0
1171

Готово е сърцето ми

Майка Мария (Скобцова)
Майка Мария (Скобцова)

„Като нажежена стомана християнството пронизва сърцето и го изпепелява. И човекът изплаква: „Готово е сърцето ми, Господи, готово е!“… И в това е цялото християнство.“

Новата книга на издателство „Омофор“ Готово е сърцето ми – сборник с размисли, богословски и философски анализи и публицистика – е събрала творчеството на Майка Мария (Скобцова), една забележителна личност, която впечатлява както със словото и таланта си, така и с примера на своето монашеско служение в света.

Майка Мария (Скобцова) (1891-1945) посвещава живота си на бедстващите през тежките години на Втората световна война. Установявайки се в Париж, с помощта на съмишленици тя успява да основе социални домове за бедни, безработни и възрастни хора. Монахиня в света, която води активен обществен живот, основава приюти и помага по време на войната на заплашени от депортиране в концлагерите евреи да се спасят чрез фалшиви кръщелни свидетелства, тя е същевременно поетеса и интелектуалка, която в младостта си се е занимавала с революционна дейност.

През февруари 1943 г. Майка Мария е арестувана в Париж. Обвинението е, че помага на евреи да избягат от депортиране. Изпратена е в лагера Равенсбрук в Германия. Дори в лагера продължава да твори: извезва една забрадка (която по чудо се е запазила и до днес) и една необичайна икона, която започва да бродира няколко седмици преди смъртта си – на нея Божията майка прегръща Богомладенеца Христос, разпънат на кръста. И ако преди подарявала своите бродерии на другите жени или ги разменяла за хляб, тази икона не се съгласила да даде никому. “Ще се върнем в Париж и там ще я подаря на някого, не тук. – казвала тя – Ако успея да я завърша, тя ще ми помогне да изляза жива оттук, ако не успея, значи ще умра.” Майка Мария не се страхувала от смъртта, за нея смъртта означавала среща с Бога, към Когото се е стремила с цялата си душа и към Когото е вървяла през целия си живот.

Не доживява победата. Загива в пещите на концлагера Равенсбрук на 30 март 1945 г. – Разпети Петък. Съюзническите войски освобождават лагера на 25 април 1945 година. Една от версиите за нейната смърт е, че е влязла в камерата на мястото на друга жена, която е трябвало да бъде изгорена този ден.

“Като нажежена стомана християнството пронизва сърцето и го изпепелява” – пише Майка Мария. “И човекът изплаква: “Готово е сърцето ми, Господи, готово е!”… и в това е цялото християнство… Християнството пада в душата на всеки човек, на всяка нация, на всяка епоха и ги разсича на две. Едната част спокойно продължава да живее, както е живяла по-рано, а другата започва да гори. И тази горяща душа изпълва всичко около себе си като зараза, като пожар, като поток, като огнена пещ… Нажежената душа казва: Христос ме мъчи. Блажени са измъчваните заради Христовата тайна. Блажено е пламтящото сърце, защото то е готово!”.

През 2004 г. монахиня Мария (Скобцова) е причислена към лика на светиите с решение на Светия Синод на Константинополската патриаршия.

Митрополит Антоний Сурожки изразява дълбоката си почит към нея с думите: „Тя е успяла, следвайки своя Господ и Учител, да обича „напразно“, „безответно“, да обича хора пропаднали и безнадеждни, онези, „от които така и така нищо няма да излезе“. А впоследствие, по време на войната, просто защото това са били хора в положение на смъртна опасност, страх, гонение, гладни, осиротели – свои не по кръв, не защото са принадлежали към една или друга народност, а защото Христос е пролял кръвта Си за тях, защото е била завладяна докрай от Неговата божествена любов“.

Премиерата на книгата Готово е сърцето ми на Майка Мария (Скобцова) бе на 16 февруари 2017 г. в столичната книжарница-ателие „Къща за птици“. Книгата представиха Пламен Сивов, изпълнителен директор на фондация „Покров Богородичен“; Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний; Тони Николов, главен редактор на Портал „Култура“ и редакторът на книгата доц. д-р Димитър Попмаринов, преподавател в Православния богословски факултет на Великотърновския университет.

„Готово е сърцето ми“, Майка Мария (Скобцова), Издателство „Омофор“, 2016 г., 15 лв.

Пламен Сивов: Личността на Майка Мария е изключително богата, многопластова, неподлежаща на едностранни тълкувания, неподлежаща на свеждане до някакъв стандартизиран тип святост или стандартизиран тип християнство. Тя е особен тип монахиня, особен тип светица, до голяма степен дете на своето време. Тук, разбира се, клишето, че е живяла на границата между две епохи е съвсем на място, Майка Мария посреща Октомврийската революция в Русия на една много млада възраст – по време на тези събития тя е около 26-27-годишна. Целият ѝ живот протича в едно изключително напрегнато, разкъсващо противопоставяне на социалната утопия с духовното преживяване и с духовния ѝ път, който е християнството. Основният мотив за нейната канонизация е саможертвата, която я прави наистина уникална в този европейски и въобще световен контекст. Тя самоволно решава да замести хора, които са обречени на изгаряне в газова камера, и заема тяхното място. Саможертвата е била изключително присъща за нея. По време на своята бурна младост тя е по подобие на голяма част от тогавашната интелигенция доста революционно настроена, една по-скоро интелектуална революционерка. Но саможертвата за нея винаги е била висша ценност. Това личи в текстовете ѝ, това личи в нейната духовна екстремност, достигаща понякога до неистовство, личи в цялостната ѝ нагласа, в цялостната ѝ психология.

Митрополит Антоний: Знаем, че думите на нашия Спасител, Господ Иисус Христос, Който казва: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“, са били актуални през всички години от човешкото съществуване – от сътворението на света до ден-днешен. Винаги са се намирали хора, които водени от този призив, са показвали на дело висшата Христова добродетел – саможертвата и любовта към ближния. Майка Мария (Скобцова) показва, че дори в нашето съвремие е възможно да бъде приложена на дело саможертвената любов. Понякога думите на нашия Спасител стоят в контекста на забързаната съвременност някак имагинерно, като че думи, които са отлетели във времето назад, думи, изречени, но неприлагани в самата им същност.

Тази книга говори за дълбините на човешката душа. Знаем, че в сърцето са съсредоточени човешките мисли и чувства, че то е двигател на нашите чувства и воля, породени преди всичко от импулса на божествената любов. „Готово е сърцето ми“ е книга, разкриваща в пълнота християнската саможертва, която е безумно дело в онези трудни времена. Със своето поведение, което е в дисонанс с тогавашното време, Майка Мария показва какво означава да следваш Христос, тоест да се държиш по начин, абсолютно неразбираем и несъответен на човешките порядки.

Ако се върнем назад към агиографската литература, ще видим, че голяма част от светците, просияли по-късно заради Божията благодат и милост, са били за онези около тях хора неразумни, хора изгубили своя разсъдък, хора, невписващи се в рамката на своето време. А времето не винаги е мерило за светостта. Светостта се придобива, след като човек извърви своя духовен път тук, на земята, след като завърши своя житейски път. Понякога ние се опитваме да бъдем критерий за това кое е правилно и кое – не. Но това е голяма грешка, защото съдът и мярката са от Господа Бога. Това е голямо изпитание, особено в наше време, когато оскъдняват моралните ценности, които са залог за добродетелен и високонравствен живот.

Разбира се, в своя живот всеки действа според своето убеждение и дълбоката вяра в сърцето си, а те не могат да бъдат усетени от материалния човешки взор. Тъкмо затова Майка Мария винаги е изглеждала като човек странник, който върши необясними неща. Но фактът, че е просияла показва, че не винаги нашите мисли са Негови мисли. Саможертвата и жертвената любов винаги са имали водеща роля във време на изпитания в човешкия живот. Днес говорим за спасяването на българските евреи, тема, която е актуална в обществото ни през последните години. Знаем за номинацията за Нобелова награда от страна на български евреи, които живеят в Израел, на Българската православна църква за спасяването на българските евреи – факт, който е неоспорим и запечатан не само в историята, но и в сърцата на тези стотици евреи, избавени от смъртта. Това отново говори за саможертвената любов, която е безпрецедентна – и всичко това във времена, когато е било много трудно да устояваш принципите си и да пропагандираш православната си вяра. Във времена на бездуховност и отричане на вярата, която е заменена с идеология, подобни жестове са акт на самоубийство, те са наказуеми. Независимо от това тогава Светият синод на БПЦ взема безпрецедентно и единодушно решение за защита на живота на ближните. Няма значение дали екстрадираните са евреи, или хора, които изповядват друго вероизповедание, аз съм сигурен, че БПЦ отново би застанала със същата увереност и убеденост, защото става въпрос за защита на ближния, защото всички ние живеем тук, на тази земя, всички сме обвързани с едно битие и ежедневие, което ни принуждава, независимо от нашите религиозни различия, да живеем заедно и да се опираме един на друг, да разчитаме един на друг в трудни моменти.

Тони Николов: В началото ще кажа няколко думи за това как Майка Мария влезе в моя живот през студентските ми години в Париж. Аз, разбира се, бях чувал и чел за нея. Някой ми каза ти трябва непременно да отидеш в енорията на Майка Мария. Така една неделя тръгнах да издирвам тази енория в 15-и квартал на Париж. Днес енорията е преместена на друго място в същия квартал, сега тя е слята с енорията на църквата „Св. Серафим Саровски“. Така руското и универсалното са си дали среща. Когато влязох вътре, ми направиха впечатление две неща – първо, изключителната всеотдайност на тази малка молитвена общност. Тогава Майка Мария все още не беше канонизирана. Второто нещо бе някаква хаотичност в двора, там имаше нахвърляни много предмети. Изведнъж нахлу вълна от бежанци – китайци, виетнамци – и вярващите започнаха да им раздават храна. Всички хора разговаряха в това не особено голямо дворче. В дъното бяха натрупани чували. Една от възрастните жени ми каза: „Так велела мать“. Погледнах този огромен чувал и се запитах: „Тя наистина ли  е носила това нещо?“. Представих си как по време на неделните служби тази усмихната пълничка жена е мятала по един огромен чувал на рамо и е обикаляла по халите, за да осигури храна за бедните в двата си приюта. Майка Мария е обвинявана в много неща. Например – как може една монахиня да напуска Светата литургия в неделя? Сред хората, които задават тези въпроси има и духовници, които казват: „Може би тя има духовен подвиг, но не е била точно монахиня. Действала е някак в света“. Сякаш не си дават сметка какво е означавало това по време на немската окупация. Тя се е осмелявала, благодарение на монашеското си облекло, да отиде на пазара, което тогава е минавало за черна борса. После се е връщала с тези чували с картофи и зеле, месо едва ли е имало, за да извърши своето служение към ближните си, към нищите.

Когато попитах как е било възможно да създаде всичко това без пари, те ми казаха: „Била е убедителна, взимала е заеми, които, слава Богу, трагичната ѝ гибел е заличила“. Паметта на енорията помни как през 30-те години пристигнал Троцки, вече в емиграция, който я познавал и ѝ казал: „Не мога ли да ви помогна с нещо?“, а тя му отговорила: „Ами платете сметката за въглищата“. И той платил една доста голяма сума. Тогава казал на Майка Мария: „Вие трябва да дойдете в Новия свят, ако останете тук, или ще ви убият, или ще свършите в затвора“. Истината е, както разказвала на енориашите си Майка Мария, че като есерка, веднага след революцията – трябва да кажем, че тя винаги е била срещу болшевизма, според нея той е извор на сатанизъм и безправие – тя почти се била заклела, че ще убие Троцки, даже си купила пистолет. После добавила със смях: „Добре, че не си сложих този грях на душата, ето, виждате, даже Троцки можа да помогне на моите бедни. Как щях да платя сметките за въглища за една година?!“ Тези предания на енорията са много важни, те доближават до нас тази жена, която има много лица. В началото тя е едно момиче, обичащо литературата, влюбено в стиховете на Блок, дори се среща с него в онези години. Ранните ѝ стихове са по-многословни, там се усеща влиянието на Блок. Всички литературни критици твърдят, че в поезията тя става самата себе си през 30-те години, когато писането ѝ се променя, тогава тя става много по-категорична, по-обрана и някак крайна.

Била е много талантлива, много надарена жена. В един кратък спомен за нея Николай Бердяев казва, че тя съчетава духовността на монахинята с революционното начало – у нея желанието да срути границите е много силно – и този безспорен литературен талант. Какво ли не ѝ дал Господ! В едно свидетелство на литератора Мочулски се казва: „Майката умееше да прави буквално всичко: да върши дърводелска работа, да боядисва, да шие и везе, да рисува, да зографисва икони, да мие подове, да трака на пишещата си машинка, да пере и сготви обяд, да дои крави, да полива градината. Тя обичаше физическия труд и презираше хората с „бели ръце”. И още една нейна черта: не признаваше законите на природата, не знаеше що е студ, можеше да не спи и да не яде с денонощия, отричаше болестта и умората, обичаше опасността и не знаеше що е страх, ненавиждаше всякакъв комфорт – материален и духовен”. И когато човек чете текстовете ѝ, особено тези от 30-те години, след нейното замонашване, вижда, че те са изключително радикални в духовен смисъл, те са толкова силни, че човек обръща към себе си всеки от тези редове. Това, което винаги поразява в текстовете на Майка Мария, е желанието те да се случват сега. Когато четох „Готово е сърцето ми“, си задавах въпроса кое придава такава сила и актуалност на тези текстове. Спомнете си как тя интерпретира християнството и типовете на църковния живот, от какво се притеснява. По думите ѝ Църквата е особен богочовешки организъм, който не бива да се ритаулизира. Всъщност ритуализирането е нещо, което много я безпокои. Безпокои я декоративността на позлатата, защото тогава се губи живото Христово слово. Безпокои я естетизацията, безпокои я църковничеството. Много се притеснява от големите изкушения на Църквата – изкушението на гонението, изкушението на приласкаването от държавността и изкушението, което ще дойде след комунизма, когато духовниците ще трябва да бъдат от средите на съветските хора. Тя пише с тревога, че безбожната, жестока и безчовечна съветска епоха създава безчовечни хора, които в един момент ще влязат в Църквата, защото няма да има откъде другаде да се вземат свещеници.

А в Сребърния век мястото ѝ е безспорно, ако беше останала в цеха на Гумильов, тя щеше да бъде едно от първите имена на онази епоха. Животът обаче е избрал друго. След смъртта на нейната дъщеря тя решава да избере пътя на монашеството. Тогава разбира, че трябва да стане майка на всички и върви към саможертвата. Може би това е обратната страна на този век.

Димитър Попмаринов: Ако погледнем в дълбочина православието, ще видим, че там стандарти няма. Нито един православен светец не може да бъде вкаран в някаква рамка. Светците в православието често пъти, за голямо съжаление, са ставали светци, бидейки пренебрегвани, дори гонени и преследвани от самите православни. Тоест православието задава рамки, но не налага тези рамки. Често пъти светостта излиза извън тези рамки и впоследствие Църквата решава, че един човек е свят именно под влияние на благодатта, а не, изхождайки от времето, в което е живял. Тоест в православната духовност има парадоксалност, която не може да бъде хваната от настоящия момент, тя идва отвъд настоящия момент, тя идва от вечността и отива във вечността.

У Майка Мария ние виждаме една висша проява на любов. Тя е водена от своя вътрешен усет, от своята духовна сила и именно тук проличават единството и сърцевината на православната духовност. Православната святост във върховните си прояви не е нито българска, нито руска. Този разрез, който тя прави на типовете духовен живот, се отнася до всеки един от нас. Като студент най-напред се сблъсках с институционалната страна на Църквата. След това преминах през законничеството – кое е правилно, кое е неправилно, съобразяване с външните правила. Когато човек остарее и натрупа опит, вижда, че Майка Мария е достигнала до онова, до което не всеки от нас може да стигне – до дълбоката духовност, която преодолява всякакви правила и която е абсурдна, абсурдна е за невярващия човек или за този, който е на първото стъпало и разглежда Църквата единствено като институция, като обредност или като естетика. Тя преодолява всички тези стъпала, за да стигне до последното стъпало, до евангелското откровение, което е на върха – любовта. Иисус Христос дава тъкмо тези две заповеди – да обичаме Бога и ближния си. Любовта е тази, която трансцендира всички останали нива. Но тук е много важно да разберем, че преходът и изкачването на тези нива не бива и не може да стане изведнъж. Това е кръст, който Майка Мария успява да понесе и да стигне до най-висшата, до върховната проява на любовта – саможертвата. И както пише самата тя, тъкмо отказвайки се от живота, християнинът получава истинския живот. Това е неин вътрешен духовен опит, който е преживян, това е кръст.

В наше време Майка Мария възстановява това, което знаем от древните отци на Църквата, този невероятен духовен опит, за който можем да прочетем в нейните текстове и от който можем да се учим, е всъщност изживян от наш съвременник – минали са само няколко десетилетия, откак тя си е отишла от този свят. Това е безценен опит, това е свидетелство на православието. Когато говорим за православието, ние често го превръщаме, без дори да забележим, в идеология или в нещо, което някак наблюдаваме отстрани. А то е живот и Майка Мария показва реалния живот такъв, какъвто е. Накрая тя става жертва, което е висша проява на тази любов. Ако човек се опита да я разбере, ще види цялата трагичност на нейния живот – тя изгубва всичките си деца, но не изпада в отчаяние и униние, преодолява всичко това и жертва своя живот заради другите. Това е висша проява на любовта, онова стъпало, което тя описва, говорейки за евангелския религиозен тип. Тоест Словото, което прониква в нейния живот, става и свидетелство за нейната святост. А светостта е най-висшето, което един християнин може да постигне. Майка Мария пише, че светостта не е цел и не може да бъде цел, тя е следствие от жертвата, следствие от любовта към Бога. Ако я няма тази любов, всичко останало – права на човека, социални парадигми, за които ние днес постоянно спорим, всичко остава на повърхността. Тя не отхвърля социалните парадигми, бори се против несправедливостта, бори се за равноправие, бори се против нацизма, но всички тези битки са следствие от нейната любов към Бога. А тази любов не може да се изрази по друг начин освен чрез любов към ближния.

Момчил Методиев: Не мога да се въздържа да задам един въпрос – който през цялото време ми боде очите и честно казано ме мъчи от много дълго време – в светлината на подвига на Майка Мария, в светлината на подвига на българските митрополити, които участват активно в спасяването на българските евреи, събитие, което без никакъв спор е наистина огромно и изключително достойно. Когато стане дума за спасяването на евреите, си спомням, че прочетох в книгата „История на Солун“ как гръцкият архиепископ там участва много активно в депортирането на евреите. От другата страна веднага се появява следващият образ – Гръцката църква, която в момента се бори да помага на бежанците, и Българската църква, която излезе с едно становище… честно казано не разбрах много добре това становище,  единственото, което разбрах, беше, че ако приемаме бежанци, те трябва да бъдат християни. Въпросът ми е как бихте коментирал – не искам да звучи като провокация, пак казвам, този въпрос ме мъчи – бежанския проблем в светлината на всичко казано до този момент, или ако искате, да го опростя още повече – ближни ли са ни бежанците?

Митрополит Антоний: Становището на Светия синод първоначално бе прието доста остро и може би ксенофобско, но имайте предвид, че Светият синод изготви това становище с оглед настоящето състояние на нашата държава. Вие виждате, че в чисто икономическо и социално положение България е много зле, вие виждате, че Бог допуска различни изпитания пред нашата държава и по един или друг начин тя не е в състояние да се справи. Разбира се, това е продиктувано от много причини, които може и да потърсим сега, но едва ли ще намерим начин да ги решим. Затова Светият синод като Българска православна църква, която в крайна сметка се грижи за нашите чеда, които са в България, прецени, че един неконтролируем поток, който беше тръгнал и върви към Европа, минавайки през България, ще доведе наистина до дестабилизиране на нашата държава поради факта, че тя сама не би могла да се справи с това.

Естествено няма две мнения относно грижата за страдащите, за бедстващите, за тези, които имат нужда да им се подаде ръка, независимо дали са православни, дали са неправославни, дали изповядват исляма или каквото и да било. БПЦ е показала това при спасяването от депортация на българските евреи, макар тогава времето да е било друго. Може би становището на Светия синод е било разчетено неправилно, или е било много дълго, или не е било разбрано, но имайте предвид, че това са мотивите на Светия синод – да предпази българската държава, тъй като тази бежанска вълна ще рефлектира върху самото състояние на държавата и естествено църквата не може да стои безучастна. Разбира се, църквата никога не е призовавала да бъдат отхвърляни тези хора от гледна точка на християнската любов и като грижа за ближния, но може би становището ѝ е било продиктувано именно от тази грижа заради самата неспособност на цялата страна. Защото въпросът за бежанците е преди всичко въпрос, който касае българската държава, естествено контролирането на тези вълни от бежанци касае националната сигурност. БПЦ не може да реши този проблем, тя може да помага в този процес, стига да бъде поканена, което тя прави на някои места, но тук става въпрос, че ние няма как да овладеем този процес. Затова Светият синод излезе с това становище. Естествено това, което е направила Майка Мария (Скобцова), е едно проявление на тази божествена любов, която тя е приложила на дело и накрая сама е пострадала мъченически.