Режисьорът Явор Гърдев ще бъде ментор на един от артистите, получили стипендия за растеж и развитие „С усилия към звездите“.
До 1 септември продължава кандидатстването за Националната стипендия за растеж и развитие, наречена Per aspera ad astra – „С усилия към звездите“, учредена от фондация „Културни перспективи“ и КЦМ „2000 груп“. Стипендията се дава в пет области на изкуството: визуални изкуства, литература, музика, танц, театър/пърформанс. Тя ще бъде съпътствана от едногодишно менторство на известни творци. През първата година ментори ще бъдат: в музиката – Красимира Стоянова; театър/пърформанс – Явор Гърдев, във визуалните изкуства – Недко Солаков; литературата – Георги Господинов; в танца – Галина Борисова. В Портал Култура даваме думата на менторите.
Какво липсва в подкрепата на младите таланти в България?
Като цяло българското общество живее в силно заземена реалност. То вече и не вярва особено в понятия като „талант“, понеже те са твърде отвлечени, непонятни и трудно доказуеми от перспективата на собствената му заземеност. Талантът е нещо като „вятър работа“. Културата ни все още не е достатъчно изтънчена и рафинирана, за да умее дори да разпознава талантите с достатъчна степен на точност. Преди всичко и най-вече тя трябва да се научи на това. Така поне малко ще ги облекчи в иначе личното им задължение да разберат какво могат и какво искат да правят със себе си. Талантът е трудна мисия. Ако той не се отстоява лично, няма как да се отстоява и общностно. Истинската подкрепа отвън обаче може да дойде едва след вътрешното събуждане. Обществото започва да ръкопляска едва когато вътрешното сияние стане видимо и отвън, а докато това се случи има да се извърви дълъг път. Да откриеш сиянието в зародиш, за това се изискват поне три неща: проницателността да провидиш, смелостта да признаеш и щедростта да помогнеш.
С какви проблеми се сблъскват младите артисти във вашата сфера? Мислите ли, че на младите артисти днес им е по-трудно, отколкото на вашето поколение?
Основен проблем е, че много млада енергия остава неоползотворена. Хартисва, така да се каже. Изпарява се в атмосферата, без да е задвижила нищо съществено. Но пък от друга страна, природата има своя енергийна политика. Може би така и трябва. Обществото не може да впрегне целия човешки потенциал за работа в своя полза. Това е тираничната утопия на безотпадъчността. Но то би могло да насочи вниманието си към енергията, която има потенциал за реален градеж, и да я изведе във видимост. Младите артисти днес се сблъскват най-вече с усещането за своята неуместност и ненужност. Това усещане е тираничен демотиватор и голямо изпитание за характера. Всеки може да се отчае пред прозрението, че въпреки положените усилия, всичко след него ще си остане същото и че животът е всъщност безразличен – ще си продължи и след нас въпреки целия ни труд и предполагаем талант, така сякаш изобщо ни е нямало. Що се отнася до битовото измерение на проблема, трудностите на различните поколения са трудно съпоставими. Нашето поколение например, започна работата си в периода на най-тежкия социален и икономически упадък на страната в най-свирепата част на 90-те години, насред една доста сурова форма на социален дарвинизъм. Та не мисля, че с нещо сме били привилегировани – ние пък започнахме, когато всичко се срути. Но пък имаше надежда. Измамна, но осезаема. Сега няма такива утопични химери и нещата са доста по-прагматични, но от това усещането за запуснатост не спада. Поради което е трудно и на младите артисти. И те трябва да се борят с всепроникващото усещане за усилия на вятъра и да възприемат стоически стратегии. Или пък ако не ги предприемат, да отпадат и да се насочват към други сфери на живота.
Вие получавали ли сте помощ в началото на вашия път? Как ви е повлияла?
Да, разбира се. Едно време се явявах на всякакви конкурси. Това ми харесваше. Изкушавах се да се състезавам в сферите си на компетентност. Печелил съм доста стипендии, резиденции в чужбина и част от тях (особено от тези в чужбина) чрез избора именно на индивидуални ментори, които възлагаха надежди на мен на базата на първите ми работи в театъра. Благодарение на избор на индивидуален ментор например през 1997 г. се оказах в Германия, в Академията „Солитюд“. Заради първите си опити с текстове на Хайнер Мюлер. Малко преди това, още като студент, бях поканен от собствените ми преподаватели-ментори Маргарита Младенова и Иван Добчев да започна работа в Театрална работилница „Сфумато“, където за известно време бях и щатен режисьор заедно с тях. По подобен начин съм се усещал и когато обикалях Германия, за да гледам репетиции на Димитър Гочев, и когато работих като актьор с режисьора Иван Станев. Дълги години събирах опит в различни художествени светове, за което имах свой собствен силен вътрешен подтик. Имах инициативата да стана част от тези светове, да проникна в тях, да ги разбера.
Как виждате „мотивиращото си участие“ в националнaтa стипендия „С усилия към звездите“?
Като свързващо с реалността, взискателно, доброжелателно и, надявам се, – щедро.
Вие трябва да изберете един от много кандидати за стипендията „С усилия към звездите“. От какво се ръководите при откриването на артиста с потенциал?
От съчетаването на интуиция и проницателност с експертиза.
Наставничество или окуражаване? Какъв е смисълът на менторството?
В ясното артикулиране на силните страни на работата и в безжалостното назоваване на слабостите. С цел укрепване, а не с цел уязвяване.
Какъв тип менторство ви допада и какво менторство сте в състояние/възнамерявате да осъществите?
Харесвам такова менторство, което се старае да открие какво е заложено в теб и да го развие, а не да те принуди към конформиране с даден менторски възглед. Такова менторство смятам и да осъществя. Сократическо. Акуширащо.
Вие пътувате много. Как се осъществява менторство от дистанция? Какви трудности ви се налага да преодолявате в това отношение?
Действително пътувам, но не това е най-същественият проблем. Аз съм комуникационно обезпечен и съм във всекидневна постоянна работна връзка на различни езици с хора от множество страни на различни континенти. Не бих казал обаче, че творческата комуникация с тях става непълноценна от това, че не е присъствена. По-тежкият проблем е в друго – доколко е възможно да обезпечиш присъствието на собственото си внимание в един все по-разсеян и разсредоточен свят. Ето ви съществения, сериозния проблем. Как да обезпечиш оазиси на вниманието, на задълбочаването, на вникването. Надявам се да успея да обезпеча това. То е най-важното.
Последният ви творчески проект?
Той ще се появи на варненска сцена. „Драконът“. По едноименната пиеса на Евгений Шварц от 1943 г. За първи път ми се случва да стана свидетел как стара, утвърдена и сякаш отдалечена вече пиеса толкова рязко придобива нова актуалност и буквално в рамките на месеци се възражда за нов, бурен смислов живот като феникс от пепелта. Уж завършилата (по Фукуяма) история изведнъж се събуди и пак започна.
Явор Гърдев (род. 1972 г., София) е магистър по философия от Софийския университет и театрален режисьор, възпитаник на НАТФИЗ. Един от най-изявените режисьори в България, той има над тридесет и пет представления в родината си и зад граница, представени в София, Берлин, Париж, Лил, Берн, Гданск, Москва, Санкт Петербург, Лисабон, Ротердам, Утрехт.
Сред пиесите, които е поставял, са: „Хамлет“ и „Крал Лир“ на Уилям Шекспир, „Пиесата за бебето“ и „Козата или коя е Силвия?“ на Едуард Олби, „Квартет“ на Хайнер Мюлер, „Слугините“ на Жан Жьоне, „Марат/Сад“ на Петер Вайс, „Пухеният“ и „Ръкомахане в Спокан“ на Мартин Макдона, „Пияните“ от Иван Вирипаев, „Чамкория“ по едноименния роман на Милен Русков. Неговият дебютен игрален филм „Дзифт“ спечели деветнадесет национални и международни награди. От 2009 г. Явор Гърдев е член на Европейската филмова академия.
