0
3748

Безсрамие и свобода

Dani-Smilov-F

Този текст е дълъг, но не безцелно, а за да обясни защо по БНТ днес имаме аналитично предаване „Среден пръст” и липсва критика към безобразията на един вицепремиер.

Свободата и срамът взаимно се предполагат. Срам изпитва свободният човек, който сам отговаря за делата си. Затова и всяко освобождение е свързано с чувство на срам от предхождащата го несвобода. „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови” e просвещенската укорителна констатация, с която Русо оповестява диалектиката между свободата и срама от несвободата в модерния свят.

Българското освобождение през 1989 г. също произведе съответна доза срам. Срам от това, че 45 години обществото е живяло като послушник на един доста примитивен и потиснически режим, зазубряло е идеологията му, оправдавало е и е съучаствало в престъпленията му. Тъй като освобождението дойде неочаквано и без подготовка, срамът също беше частичен и разколебан.

Но все пак този срам удържа повече от 20 години и спомогна за налагането на определени обществени, ако не табута, то поне норми. Една такава норма бе например забраната на политизацията на етнос и религия. „Голямата екскурзия” от 1989 г. на турските „изселници” е безспорно срамна история за един свободен народ – за индоктринирано, несвободно население тя може да мине и за нещо нормално.

По същите причини стана срамотно да се преследват и дискриминират хора за техните политически възгледи, раса, пол, сексуална ориентация и т.н. Тези норми бяха включени и в българската конституция и закони, а страната се присъедини към международни организации, които споделят същото чувство на срам. Срам от това да третираш другия (или себе си) като несвободен и неравен.

Двадесет години по-късно 

Срамът обаче излинява с времето. Източна Европа днес не е смачканият и унизен регион, който беше през 1989 г. Повечето от страните днес са членки на ЕС и по доходи са вече в доста високи категории. Регионът премина през поне двадесет години на сериозен икономически растеж. Днес Варшава, Прага и Будапеща са сравними с всеки един богат европейски град (без два-три мегаполиса като Лондон). Източна Европа има днес с какво да се гордее и самочувствието ѝ не е без основание.

Със самочувствието идва и желанието да се разделиш със срама от несвободата в миналото. Тази раздяла става по два начина – унгарско-полски и руски.  Унгарско-полският твърди, че истинското освобождение на региона не се е случило през 1989 г., а едва с „консервативната революция” на Орбан и Качински, която окончателно слага край на комунизма. Годините преди нея са половинчат преход, който само замества едни господари с други: СССР с Европа. Истинските освободители днес имат право да скъсат и с табутата, и с нормите, които този „половинчат” преход „наложи” на обществата им. Затова днешните революционери няма защо да се срамуват от несвободата на комунизма – те са тези, които окончателно го погребват и се освобождават от неговата сянка.

Иронията е в това, че диалектиката на срам и свобода е желязна. Поради което „новите освободители” заместват срама от комунизма със срам от измислени робства като „прехода” или „диктата” на ЕС. Нов срам за стар. Фалшив за истински.

Руският вариант е по-прост. Според президента Путин Русия просто няма от какво да се срамува. Сталин е най-великият лидер (според руснаците като цяло) и е естествено продължение на православната царистка традиция. Времената са били тогава такива, а иначе синтезът между власт и народ си е винаги един и същ.

Проблемът с руското решение е, че когато срамът изчезне, с него си заминава и свободата. Фалшивият срам може да доведе също до подобен резултат, но в по-лека форма.

А в България?

Ние се лутаме между двата горепосочени варианта. БСП развиха хроничен дефицит на срам от несвободата (в стил „Какво ни отне демокрацията”) и затова естествено и по традиция предпочитат руското решение.  „Атака“ и националистите пък са по-близо до унгарско-полското.

Бойко Борисов както винаги е балансьор и се колебае между имперсонализации на Тодор Живков и Виктор Орбан. Задачата му става още по-сложна заради стремежа му да поддържа и „европейски” образ (особено за председателството). Това означава, че върху Живков и Орбан се наслагва и силуетът на Ангела Меркел. Макар и изглеждащи невъзможни, тези етюди са всъщност учудващо сполучливи.

Така или иначе хибридният български вариант също като другите два релативизира срама от несвободата и подменя истинския с фалшив срам от илюзорни „заробвания” – от ЕС и САЩ. Резултатът е ескалация на безсрамието, която се вижда почти навсякъде. Вече е напълно в реда на нещата:

– да обиждаш хората за раса, пол, сексуална ориентация – на „ирански трансджендъри” например;

– да твърдиш, че човешките права са заговор срещу отечеството;

– да си бил в ДС;

– да твърдиш, че европейците са гейове и розови пудели;

– да основаваш патриотична партия, защото си бил в ДС и си бранил интересите на отечеството;

– да смяташ, че идеологията за равенство между половете е преувеличена измислица и е вредна;

– да твърдиш, че ЕС и СССР са едно и също;

– да показваш среден пръст по БНТ;

– да се снимаш с букет пред паметника на Тодор Живков;

– да буташ възрастна жена на границата, защото е туркиня;

– да обиждаш жена на средна възраст неясно защо, но може би защото е депутат от Европейския парламент и е хомосексуална;

– да твърдиш убедено, че опозиционерите са по принцип и в частност обратни;

– да твърдиш същото само с намеци и т.н. и т.н.

Всичко това минава за борба с „политическата коректност” и определено има освобождаващ ефект върху много хора. Това, което се освобождава, не е много лицеприятно, но самото освобождение е факт. Пък било то и освобождение само като облекчение.

Съучастието на медиите

Ако следи мнозинството от българските медии, човек ще остане с впечатлението, че в обществото тече перманентна вакханалия с елементи от Содом и Гомор. „Страшна катастрофа”, „Манекенка с кожна болест”, „Скандал в ефир за джендъри”, „Андрей Еди Кой Си взе важното решение за красавицата Еди Коя Си”, „Грантовите медии сами се разкриха”, „Заклаха българка в Холандия”… Това е бърз преглед през водещите новини за деня на оборотна т.нар. медия. Интересното е, че в този поток политически и неполитически новини се сливат и накрая човек се загубва в това кой какво съдбоносно решение е взел, дали ще се жени или просто е хванал кожна болест.

Наглед всичко това е невинно и е само хватка за привличане на внимание. Общото впечатление, което се създава обаче, е на пълен разгул и морален упадък – силикони, секс, някой прекарва другия, някой пък сам се прекарал (като въпросните „грантови медии”).

Посланието на тази журналистическа вакханалия е едно и много ясно – хората, оставени на самите себе си, са безсрамни мръсници, които само гледат как да ударят кьоравото – финансово или плътски. Тези медии всъщност плачат за Спасител, за някой който да избави крехките и корумпируеми индивиди от залитането им в грях.

Вече сигурно се досетихте и кой е този спасител. ТОЙ е този, който остава чист над потока, когото снимат само пред камината с внучето, и на когото не смеят да се набъркат в личния живот.

Той е ВЛАСТТА, Великият Инквизитор, Командора.

Медийното безсрамие в този смисъл е структурно – то подготвя почвата за контрол над медиите и за забрана за критика на властта в тях. Нужна е силна ръка, която да спре разгула, защото хората не могат да не злоупотребят със свободата си. Те се упиват от нея и пропадат морално всекидневно.

В Русия тази диалектика на медиен разгул и медиен контрол е много ясна. Властта институционално е имунизирана срещу медиен разгул: ако някой пише срещу нея –  спира да пише или по-лошо. Срещу противниците на властта обаче може. И у нас властта се опитва да се издига над разгула като просто овладява медиите една след друга – къде с договорки, къде с политически назначения, къде с покупко-продажба с неизвестен (първоначално) собственик.

Дон Жуан и Командора

Моцарт поставя гениалната си опера „Дон Жуан” в Прага две години преди избухването на Френската революция. В нея е заложено предчувствието на ужаса от загубата на свободата, от идването на Командора, който повлича фриволния и безотговорен либертин в ада.

Вглеждайки се в историята след това, предчувствието поне в началото се оказва вярно – революционната република се изражда в якобинска диктатура, а после в автократична империя. И все пак обаче, както в операта, така и в историята Дон Жуан излиза краен победител. Той е този, който спечелва и разбиране, и симпатия, и съчувствие.  За разлика от него днес Командорите нямат добра слава, както и Великите Инквизитори.

Това, което остава валидно от времето на Моцарт, е механиката на социален контрол обаче. Ако успеете да убедите едно общество, че то е било завзето от безотговорни либертини (дон жуановци), ще стане лесно да му назначите Командор.

Съвременна България прилича малко на фарсова версия на финала на Дон Жуан. Медиите непрекъснато изброявят всички 1003 фриволности и похождения на героя, хор от интелектуалци-апокалиптици им приглася и размахва Истанбулската конвенция с намек, че цялата работа ще завърши в ада. И всички са в очакване на идването на Командора, който да възстанови изконните български ценности.

Докато плачат за измислен Командор, загубили срам за това, че все пак са възрастни и могат сами да управляват и себе си, и държавата си, хората губят свободата си.   

Защото няма свобода без срам от несвободата.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияГреховност и възмездие
Следваща статияКритика
на „новия консерватизъм“ (2)