфът на едно-и-същото. Онова, което се очаква да го въодушеви, го оставя равнодушен; онова, което би следвало да го изненада, му се струва познато. „Пътуването на Бай Ганьо е движение от познатото родно към непознатото чуждо, последвано от завръщане в родното, без това завръщане да предизвика значими вътрешни трансформации у героя“ – пише Паулина Стойчева[3]

Постоянното отношение към света у персонажа е недоверието, подозрението. То има своята конкретизизация – Запада, Европа. В Европа на героя всичко се струва не така, както изглежда. Любезността е лицемерие, уважението прикрива циничния интерес: „Какво ще ѝ гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат“.

Фашизмът

Националистическият популизъм, антиинтелектуализмът, съпротивата срещу модерността, без да се защитават предмодерни ценности, конспиративното съзнание и омразата срещу Запада са черти на едно явление, което все по-често срещаме: фашизма. Фашизмът има странната особеност да изглежда като новина, въпреки че има една вече немалка история. Може би защото враждебно, но скрито съпровожда модерността, поради което не го и забелязваме, бидейки погълнати от събитията в модерния свят, и когато се сблъскаме с него, се оказваме изненадани. Както Бай Ганьо, който изглежда нелеп и смешен в сравнение с разказвачите на историите за него, ала когато се завръща в България, започва да показва на „учените“ „кой е кум и кой е сват“.

Морис Фадел е доцент по теория на литературата в Нов български университет. Той е автор на книгите „Пол де Ман: опити с невъзможното“ (2002), „Животното като литературна провокация: „анималистиката“ на Емилиян Станев“ (2010) и „Детективи, разузнавачи, Студена война: криминалната и шпионската литература в сравнителна перспектива“ (2021), както и на множество статии и рецензии в литературни медии и научни сборници. Ръководител е на департамент „Нова българистика“ в НБУ.

На главната страница: Илия Бешков, Бай Ганьо, 1937 г.

–––––––––––––––––

[1] Текстът е предизвикан от разговорите „Алеко днес“, организирани от БТА и посветени на 160-годишнината от рождението на Алеко Константинов. Аз се включих в разговора по темата, състоял се в пресклуба на БТА във Варна. Водещ бе доц. д-р Йордан Ефтимов. Б.а.
[2] Всички цитати от произведението на Ал. Константинов са от: Константинов, Ал., „Бай Ганьо“, www.slovo.bg (посетено на 16.08.2023 г.).
[3] Стойчева, П., „Нацията: копнежи и употреби“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2010, с. 111.

Морис Фадел
18.08.2023

Свързани статии