Фантазирам си понякога: какво би станало със западноевропейската култура, ако творбите на древногръцките философи предсократици бяха достигнали до нас в пълния си обем, а не само откъслечно? Да си признаем с ръка на сърцето, че и с малко горчилка: разполагаме с едни оскъдни фрагменти, които въпреки усилията на Херман Дилс повече дразнят, отколкото удовлетворяват любопитството ни. Да четем примерно съчинението „За природата“ на Хераклит така цялостно, както е било написано, че да преценим дали е прав Сократ, когато казва: „Това, което разбрах, е прекрасно. Другото, което не разбрах, вероятно също. Но за да разбереш тази книга трябва да си делоски водолаз“. И по този начин да се сравним с най-умния човек в Елада (според пророчицата Пития), за да видим дали пък няма да разберем повече от това, което той е разбрал, четейки този толкова тъмен и плачещ Хераклит.
Или друга фантазия, в по-лош вариант: нищо от предсократическите писания не е достигнало до нас. И не знаем, че ги е имало Талес, Анаксимен, Парменид, Хераклит; имената им да са ни неизвестни и непознати. Мътни и тъмни като делоски подводия, да се опрем отново на Сократ. И съответно да не сме наясно, че не може два пъти да се влезе в една и съща река, че в началото на всичко е водата, или апейронът, или въздухът, или огънят, че съществува само битие; и тъй нататък, и тъй нататък – все неща базови за нашата цивилизация. Да не знаем също, че Ахил никога няма да настигне костенурката и че движението е само човешка илюзия.
Споделям тези свои странни фантазии, за да река: откъслечното, фрагментарно знание, дошло до нас от прадревни времена, е същностно за нас като съвременни хора; без него няма да бъдем тези, които сме. Или, парадоксално казано: без знанието за фрагментите на предсократиците (пък и не единствено на предсократиците – учението на гностиците също познаваме само през фрагменти) няма как да бъдем цялостни, завършени, изпълнени. С други думи, фрагментите, достигнали до нас, ни правят това, което сме като представители на западната цивилизация: повече частични, повече отломъчни и откъслечни; повече индивидуални и атомизирани, ако щете.
В източната традиция фрагментите са отсъстващ жанр. Не че няма кратки форми, стига ни само да споменем японското хайку. Има ги още изреченията на Конфуций (Кун Дзъ), „Дао Дъ дзин“ на Лао Дзъ, мантрите на Ведите и коаните на дзен, но фрагменти – не, не срещаме. За разлика от нас, индийци, китайци и японци са запазили основополагащите ги съчинения. Едно фундаментално наследство; цялостно. Докато откъслеците са сякаш характеристика на западното мислене, което е не така сливащо се с околното, а е по-скоро отделящо се, разграничаващо се. А ако има жанр, който е разграничаващ сам по себе и сам от себе си, това е точно фрагментът.
Тъкмо в тази връзка разбирам дълбокото „делоско“ спускане на днешните български автори на фрагменти – Едвин Сугарев, Пламен Антов, Поли Муканова, Илко Димитров… Опитват се те през този словесен откъслек да постигнат духовна цялост не само за себе си, но и за всички нас. Да ни сплавят в единство. Делото им ни възхищава, разбира се, но и ни навява малко тъга, понеже ни се вижда и илюзорно, и утопично. Но те не се отчайват: същността на фрагмента и значението му за нашата интелектуална тъкан е например сред главните теми в книгата на Поли Муканова „Сизиф дали е бил щастлив?“ („Ерго“, 2022); почти същото питане изгражда и вълнува размислите и на Пламен Антов във „Фрагментът, фрагментарно 2020“ („Ерго“, 2022). И двамата сякаш осъзнават химеричността на начинанието, но въпреки това продължават с упоритостта на Белерофонт, яхнали Пегаса на изящното слово. А в „Сизиф дали е бил щастлив“, сборника на Поли Муканова, стои епиграф от Умберто Еко, от който личи, че и той си е задавал подобни на моите (и техните) въпроси: „Знаеш ли защо философите преди Сократ са пишели само фрагменти? Защото са живели сред развалини“. Но не само предсократиците, и ние сякаш живеем насред руини. Обаче точно тези руини ни правят каквито сме. Казано с думите на Поли Муканова: „Най-краткото определение за цялост: фрагмент“. Фрагментът, тоест, макар и кратък, макар и откъснат, макар и отделен, не е поради това нащърбен и грапав, а оформя изпълнен свят, в който мъдростта е господар, а остротата на ума – закон.
Много са образците на фрагментното писане: Паскал, Лабрюйер, Ларошфуко, Шамфор, Новалис, братята Шлегел, Ницше, Чоран, Барт, Гомес-Давила… Ние, българите, си имаме и своите гордости: Атанас Далчев, разбира се, с него и съвсем скоро напусналият нашия свят Любомир Котев, както и Александър Шурбанов, Светлозар Игов, Иван Теофилов. Всеки от тях по своему различен: Далчев повече мисли върху литературата, Котев – върху същността на българина и българското, Шурбанов се опитва да обхване всички сфери на битието изчерпателно и съсредоточено, Теофилов набляга на биографично-историческото, докато Светлозар Игов е повече философ и културолог. Но всички работят с промисъл и задълбоченост. Защото може би това е най-важното за фрагмента: не да го драснеш ей-така, набързо, а да го мислиш, да го обгледаш, да го изгладиш и усъвършенстваш, че да се получи оная здрава сплав от реч и (с)мисъл, която да (ни) вдъхнови към/за цялост и завършеност.
За да създадеш добър фрагмент, задължително трябва да си цялостен човек.
Прочее, Хайдегер е мислил точно така за предсократиците…
P.S. Предлагам тези не особено съсредоточени и подредени размисли, тъй като последната ми книга – „До Бързия и после. Селски фрагменти“ („Жанет 45“, 2026) се опира тъкмо на фрагмента като литературен жанр. Тя може би не е съставена от „класически“ фрагменти (всъщност не е, хайде да не си кривим душата), но какви точно са фрагментите в нея, се надявам да се разбере на представянето ѝ на 10.11.2026 г. в пространството на „Сити Марк Арт Център“. Началният час на събитието е 18.30. И също така храня упованието, че това събитие ще бъде цялостно, не фрагментарно; макар че, от друга страна, нали установихме, че фрагментът също е цялост, необходимата човешка цялост…
