Трудът на Цветелина Иванова „Георги Марков. Поетика на прозата и на драматургията“ е първото цялостно аналитично-концептуално изследване върху художествения свят на писателя. С контекстуалната плътност, със задълбочените тълкувателски срезове, с поетологичните типологии авторката е успяла да очертае различното, характерологичното в индивидуалния художествен облик на едно от най-ярките присъствия в модерната българска литература.
Авторката действително е навлязла в най-дълбинните пластове на Г.-Марковия художествен светоглед, във физиономичното на неговия почерк. В тази посока бихме могли да четем изследването и като своеобразен критически и литературноисторически портрет на писателя, очертаващ духовните му търсения, ориентирите на художествената му философия, криволиците на творческата му мисъл, акцентите в рецепцията на книгите му, мястото му в контекста на националната литературна традиция. За това допринася и краткият синтетичен уводен творческо-биографически ескиз в началото на работата, въвличащ в преломните етапи от съдбата на Г. Марков – неговата съпротива срещу диктата на комунистическата цензура, творческите му превъплъщения на интелигент в емиграция.
Най-важната позиция, която настоящата работа отстоява, е необходимостта от преосмисляне на схематизираното, конюнктурно разделяне на творчеството му на периоди: „доемигрантски, чиито творби се отнасят към поръчковата социалистическа литература, и емигрантски, чиито творби са определяни като поръчкова литература, изобличаваща комунистическото общество“ (с. 12). Тълкувайки последователно и акуратно творбите на писателя от началото до края на неговия път от чисто художествено-естетическа, а не извънлитературна призма, Цветелина Иванова постига убедителен прочит на творческия му свят като единен и цялостен, като новаторски и модерен.
Като уважаващ себе си изследовател, Цветелина Иванова се отнася с респект към предходните интерпретатори на Г.-Марковото творчество, сред които откроява Розалия Ликова, Цвета Трифонова, Христо Христов, Димитър Бочев, като в теоретико-методологическите, аналитико-интерпретаторските и историколитературните ракурси тя смислотворчески ползва и изследвания на редица други български литературоведи и театроведи като Светлозар Игов, Огнян Сапарев, Снежина Панова, Михаил Неделчев, Владимир Донев, Зиновия Янкова…
Първа част „Белетристиката на Георги Марков – еволюция на художествените търсения“ впечатлява с обстойните структурно-композиционни и идейно-тематични разрези на белетристичните творби на Г. Марков, проследяващи еволюцията на неговите творчески търсения. Скрупульозното (нерядко стигащо до подробности) вглеждане във всеки художествен детайл, във всеки структурен елемент, във всяка реакция на персонажите, във всяка модулация на гласа, във всяка трансформация на пейзажа, във всяка промяна на разказваческата позиция дава възможност на изследователката да открои понятията повествовател, гледна точка, мотив, фабула, сюжет, време-пространство, персонажна система и др., засягащи спецификите на поетиката. Съвсем резонно авторката разглежда дебютната книга с криминални повести на Г. Марков в контекста на конвенциите на соцреалистическите популярни жанрове. В духа на епохата конфликтът е между „свои“ и „чужди“, между вербуваните български шпиони („лошите“) и представителите на патриотичното българско разузнаване („добрите“).
Анализът, теоретически подплатен чрез разработките на Цветан Тодоров върху типологията на криминалния роман, показва, че писателят, макар и да представя талантливо социалистическата действителност, не излиза отвъд нормативността на соцреалистическата политестетика. Очертана е парадигмата за соцреалистическия положителен човек и обратно, моделът за „врага“. Един от посочените примери е шпионката сестра Антонова, която задължително е хубава, привличаща мъжките погледи, тя е „змия на изкушението“, която ще подложи положителния герой на драматична проверка. За разлика от нея положителната героиня в изкуството на онова време е лишена от сексапил, тя е съратничка и майка, но самка – в никакъв случай. Анализирайки портретната, поведеченската, речевата характеристика на героите, особеностите на сюжета, задължителния приключенски елемент в него и т. н., изследователката обобщава, че криминалната и политическата нишка са сплетени в общата тъкан на този популярен жанр от 50-те години.
Още в началото на работата проличава дарбата на Цветелина Иванова коментаторски да пренаписва художествения текст, поставяйки оценъчно-тълкувателски акценти. В цялата книга върви нишката на увлекателния „интерпретативен преразказ“, който неусетно за читателя постига своите типологически построения и теоретико-методологически изводи. Преразказът, твърди Св. Игов, е първа степен на критическа интерпретация. Що се отнася до работата на Цветелина Иванова, плътното следване на идейно-тематичното съдържание на съответните творби цели открояването на аналитични рубрики, съсредоточени около типологията на героите, композиционните особености, образната символика, гражданско-хуманистичния патос на повествованията. За да се види, че макар и подвластен на конвенциите на соцреалистическата догма, чрез криминалните си повести Г. Марков очертава характерологични явления в тоталитарното общество – врагоманията като хипертрофирала светогледна и психологическа нагласа, омразата и страхът като персонални и колективни чувства, формиращи отношенията партия–човек, държава–човек, човек–човек. Показателно в тази посока е обобщението на авторката в ретроспективен план: „Ако съпоставим криминалните сюжети в ранните повести на Г. Марков с личната му биография, можем да открием следното зловещо пророчество: в своята първа книга („Цезиева нощ“) Г. Марков разработва идеята за отравяне с химикали, скрити в предмети от бита, и сякаш още в началото на творческия си път предрича своята собствена участ“ (с. 33).
И в микрочастта, посветена на научно-фантастичния роман „Победителите на Аякс“, изследвачката, разказвайки – проблематизира фантастичната проза като мирогледен жанр. Романът е разчетен в духа на социалистическия реализъм, като изразител на идеологическата утопия за един съвършен човешки свят. Вярна на акцента върху поетологичните наблюдения, авторката убеждава, че в романа фантастичните образи са колаж от различни приключенски, приказни и филмови прототипи. Достойнство на анализа е, че не надценява творбата, напротив, посочва прецизно нейните не съвсем естетически високи художествени качества, обяснявайки ги както с природата на жанра, така и със строгото спазване на соцреалистическата докса.
Въпреки естетико-идеологическа правоверност на писателя обаче, още в ранните му творби се проявяват отличителните белези на авторския почерк: наситен психологизъм и драматизъм, дълбочина при представянето на конфликтите, диалог със световната литературна традиция. Така или иначе криминалните повести и фантастичният роман са трамплинът за отскок върху територията на модерната новела, разкриваща противоречивото лице на социалистическата действителност.
Поетологично детайлизирани, психологически дълбаещи, нравствено-философски проникновени са анализите на разказите от книгата на Марков „Между нощта и деня“. Пронизани от сянката на болестта, отчаянието и смъртта, героите се намират в гранични екзистенциални състояния, за да направят своите съдбовни равносметки и избори. Още от зараждането на хрониката болестта се осмисля като задължителна стъпка на разказа. Болестта е мрачна, тъмна, но и свръхчувствителна зона на битийни прозрения. Болното тяло е „привилегирован“ топос, върху който могат да бъдат разказани тайните и върху който мисълта и чувствата излизат извън пределите на всекидневното. Находчиви са обособените от авторката рубрики, свързани с характерологията на героя: „между живота и смъртта“, „между алтруизма и егоизма“, „между вярата и отчаянието“, „между любовта и омразата“. Очаквано, най-екзистенциалистки са разказите от първата група. Обитатели на мрачно-енигматичното пространство на санаториума, гражданите на „туберкулозната република“ размишляват върху проклетите въпроси на битието, но и в един авторефлексивен дух дълбаят в потайните кътчета на собственото си аз. В някои от фрагментите на тази част натежава преразказващото начало за сметка на концептуалния прочит и интерпретацията. Но от друга страна, това са текстове, които за първи път се коментират като етапи от творческия развой на писателя, поради което тази глава от книгата е изключително приносна.
Любопитен е анализът на късия разказ „Пролет“ с интерпретаторската находка за епифанията, свързана с духовното прозрение на героинята, бих добавила метаноята, преображението на персонажа.
Макар че на места липсва излагането на собствени тези и изводи, един от приносите на настоящия труд е самото начинание да се подлагат на аналитично тълкуване, да се вкарват в рецептивен оборот текстове, на които не е обръщано подобаващо внимание както от оперативната литературна критика, така и от модерното литературознание като цяло.
Сред лайтмотивите на работата е, че Г. Марков се откроява като писател новатор чрез постиженията си в жанра на новелата. Става дума за превърнали се в класика произведения като „Портретът на моя двойник“, „Празното пространство“, „Санаториумът на д-р Господов“ и разбира се, „Жените на Варшава“, „Асансьорът“, „Голямото подземно бучене“. В тях Г. Марков действително се доказва като майстор на психологическия портрет и на драматичните обрати в съдбата на героите и заема своето достойно място сред съвременниците си модерни класици като Павел Вежинов, Ивайло Петров, Васил Попов, Йордан Радичков, Георги Мишев и др.
Аргументирано изследователката обособява новелистичните персонажи в няколко типологични групи – „двойникът“, „мизантропът“, „героят извън време-пространството“, „фолклорният човек и модерното съзнание“.
Двойствеността е живот на ръба между истината и лъжата, между доброто и злото, между нравствената слепота и проговорилата съвест. Цветелина Иванова чете двойствените персонажи в парадигмата на отрицателния герой. Те, „въпреки огромните вътрешни усилия и помощ отвън, реално не успяват да претърпят цялостна положителна промяна и да повлияят на обществото“ (с. 78).
Проследявайки нравствено-психологическия характер на конфликтите, преходите между минало и настояще, пряката и портретната характеристика на героите авторката откроява майсторството на писателя в създаването на галерия от лицемери в социалистическия свят. Цветелина Иванова се вглежда „под повърхността“, настоявайки, че „Анкета“ е един от първите „парадоксално-дисидентски“ филми, критикуващи властта от идеологически позиции и разобличаващи възникващата „червена буржоазия“ (с. 84-85).
Разсъждавайки върху мракобесната природа на тоталитарните режими, Св. Игов формулира тяхната прилика като режими, инструментализиращи човека, превръщайки го във винтче и колелце в машината за постигане на тяхната идеологическа и политическа цел (Велкова-Гайдаржиева 2017: 198). Именно в тази посока е и прочитът на новелата „Голямото подземно бучене“, поставяща една от болезнените теми на социалистическото общество – за превръщането на човека в безличен „чарк“ от безпощадната машина на комунистическата система. Проникновено авторката анализира продуктивните функции на аз-повествованието, чрез което се преплитат различни гледни точки – на вездесъщия разказвач, на героя-разказвач, на останалите герои. Новелата разкрива механизмите на тоталитарната власт, залагаща на посредствеността като крепител на партийните повели.
Сред аналитичните находки в изследването е опитът да се разчетат героите от новелата „Санаториумът на д-р Господов“ през образната типология, създадена от Достоевски – „Човека от подземието“: „… човекът от подземието е най-далечният и странен персонаж за духа на социалистическата епоха и социалистическия реализъм“ (с. 93-94). Тази възлова за художествения свят на Г. Марков творба е подложена на дълбинен структурно-семиотичен анализ със смислотворчески отпратки към библейско-митологичната символика. Цветелина Иванова тълкува текста, от една страна, като правоверен спрямо идеологемата, но от друга, като талантливо надхитряне на соцреалистическите норми.
„Портретът на моя двойник“ е видяна като шедьовър на психологическата новела в родната традиция. Творбата е сред виртуозните художествени интерпретации на темата за играта и двойничеството. Играта е алтернативният свят спрямо фалшифицираната действителност. На места обаче анализът се държи твърде близо до художествения текст и се изгубва собствената интерпретаторска гледна точка.
В целия труд прави впечатление умението на авторката да постига заковаващи тематично-типологически формулировки на коментираните проблемни ядра като „Мизантропът и темата за безплодието“, „Дилетантът и талантът в „Празното пространство“, „Картоиграчът между живота и играта в „Портретът на моя двойник“, „Фолклорният човек и модерното съзнание в новелата „Жените на Варшава“ и др.
Смятам, че един от най-силните анализи в работата е този на „Асансьорът“. Проблематизирана е поетологичната категория време-пространство като художествен център в едноименната новела. Находчиво асансьорът е концептуализиран като „портал извън време-пространството“, като „вездесъщ“ персонаж, като безпристрастен съдия. Хронотопът изгражда извънредната ситуация, в която попадат двамата герои, за да изразят интимно-психологическата си автентичност. Прочитът се съсредоточава около тезата, че в асансьора героите се чувстват „най-свободните затворници“, отвеждаща отново към идеята за фалша и лицемерието в социалистическата система.
„Фолклорният човек и модерното съзнание“ е интерпретативният фокус, през който е разчетена най-зрялата новела на Марков „Жените на Варшава“. Разказването е „екзистенциалистки“ осмислено като съществуване, като себенамиране и себенадмогване. Павел е неповторим разказвач на истории, в които истината звучи като приказка. Редица модерни хуманитаристи – от Мирча Елиаде до Робин Колингууд, от Валтер Бенямин до Аласдър Макинтайър и Хана Аренд са убедени, че разказването на истории и изобщо разказването е най-вълнуващият, най-убеждаващият път към духовното познание; че разказвачът се нарежда до учителите и мъдреците. В тази посока са и разсъжденията на Цветелина Иванова, свързани с образа на мъдрия овчар Йордо и на модерния космополит Павел.
Критически портретирайки персонажите, Цветелина Иванова декодира етимологията и библейската символика на имената им – Йордо и Павел, също така имената на пространствата (топонимите), които обитават и които ги правят идентични – Варшава и Джендем баир, както и имената на трите любими жени – Барбара, Ева и Мария. Проникновено е интерпретирана трансформацията у дядо Йордо – от пълновластен господар на дяволската пустиня той се превръща в слисано дете, което тепърва осъзнава красотата на човешкия свят: „Той се отказва от реалността, за да се потопи във варшавската приказка“ (с. 144). Неслучайно Св. Игов дефинира повествователния похват в новелата като „поток на въображението“. И в тази връзка ми се ще да добавя, че творбите на Г. Марков предполагат по-задълбочена интерпретация в нравствено-психологически, екзистенциално-философски план, който на места отсъства в изследователския наратив. Казвам наратив, защото цялата работа е построена върху наративния принцип. От друга страна, прецизно са изведени основополагащите характеристики на жанровата структура на новелите, различните гледни точки на повествователя: „… повествователят може да заема неустойчива позиция в творбата, при което се редуват третолично повествование, позволяващо на героя да наблюдава себе си отстрани (руският формалист Виктор Шкловски въвежда термина остранение, чието българско съответствие е остранностяване) и първолично повествование, придаващо по-голяма интимност на внушението (с. 154).
Условно работата е центрирана около интерпретацията на романите на писателя, белязали зрелия период в неговото творческо развитие. Анализът на романа „Мъже“ се отличава с точни, терминологично прецизирани формулировки и наблюдения, с проникновени семиотични дешифровки. Изследвачката дълбае във вътрешната противоречивост, в нравствено-психологическата двойственост на персонажите.
Следвайки съдържателната нишка на романа, Цветелина Иванова синтетично представя и коментира всички смислово натоварени образи, топоси, сцени, картини, реплики, пресъздава вътрешния свят на персонажите с всичката му сложност и пъстрота по пътя към „истината за себе си, но не заради себе си“: „… в съзнанието си Иван чува гласовете на своите другари, което е смисълът на метафората „мъже“. Става дума не просто за съзряващи млади хора, които се борят с препятствията в живота, а за съзнателна психологическа връзка, в която собствената преценка и личната позиция се оглеждат в ценностната нагласа на другите. Доминира гледната точка на Капитана, който е авторитет за младите мъже. Надхвърлянето на идеологията е онагледена от разгръщането на метафората „мъже“ в този втори, преносен аспект на романовото заглавие“ (с. 172). Това е роман, който действително навлиза в интимно-психологическите дълбини на човешкото, в житейските колизии, във философските дилеми, в нравствените апории и именно така надмогва соцреалистическите инструкции и зазвучава универсалистки. Използвайки ресурса на потока на съзнанието, на вътрешния монолог, писателят сътворява един асоциативно-многопластов, концептуално-полифоничен модерен роман.
Втора глава на изследването проблематизира драматургията на Г. Марков, обособявайки я в три жанрови групи: авторски драматизации на новели, комедии и драми. Интересен е похватът на изследователката при анализа по своеобразен начин да ѝ партнира документално-публицистичната проза на писателя. Изобщо разрезът на всички драматургични творби на Г. Марков е съпроводен с плътни документални контекстуализации, което е сред приносите на разработката.
Обобщението на Цветелина Иванова е, че: „… повечето от героите на Г. Марков са отрицателни по своите характери и поведение, с което се разобличава социалистическото общество“ (с. 297). Многоплановите драматургични образи на писателя, апострофиращи комунистическото статукво, предопределят свалянето на пиесите му от сцена. Дискредитирайки псевдоморала на личното добруване, страха и раболепието, писателят разобличава коварството на тоталитарната култура, която прави така, че в името на психическото си равновесие и оцеляване човекът се примирява с абсурда, нормализира ненормалността. Оттук и акцентът върху екзистенциално-психологическите проблеми и обществено-социалните конфликти.
„Георги Марков. Поетика на прозата и на драматургията“ е първото цялостно очертаване на поетиката на Г.-Марковия художествен свят, при това изградено като увлекателно, епистемологически продуктивно повествование. Изследването е сериозен, базисен литературоведски „ескиз“ върху творческия профил на писателя. Въпреки че на места доминира пресъздаването на съдържателно-тематичния аспект на творбите за сметка на интерпретаторската свобода, работата впечатлява с тълкувателските и оценъчните находки, с последователността и плътността при изясняване на авторовия художествен свят. И най-важното – аргументирано е мястото на Г. Марков в съвременната национална класика като модерен експериментатор, вгледан в потайните пространства на душата и в абсурдите на социалистическия социум писател хуманист.
ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Велкова-Гайдаржиева, Антония. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017.
Иванова, Цветелина. Георги Марков. Поетика на прозата и на драматургията. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2019.
